Определение № 151 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4035/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т., чрез адв. Ю. С., срещу въззивно решение №1156 от 09.06.2020г., постановено по в.гр.д.№438 по описа за 2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №7273/21.11.2018г. по гр.д. №9338 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, І-ви бр.състав. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от ищеца И. Т. срещу С. Д., в качеството й на наследник на Е. Х. Д. иск с правна квалификация чл.72, ал.2 СК във вр. с чл.60, ал.3 СК и е оставен без разглеждане като недопустим, предявеният от ищеца И. Т. срещу Р. Г. А. иск с правна квалификация чл.68 СК. В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което е уточнено допълнително, допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите, които се извеждат след уточнение и конкретизация, свързани с това следва ли въззивната инстанция да обсъди ДНК експертиза, която не е изготвена съгласно изискванията на ГПК след като протоколът от нея не е подписан от ответницата по делото и което означава, че не е съгласна с изводите, оспорва я и следва да иска повторна експертиза, следвало ли е такава да се допусне от първоинстанционния, съответно от въззивния съд. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №877/18.05.2015год. по гр.дело №192/2014год. на ПОС, определение №339/07.07.2016год. по ч. гр.дело №2743/2016год. на ВКС и решение от 18.03.2014год. по гр.дело №78/2013год. на ОС Велико Търново. Счита, че постановяването на правилно решение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Изложени са по същество доводи, че е неправилно като краен извод решението на въззивна инстанция. Ответниците по касационната жалба не са взели становище по нея. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Производството по делото е образувано по предявен от И. Т. срещу С. Д., в качеството й на наследник на Е. Х. Д. иск с правно основание чл.72, ал.2 СК във вр. с чл.60, ал.3 СК за оспорване на произхода му от жената, вписана в документа за раждане като негова майка, а именно Е. Х. Д., както и иск с правно основание чл.68 СК срещу Р. Г. А. за установяване на произхода му от тази ответница като негова майка. Изложено е в исковата молба, че е роден в РБългария на 17.01.1966год. и след като дълго време пребивава в страната от негови близки научил, че две години след раждането му, биологичната му майка го оставила за отглеждане на жена на име Е. Х. в РТурция, починала през 2017год. Иска се да се постанови решение, с което да бъде установено спрямо наследниците на приемната му майка, че същата не е негова биологична майка и след уважаване на този иск да се разгледа и уважи искът му да се приеме за установено, че негова биологична майка е ответницата Р. Г. А.. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.60, ал.3 СК за оспорване на произхода от жената, вписана като майка на ищеца, предявен срещу наследниците й и е оставен без разглеждане искът с правно основание чл.68 СК, че ответницата е биологичната майка на ищеца въззивният съд е приел, че от приетата, неоспорена в съдебно заседание от първоинстанционния съд ДНК експертиза се установява, че сочената за майка Р. Г. А. не може да бъде биологична майка на И. Т., т.е. опровергава се твърдението, че ответницата Р. Г. А. е биологична майка на ищеца. С оглед на което не се оборва и твърдението, че жената вписана в акта за раждане като майка на ищеца Е. Х. Д., в действителност не е негова биологична майка, което обуславя отхвърляне на иска по чл.72, ал.2 СК, във вр. с чл.60, ал.3 СК. Посочено е, че независимо, че протоколът към ДНК експертизата не е подписан от ответницата Р. А. не се оспорват вписаните данни за нейната самоличност и обстоятелството, отразено от длъжностното лице от лабораторията, подписало протокола, че са иззети образци за сравнителното изследване именно от нея за изготвяне на ДНК експертизата. Също така с оглед на приетата, неоспорена от страните в съдебното заседание по приемането й ДНК експертиза, в която е посочено, че Р. Г. А. не може да бъде биологична майка на детето И. Т. съдът е приел, че се опровергава твърдението, че ответницата Р. А. е биологичната майка на ищеца и не се оборва твърдението, че вписаната в акта за раждане като майка на ищеца Е. Д. не е негова биологична майка. Поради което е отхвърлен искът с правно основание чл.60, ал.3 СК за оборване на произхода от майка на ищеца и е оставен без разглеждане предявения иск по чл.68 СК след като съгласно чл.71 от СК иск за установяване на произход не може да се предяви, докато не бъде оборен по исков ред наличния произход. При така изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационния контрол. Съгласно приетото с ТР №1/2009г. ОСГТК на ВКС, за да се селектира касационната жалба, изведеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Поставените от касатора въпроси, се отнасят до задължението на съда да обсъди доказателства по делото, конкретно ДНК експертизата, която смята, че не е изготвена по предвидения за това ред и да допусне повторна експертиза. По същество аргументацията на проблемите в изложението касае правилността на въззивното решение, която не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК. Наведени са твърдения за процесуални нарушения при изготвянето на ДНК експертизата и във връзка с това, че върху протокола за вземане на образци за сравнително изследване липсва подпис на ответницата, както и, че по този начин е имало оспорване на експертизата от същата и не е допусната повторна експертиза от въззивната инстанция и е изразено несъгласие с обсъждането на доказателствата, преценката и анализа им от страна на съда и като цяло е оспорена обосноваността на правните изводи в решението. Така формулираните оплаквания съставляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, по които съдът се произнася след допускане на касационното обжалване, при разглеждане на спора по същество /чл.290 – чл.293 ГПК/. Следователно поставените въпроси не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от това за пълнота следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, включително и приетата от първоинстанционния съд ДНК експертиза за определяне на майчинство, която не е оспорена от страните в заседанието по приемането й с оглед на чл.200, ал.3, изр.2 ГПК и в която категорично е посочено, че при така определените ДНК профили и разпределение на детските алели, Р. Г. А. не може да бъде биологична майка на детето И. Т.. ДНК експертизата е подписана от вещото лице, което я е поддържало в съдебното заседание по приемането й, обоснована е, не са задавани въпроси от страните, не е оспорвана, и не е възникнало съмнение по нейната правилност, за да се допусне повторна експертиза. Също така с оглед на приложения протокол за изземване на образци е отразено, че при вземането на образци за сравнително изследване са се явили ищецът и ответницата Р. А., с вписани данни за самоличността им, като е удостоверено върху протокола, с вписване на имената на двама свидетели и подписите им, че Р. А. е отказала да положи подпис под графа предполагаема майка, което не обосновава извод за оспорване на резултата от експертизата и искане за повторна експертиза. Настоящият състав счита, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът следва не само да възпроизведе законовия текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но следва също така освен да постави правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и да обоснове самото основание, т.е. какво е значението на поставения материалноправен и/или процесуалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото и каквото в случая не е направено. По изложените съображения, касационният съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение