Определение № 129 от 30.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3807/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат С. И., като особен представител на И. Л. К., срещу въззивно решение от 16.02.2021 г. по в. гр. д. № 3993/2019 г. на Софийски градски съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е допустима. Ответникът по касация Столична община е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Предмет на предявените срещу държавата и Столична община положителни установителни искове за собственост с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е установяване правото на собственост върху УПИ * в кв. 117 по плана на[жк]и върху построената в него жилищна сграда на един етаж, със застроена площ 68 кв. м. Ищецът е изложил твърдения, че е придобил правото на собственост на основание придобивна давност, изтекла в негова полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене, считано от 1994 г. до датата на предявяване на исковата молба. Същата е предявена на 18.01.2008 г. Ответниците са оспорвали материалноправната легитимация на ищеца. По делото е установено, че процесната жилищна сграда е разрушена /констативен протокол № 28 от 10.11.2011 г./. В този смисъл е и въведеното от ищеца – касатор в о. с. з. на 22.11.2011 г. твърдение, че сградите /жилищна и спомагателна/ са съборени. Не са събрани гласни доказателства за установяване факта на владение. Свидетелски показания са поискани от ищеца във връзка с установяване факта на събаряне на сградите, което искане е било оставено без уважение в първоинстанционното производство. С решение от 13.07.2015 г. по гр. д. № 1584/2008 г. на Софийски районен съд исковете са отхвърлени. С решение от 11.02.2016 г. са оставени без уважение молбите на касатора за поправка на явна фактическа грешка и за допълване на основното решение. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен установителният иск за собственост по отношение на жилищната сграда и производството в описаната част е прекратено. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. Потвърдено е и решението от 11.02.2016 г. По отношение на основното решение са изложени доводи, че не са ангажирани доказателства за осъществявано владение върху дворното място. В изложението по чл. 284, ал 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. може ли да се приеме, че участието на съдия, за когото, при постановяване на съдебен акт, страната има основателни съмнения за безпристрастността му, води до нищожност на съдебния акт поради постановяването му от незаконен състав, независимо от отказа на съдията да си направи отвод и при наличието на факти, позволяващи създаване на основателно съмнение в безпристрастността му; 2. необходимо ли е събиране на гласни доказателства при наличие на достатъчно писмени доказателства, включително и признание на ответника Столична община, че ищецът живее със семейството си в имота; 3. задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени искания от страната. В подкрепа посочва като съдебна практика решение № 253/07.01.2014 г. по гр. д. № 1181/2013 г. на ВКС, първо г. о., решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, второ г. о., решение № 127/25.11.2014 г. по гр. д. № 3190/2014 г. на ВКС, второ г. о., решение № 251/27.12.2012 г. по гр. д. № 429/2012 г. на ВКС, второ г. о., решение № 1488/08.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г. на ВКС, пето г. о. и решение № 18/24.03.2021 г. по гр. д. № 418/2020 г. на ВКС, четвърто г. о. Не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият въпрос е обоснован с участието в състава, постановил съдебния акт, на съдия, по отношение на който са били налице пречки по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Липсват данни да е било направено искане по чл. 23, ал. 1 ГПК, нито е имало процедура по чл. 23, ал. 2, във връзка с чл. 22, ал. 2 ГПК. В настоящия случай не съществуват и предпоставки по чл. 22, ал. 1, т. 1-6 ГПК. Регламентацията в тази разпоредба е изчерпателна и не подлежи на разширително тълкуване. Наличието на такива пречки по друго дело с участието на касатора, не може да се отнесе и по конкретното. Не съществува основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен в изложението въпрос. Свидетелските показания са основно доказателствено средство за установяване факта на владението, доколкото на доказване подлежат както неговият обективен, така и субективният му признак. По отношение на дворното място решаващите изводи на въззивния съд са обусловени именно от липсата на доказателства за осъществявана фактическа власт. Горното обстоятелство е било спорно между страните, като по делото не се установява неговото признание от втория ответник. В съответствие със събраните по делото доказателства е направен извод, че процесната сграда е разрушена, поради което не може да бъде обект на правна защита. Разрушена е и спомагателната постройка, според твърденията на самия ищец, по отношение на която е било поискано допълване на основното решение. Приложената съдебна практика не е относима към този въпрос. Решаващите изводи на въззивния съд не са изведени от изключване придобиването по давност на вещи, които са държавна или общинска собственост, съответно от спиране течението на давностния срок. Същите са обусловени от липсата на упражнявана фактическа власт в изискуемия се период от време. Разглежданият въпрос в решение № 127/25.11.2014 г. по гр. д. № 3190/2014 г. на ВКС, второ г. о., свързан с юридическия статут на сградата като временен строеж без траен градоустройствен статут, не кореспондира с доказателствата по делото, от които се установява, че сградите са съборени. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения трети процесуалноправен въпрос. Съдът е преценил всички допустими и относими доказателства, които са обсъдени в мотивите на решението, независимо от обявяването му в открито съдебно заседание. Въпросът е относим към въведената според твърденията на касатора, при условията на евентуалност, претенция за установяване принадлежността на правото на ползване върху процесния имот. В първоинстанционното производство не е приет за разглеждане иск за установяване принадлежността на правото на ползване съобразно направеното в о. с. з. на 13.12.2011 г. искане на ищеца. Именно поради това е оставено и без уважение искането му за допълване на основното решение с произнасяне по този иск. Горните въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на трайна съдебна практика по същите, която не се нуждае от осъвременяване. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. Не е направено искане за разноски от ответниците по жалба в касационното производство, поради което такива не трябва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.