Определение № 1089 от 07.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 171/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. С. С. чрез процесуалния му пълномощник – адв. М. Т., срещу въззивното решение № 267/16.10.2024г. по в.гр.д. №189/2024г. на Апелативен съд - В., с което е потвърдено решение № 104/01.03.2024 г. на Окръжен съд – Варна по т. д. № 324/2023 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу ответника „Агенция на събиране на вземания“ ЕАД, иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че не съществува изпълняемо право за сумата от 104 133,98 лева, представляваща сбор от начислена законна лихва върху 137 543,51 лева - главница по договор за кредит № 7501/17.05.2008 г. и анекс към договора от 30.07.2009г., за периода 26.06.2015г. до 18.07.2019г. и за периода 15.01.2020г. до 30.07.2023г., за удовлетворяването на които вземания е образувано изпълнително дело № 20198950401282 по описа на ЧСИ С. с рег. № 895 по КЧСИ.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че законната лихва, която е последица от главното задължение, представлява изискуемо и ликвидно вземане по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, което се погасява с общата петгодишна давност. Поддържа, че законната лихва не е ликвидно вземане, тъй като не е определена по размер в изпълнителния титул. Според касатора законната лихва се погасява в кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „б.“ ЗЗД, което не е съобразено от въззивния съд. Сочи, че запор му е наложен на 14.03.2016г. и следователно на 14.03.2019г. е изтекла тригодишната давност за вземането за законна лихва, която не е прекъсната според него с молбата от 22.02.2019г. до ЧСИ Д.. Счита, че е налице бездействие поради незаинтересованост на кредитора. Според касатора последващото образувано ново изпълнително дело е след изтичане на давността. Сочи, че неправилно въззивният съд бил приел, че с искането за опис на движими вещи, направено на 11.06.2020г., била прекъсната давността, тъй като взискателят не бил внесъл дължимата държавна такса, т.е. нямал действително намерение да се предприемат изпълнителни действия. Твърди, че са изпращани бланкетни нередовни молби до съдебния изпълнител, които не следва да бъдат съобразявани, и съставляват злоупотреба с право. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Отричане на дължимостта на натрупаната законна лихва в хода на изпълнителния процес, отрича ли правото на принудително изпълнение на кредитора по отношение на нея? Как следва съдът да квалифицира този иск?“;

2. „Погасява ли се с общата петгодишна погасителна давност вземането на кредитора за законна лихва след влизане в сила на заповедта за изпълнение, която законна лихва се натрупва ежедневно върху съдебно признатото вземане в хода на изпълнителния процес, или законната лихва стои вън от изпълнителния титул и се погасява с предвидената в закона кратка погасителна давност?“;

3. „Стабилизиране на изпълнителното основание по издадена заповед за изпълнение прави ли ликвидно вземането на кредитора за законна лихва, която се натрупва в хода на производството по принудително изпълнение върху съдебно установената главница?“;

4. „За кой период се погасяват лихвите, когато искът е предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на главното вземане?“;

5. „Отрицателен установителен иск, предявен при висящо изпълнително производство по отношение натрупаната в хода на изпълнителния процес законна лихва, отрича ли правото на кредитора на принудително изпълнение в частта на изпълнителното основание по отношение на нея или отрича единствено дължимостта на погасената по давност в хода на изпълнителния процес законна лихва?“;

6. „Как следва съдът да извлича правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск относно недължимост на акцесорно вземане, стоящо извън изпълнителния титул?“;

7. „Как следва да се квалифицира от съда иск за отричане на дължимостта на натрупаната законна лихва в хода на изпълнителния процес, когато тя стои извън изпълнителното основание?“;

8. „Следва ли подадената от взискателя по изпълнителното дело молба да отговаря на изискванията на чл. 129 ГПК, във вр. с чл.128 ГПК и как следва да процедира съдебният изпълнител при констатирана нередовност на подадената молба за поискано изпълнително действие?“

За първите четири поставени въпроса касаторът поддържа, че е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013г., както и решение №24/17.02.2009г. по т.д. №574/2008г., 1 т.о., решение №20/30.06.2010г. по т.д. №484/2009г., 2 т.о., решение №38/23.02.2011г. по гр.д.№276/2010г. на 3 г.о., решение № 58/20.07.2022г. по т.д. №309/2021г.,1 т.о., решение №505/16.11.2011г. по гр.д. №1590/2010г., 4 г.о., решение №781/25.05.2011г. по гр.д.№12/2010г., 3 г.о., а за последните четири въпроса - основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, като счита, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, оспорва същата чрез процесуалния си представител –юриск. Б. Д., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 16.01.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в полза на „Уникредит Б.“ АД е издаден изпълнителен лист срещу С. С. С. за сумата от 70 324,88 евро - главница по договор за банков кредит № 7501/17.05.2008г. и анекс от 30.07.2009г., 17001,70 евро - договорна лихва за периода от 20.08.2009г. до 27.07.2011г, ведно със законната лихва за забава върху главницата за периода, считано от 28.07.2011г. до окончателното издължаване на сумата, и съдебно-деловодни разноски. Посочил е, че по молба на взискателя „Уникредит Б.“ АД срещу ищеца е образувано изпълнително дело № 20118070400575 по описа на ЧСИ Надежда Д.. По изпълнителното дело на ЧСИ Д. са извършени следните изпълнителни действия: на 28.09.2011г. е наложена възбрана върху недвижим имот на длъжника, на 30.11.2011г. - опис, с разпореждане на ЧСИ от 16.01.2012 г. имотът е изнесен на публична продан, а с постановление за възлагане от 03.07.2014г. е възложен на купувач. С разпореждане от 14.03.2016г. въз основа на молба от взискателя с вх.№ 638/26.01.2016г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Впоследствие вземането на банката е прехвърлено чрез договор за цесия на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. С молба за конституиране в изпълнителното производство с вх.№ 2118/22.02.2019г., взискателят „АСВ“ ЕАД е поискал налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. С постановление от 27.05.2019г. изпълнителното производство е било прекратено. Въз основа на същия изпълнителен лист, е образувано ново изпълнително дело № 20198950401282 по описа на ЧСИ Л. С.. По второто изпълнително дело са наложени запор върху банкови сметки на длъжника и запор върху трудови възнаграждения, получавани от „Ваяни“ ЕООД, със запорни съобщения от 15.07.2019 г., като по повод направените запори е постъпило и плащане на 14.01.2020г. Последвали са молби от страна на взискателя за извършване на изпълнителни действия по налагане на запор върху банкови сметки, трудови възнаграждения и доходи от пенсии, съответно с молби от 11.12.2020г., 02.07.2021г., 07.03.2023г.

Апелативният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 439 ГПК. Счел е, че заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр. д. №11437/2011 г., е влязла в сила на 14.11.2011 г. като неоспорена от длъжника. Посочил е, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД урежда давностния срок за установено със съдебно решение вземане като петгодишен, и няма спор, че това правило е приложимо и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, при неподаване на възражение срещу нея в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК по аргумент от чл. 416 ГПК. Приел е, че първото изпълнително дело по описа на ЧСИ Д. е образувано през 2011 г., по него важат правилата на ППВС № 3/18.11.1980 г. и погасителна давност за вземането не е текла до 26.06.2015 г. на основание чл.115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. След горепосочената дата, предвид постановките на ТР № 2/2013 г., на ОСГТК на ВКС и дадените разяснения относно прекъсването на давността, въззивният съд е посочил, че изпълнително действие, прекъснало давността, е налагането на запор върху вземанията на длъжника за трудово възнаграждение от 14.03.2016г. Посочил е, че с молба за налагане на запор от 22.02.2019г. също е прекъсната давността. Последвало е образуване на ново изпълнително дело № 1282/2019 г., по описа на ЧСИ С., по което са налице искания за прилагане на изпълнителни способи, съответно от 11.07.2019г., 15.07.2019 г., 11.06.2020г. Въззивният съд е приел, че след последното искане за прилагане на изпълнителен способ от 11.06.2020г. до датата на предявяване на иска на 08.06.2023 г. не е изтекъл петгодишен срок за вземането по чл. 117, ал. 2 вр. ал. 1 ЗЗД. С тези съображения е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос за отричането на дължимостта на законната лихва и квалификацията на този иск е пряко свързан с поставения като пети въпрос за отрицателния установителен иск, предявен при висящо изпълнително производство по отношение натрупаната в хода на изпълнителния процес законна лихва, както и поставените въпроси 6 и 7, за правния интерес и за квалификацията на иска, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо. Те са свързани с приетата от съда правна квалификация на иска по чл. 439 от ГПК и несподелената теза на касатора, че се касае за вземане за законна лихва, което според него е извън изпълнителния титул, поради което може да се приеме, че съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Както се приема в решение № 75/16.07.2015г. по т.д. № 514/2014г., 2 т.о. на ВКС и мн.др., съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД, при забава на парично задължение длъжникът дължи на кредитора обезщетение в размер на законната лихва върху неизпълненото в срок парично задължение. Обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД се дължи от момента на забавата и има акцесорен характер, доколкото предпоставя валидно възникнал паричен дълг, който не е погасен от длъжника в уговорения за това срок. Законната лихва е с фиксиран размер, като при присъждането й, тя е определяема и не може да се приеме, че стои „вън от изпълнителния титул“. Въззивният съд не е разрешил въпроса противно, а съгласно горецитираната практика, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на тази практика, която не е противоречива, изключва бланкетно поддържаното и ненадлежно обосновано от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Вторият поставен въпрос, дали се погасява с общата петгодишна погасителна давност вземането на кредитора за законна лихва след влизане в сила на заповедта за изпълнение, която законна лихва се натрупва ежедневно върху съдебно признатото вземане в хода на изпълнителния процес или законната лихва се погасява с предвидената в закона кратка погасителна давност, е пряко свързан с третия въпрос относно ликвидността на това вземане, като и двата са обусловили изводите на въззивния съд, поради което отговорят на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Константна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 118/07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 50014/15.01.2025 г. по гр. д. № 787/2022 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и мн. др., че правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага за главницата и за лихвата, както когато вземането е установено, както с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. В конкретния случай изпълнителното производство е образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на стабилизирана заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В същия смисъл е и решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ВКС, ІV г. о., в което се посочва, че съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да отчете, че от момента, в който заповедта е влязла в сила, започва да тече нова давност, която всякога е пет години (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Въззивният съд не е разрешил въпроса противно, а съгласно горепосочената константна практика, поради което не е налице допълнителния критерий за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставеният като четвърти въпрос - „За кой период се погасяват лихвите, когато искът е предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на главното вземане?“, не удовлетворява общият критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд. Не е предявен иск за главно вземане и акцесорен иск за лихви, за да се отчита тригодишен давностен срок за лихвите, а се касае за вземания, които са предмет на неоспорена и стабилизирана заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издаден изпълнителен лист въз основа на нея, и предмет на изпълнително производство, чиято дължимост се отрича от ищеца. Следователно въпросът не е обуславящ и не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Последният поставен от касатора въпрос относно редовността на молбата на взискателя по изпълнителното дело и как следва да процедира съдебният изпълнител при нередовна молба за изпълнително действие, също не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Апелативен съд – В. не е констатирал съдебният изпълнител да е бил сезиран с нередовни молби и не е обсъждал какви действия следва да предприеме. Съдът е възприел, че има искания за изпълнителни действия, като правилността на фактическите изводи на въззивния съд относно преценка на доказателствата по делото и конкретно установено ли е с оглед ангажираните доказателства прекъсване на давността, не може да бъде изследвана в селективната фаза на разглеждане на касационните жалби, а само при разглеждане на спора след евентуално допускане до касация. Предвид горното, така поставеният въпрос не съставлява значим правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, и не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, за да бъде основание за допускане до касационно обжалване на решението. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, бланкетно посочено от касатора, който той не е и обосновал.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., които следва да бъдат присъдени, тъй като дружеството е представлявано от юрисконсулт.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение