Определение № 549 от 21.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 183/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. И. Л. срещу решение №217 от 15.10.2019г., постановено по в.т.д.№309/2019г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта му, с която (след частична отмяна и частично обезсилване на решение №165/25.02.2019г. по т.д.№1731/2017г. на Варненски окръжен съд), е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Й. И. Л., като универсален наследник на кредитополучателя И. Й. Л., дължи на „Алианц Банк България“ АД сумата на 122 962.84лв. - предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит „Жилище“ № 29692/17.04.2008г., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2017г., както и сумата 5 502.26лв. - мораторна неустойка(наказателна лихва) върху просрочена главница за периода 17.05.2012г. до 30.08.2017г.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е недопустимо. Твърди се, че спорът не е подведомствен на държавните съдилища с оглед наличието на арбитражна клауза в договора за кредит, предвиждаща решаване на споровете между страните от Арбитражния съд при БТПП. Същевременно се сочи, че предявените искове са недопустими поради наличие на постановено арбитражно решение по в.а.д.№416/2014г. на АС при БТПП, с което настоящият спор е решен със сила на пресъдено нещо. На трето място се излагат доводи за недопустимост на решението относно евентуално съединените осъдителни искове поради пълното съвпадение на обстоятелствената част на главните и на евентуалните искове. На последно място твърдяната недопустимост на решението се обосновава с неправилност на извода на съда, че събраните от ЧСИ суми не следва да се отчитат при постановяване на решението по чл.422, ал.1 ГПК. Претендира се обезсилване на въззивното решение в обжалваната му част и прекратяване на производството.

При условията на евентуалност в касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав не е обсъдил правилно и в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до неправилни фактически и правни изводи. Според касатора в обжалваното решение не са изложени мотиви относно твърдението на банката, че е обявила кредита за предсрочно изискуем, а единствено е обсъждано наличието на знание от ответницата за сключения от нейния наследодател договор за кредит и за задълженията по него. Твърди се, че в противоречие със задължителната практика, обективирана в ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, въззивният състав е уважил установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК без да има надлежно обявяване от банката на предсрочна изискуемост на кредита. Оспорва се становището, че съдът служебно може да определи друга дата, на която кредитът е обявен за предсрочно изискуем, различна от твърдяната дата в исковата молба и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Отделено се излагат доводи, че въззивният състав е определил размера на дължимите суми без да е обсъдил заключенията по извършените съдебно-счетоводни експертизи и без да е посочил как и в какви размери нищожността на обявената за неравноправна клауза по чл.6 от договора променя размера на дълга. На последно място се сочи, че съдът неправилно е приел общата пет годишна давност за погасяване на периодичните задължения (вноски) по погасителния план, както и че от мотивите на решението не става ясно как е приложен института на погасителната давност при приетата предсрочна изискуемост на кредита през 2014г.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен соченото основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касация, свързано с твърдяната вероятна недопустимост на въззивното решение, се поддържа също и наличието на очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускането му до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В тази връзка в изложението се навеждат доводи за неприлагане от въззивната инстанция на основополагащи за съдопроизводството правила, за явно и грубо нарушаване на основни принципи на правото и на основните логически и законови правила при формиране решаващите изводи на съда относно определената дата, на която е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Отделно касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните правни въпроси, които според него обуславят необходимостта от допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно:

1. „Допустимо ли е в решението си въззивният съд служебно да определи дата на предсрочна изискуемост на вземане по договор за кредит, различна от твърдяната от ищеца в исковата молба и заявлението по чл.418 от ГПК, и без въведени твърдения в тази посока от ищеца и различна от заявената в исковото и заповедно производство, и в противоречие с доказателствата по делото, с твърденията и с възраженията на страните, и може ли съдът служебно да променя твърдени от страните факти по делото?“. Твърди се, че поставеният въпрос е решен в противоречие със задължителните разяснения дадени с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. „Следва ли да се приеме, че не е необходимо изрично писмено уведомление на банката – кредитор, че вземането по договора за кредит се обявява за предсрочно изискуемо или предсрочната изискуемост може да се обяви и само с покана за доброволно изпълнение без изрично уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост или по друг начин, например предявяване на иск за вземането?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с постановките с т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. „ Може ли да се приеме депозирането на отговор от страна на ответника в арбитражно или исково производство по иск за заплащане на задължение по договор за кредит за изпълнение на задължението на банката – кредитор за уведомяване за предсрочна изискуемост на договор за кредит и дали датата на депозиране на отговора от ответника е датата на предсрочната изискуемост?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на ВКС, I т.о. и с разрешенията дадени с ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като същевременно се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

4. „ Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение на всички доводи и възражения на страните, както и да се изложат от съда ясни и точни мотиви, защо съдът счита за доказани или не определени факти и защо съдът счита възраженията на страните за неоснователни?“. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №212/01.02.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о.; ППВС №1/1953 г.; ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, I т. о.; решение №212/01.02.2012 г., постановено по т.д. №1106/2010г. на ВКС, I т. о.; решение №157/08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010г. на ВКС, II т. о. и решение №136/06.11.2015г. по т.д. №2483/2014г. на ВКС, II т. о.

5. „Представляват ли периодични плащания по смисъла на чл.111, б.„в“ вноските по договор за кредит и следва ли искът за тях да се погасява с кратката тригодишна давност?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с разясненията, дадени с ТР №3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС,

6. „Следва ли в извлечението от банковата сметка да се съдържат данни за вида и размера на задължение, предсрочната изискуемост, за да се приеме, че то е годно основание по чл.417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и при условие, че се установи разминаване в данни в него с воденото от банката счетоводство в хода на производството по чл.424 от ГПК и може ли съдът да констатира това обстоятелство като нередовност на изпълнителното основание?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с определение №162/09.02.2010г. по т.д.№66/2010г. на ВКС, I г.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

7. „Ако се приеме, че предсрочната изискуемост на кредита по договор за кредит не е обявена от банката на длъжника, за кои вноски следва да се приеме искът за допустим или основателен – за падежираните или за тези с ненастъпил падеж?“. Акцентира се върху противоречие с постановките в ТР №8/02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от „Алианц Банк България“ АД.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 и ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил решение №167/25.02.2019г. по т.д.№1731/2017г. на Варненски окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен предявения от „Алианц Банк България“ АД срещу Й. И. Л. главен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК като вместо това е признал за установено, че ответницата Й. И. Л. като универсален наследник на кредитополучателя И. Й. Л. дължи на ищцовата банка, оспорени изискуеми вземания по заповед за изпълнение №7214/01.09.2017г., издадена по ч.гр.д.№13021/2017г. на РС-Варна, както следва: 1). за връщане на предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит „Жилище“ № 29692/17.04.2008г. в размер на 122 962.84лв., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2017г. до окончателното погасяване на задължението и 2) за плащане на сборно вземане в размер на 5 502.26лв., представляващо наказателна лихва върху просрочена главница за периода 17.05.2012 г. до 30.08.2017г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение относно исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК в останалата отхвърлителна част и е обезсилено в частта му, с която Варненският окръжен съд се е произнесъл по евентуалните осъдителни претенции. С оглед предмета на касационната жалба на Й. Л. и липсата на касационна жалба от страна на банката следва да се приеме, че въззивното решение е влязло в сила в частта му, с която е потвърдено решението на Варненски ОС по исковете по чл.422, ал.1 ГПК в останалата им отхвърлителна част.

Във връзка с релевираното от ответницата възражение за неподведомственост на спора, респ. за недопустимост на производството, предвид наличието на арбитражна клауза в т.26 от договора за кредит, предвиждаща, че възникналите спорове между страните ще бъдат решавани от Арбитражния съд при БТПП, въззивният състав е посочил, че настоящият спор има характер на потребителски по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП и че съгласно действащите изрични и императивни разпоредби на чл.3, ал.4 ЗЗП и чл.19, ал.1 ГПК спорът е изключен от компетентността на арбитражните съдилища. В тази връзка според съда към настоящия момент клаузата в т. 26 от договора не следва да се счита за валидна, поради което няма основание за прекратяване на производството поради неподведомственост на спора. В допълнение към горното въззивният състав е отразил, че предявеният главен иск с правно основание чл.422 ГПК няма самостоятелен характер, а е част от заповедното производство, поради което искът може да бъде подведомствен единствено на съдилищата като част от заповедното производство. На последно място според съда възражението за неподведомственост е неоснователно, тъй като в случая Варненски ОС е постановил нарочно определение по неуважен отвод за неподведомственост, което не е било обжалвано от ответницата, независимо от предвидената възможност за това в чл.15, ал.2 ГПК.

Въззивният състав е приел за неоснователно и възражението на ответницата за недопустимост на производството поради наличието на предходно разрешаване на спора със сила на пресъдено нещо чрез влязлото в сила решение по в.а.д.№416/2014г. на АС към БТПП. Съдът е посочил, че въпреки, че постановеното арбитражно решение е валидно, окончателно и формира сила на пресъдено нещо между страните, исковете са допустими, тъй като арбитражният съд е отхвърлил претенциите единствено с мотива, че ответницата Л. не е била приела наследството към датата на приключване на арбитражния спор. Въззивният състав е акцентирал върху факта, че настоящите искове са основани на представено удостоверение за приемане на наследството от страна на ответницата Й. Л. с дата 25.11.2016г. Според съда едностранното волеизявления на страната, последващо постановеното арбитражно решение, представлява нов факт и породената СПН не представлява пречка да се предявяват с нови искове правните последици на новонастъпили факти, вкл. когато тези правни последици са насочени към пораждане на правото, отречено от нея.

По отношение на възражението за недопустимост на обективното евентуално съединяване на исковете по чл.422 ГПК с осъдителната претенция за кредитния дълг, съдът е посочил, че допустимостта на подобно съединяване е изрично призната в т.11б от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК.

Произнасяйки се по основателността на предявените установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният състав е посочил, че по делото не се спори, че на 17.04.2008г. ищцовата банка и наследодателят на ответницата И. Л. са сключили договор за кредит „Жилище“ №29692/17.04.2008г., обезпечен с ипотека и че кредитът е бил усвоен. Не е спорно, че по ч.гр.д.№13021/2017г. на РС-Варна е издадена заповед №7214/01.09.2017г. за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл.417 ГПК за сумите, предмет на установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК, срещу която заповед е била подадено възражение в срок. Въззивният състав е акцентирал върху клаузата на чл.19.1, б.“е“ от договора, предвиждаща, че банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, когато длъжникът е просрочил над 30 дни една погасителна вноска или лихва като според чл.19.2, когато обяви кредита за предсрочно изискуем, банката изпраща до кредитополучателя писмено известие за погасяване на всички задължения по договора.

Позовавайки се на заключението на вещото лице по назначената ССЕ съдът е приел за установено, че кредитополучателят е погасил 49 броя анюитетни погасителни вноски в периода от 17.05.2008г. до 17.05.2012г. като осчетоводяването на погасените с плащанията задължения съответства на размера и падежа на вноските, договорени и начислени по погасителен план. Последната събрана вноска е с падеж на 17.05.2012г.

В обжалваното решение е отразено, че кредитополучателят И. Л. е починал на 13.05.2012г. и че ответницата Й. Л. – негова дъщеря, е останала единствена негова наследница (след като сестра й А. Л. е вписала отказ от наследството и след като в резултат на проведено по инициатива на кредитора „Алианц Банк България“ АД производство по чл.51 ЗН, Й. Л. е приела наследството на И. Л., което приемане е вписано в специалната книга на ВРС под № 399/25.11.2016г). В тази връзка и на основание чл.53 и чл.60, ал.1 ЗН съдът е приел, че ответницата е пасивно легитимирана да отговаря по предявените искове.

Въззивният състав е приел, че процесният договор за кредит е запазил действието си спрямо ответницата, която е придобила правата и задълженията по него в качеството на универсален правоприемник. Посочил е, че съгласно чл.84, ал.1, изр.2 ЗЗД наследникът изпада в забава след изтичане на 7 дни от поканата, но че при наличието на знание за задълженията по кредита наследниците на кредитополучателя са длъжни да погасяват съответните погасителни вноски на съответния падеж съобразно договорните клаузи (решение № 63 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1528/2018 г., II т. о., ТК).

Според апелативния състав по делото са представени многобройни доказателства, установяващи знание на ответницата за договора за кредит, вкл. относно главния дълг и модалителите на акцесорните задължения. Съдът е посочил, че първото уведомление на ответницата датира от 01.02.2013г. и е връчено на 14.02.2013г., но без да съдържа информация, от която наследникът да може да формира извод за дължимите вноски и падежи. Впоследствие кредиторът е инициирал т.д.№642/2013г на Варненски ОС с подробно изложение в исковата молба на клаузите в договора, Преписи от исковата молба и приложенията са били връчени на ответницата, индиция за което е предявеният отвод за неподведомственост на спора поради наличие на арбитражна клауза. Според съда изявленията на кредитора, обективирани в исковата молба по т.д.№642/2013г. на Варненски ОС, следва да бъдат квалифицирани като покана по чл.84, ал.1 ЗЗД, независимо от липсата на нарочно формулиране, тъй като исковата молба съдържа, както уведомление за предсрочна изискуемост, така и достатъчно информация за длъжника относно модалитетите на кредитния дълг, вкл. изрично посочване на последно платена вноска и падеж. В тази връзка съдът е приел исковата молба по т.д.№ 642/2013г. на Варненски ОС има характер на покана, достатъчна за поставянето на правоприемника в забава според изискванията на чл. 84 ЗЗД.

Въззивният състав е отразил, че след прекратяването на т.д.№ 642/2013г. по описа на Варненски ОС поради неподведомственост, кредиторът е завел осъдителен иск пред арбитражния съд, отхвърлен единствено поради липса на данни за приемането на наследството от ответницата. Като релевантен за спора факт съдът е отчел обстоятелството, че исковата молба, подадена пред АС при БТПП, повторно обективира уведомление за предсрочна изискуемост като се претендират всички суми по кредитния дълг, вкл. и такива с ненастъпил падеж, което имплицитно включва преобразуващо волеизявление на кредитора за изменение на договорната връзка. Съдът е посочил, че исковата молба е връчена на ответницата, която е депозирала отговор на 09.12.2014.

След като съдът е приел, че ответницата е била поставена в забава съобразно чл.84, ал.1 ЗЗД и респ., че забавата е продължила повече от 30 дни, с оглед клаузата на чл. 19.1, б.“е“ от договора, в обжалваното решение е направен извода, че към 09.12.2014г. ( датата, на която по делото се съдържат сигурни данни, че ответницата е уведомена за преобразуващото изявление на кредитора), надлежно е била настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Според апелативният състав определянето на датата на предсрочна изискуемост е правен въпрос, а за приложимите договорни и законови разпоредби, съдът следи служебно. В тази връзка съдът е посочил, че въпреки че кредиторът твърди, че предсрочната изискуемост е настъпила с волеизявление през 2017г., анализът на предприетите от кредитора действия сочи за осъществено изменение на договорната връзка още към 09.12.2014г. Въз основа на горните съждения съдът е приел, че банката – ищец е упражнила надлежно правото си да обяви кредитния дълг за предсрочно изискуем като изявлението за предсрочна изискуемост на кредитния дълг при спазване на фактическия състав, установен в договора, предхожда инициираното заповедно производство.

Произнасяйки се по установителния иск относно главния кредитен дълг, въззивният състав е обсъдил възражението на ответницата за изтекла погасителна давност. Посочил е, че разсрочването на части от усвоения кредит на отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея остава приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Съобразявайки периода на давностния срок, вкл. началния му момент, определен съобразно чл.114, ал.1 ЗЗД според изискуемостта на падежиралите вноски и момента на обявяване на предсрочната изискуемост за остатъка от дълга, апелативният състав е приел, че претендираният главен дълг не е погасен по давност.

В обжалваното решение са изложени подробни съображения за недействителност на уговорката в чл.6 от договора като неравноправна клауза, което съдът е отчел за намаляване размера на главното задължение. Както бе посочено по-горе, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК за главница за разликата от 126 479.22лв. до на 122 962,.84лв., въззивното решение е влязло в сила, от което следва, че въпросът относно неравноправния характер на посочената клауза от договора, не е предмет на касационната жалба. Съобразявайки се с допълнителното заключение на ССЕ, при отнасяне на недължимо платената част от възнаградителната лихва към погасяване на главницата, съдът е приел, че при отпуснат кредит в размер на 140 000лв. остатъкът от дълга за главницата възлиза на 122 962.84лв., до който размер предявеният главен иск е основателен. В решението е отразено, че осъществените плащания в хода на принудителното изпълнение не следва да се съобразяват при определяне размера на дълга (с оглед разясненията, дадени в ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Въззивният състав не е уважил установителния иск за възнаградителна лихва - с оглед предсрочната изискуемост на кредита, и за неустойка - с оглед констатацията на съда, че неустоечната клауза е нищожна. В тези му части въззивното решение не е обжалвано и не е предмет на касационна проверка.

Позовавайки се на клаузата по т.5.3 от договора, съгласно която при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, банката начислява и събира в допълнение към лихвата по т.5.1 и наказателна надбавка над нея в размер на 15 пункта годишно, начислявана върху просрочената сума, и отчитайки основателността на възражението на ответницата за изтекла тригодишна погасителна давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД по отношение на лихвите, въззивният състав е приел, че задължението за неустоечна лихва следва да бъде уважено до размер на сумата от 5 502.26лв., представляваща непогасената част от вземането за периода след 30.08.2014г. (3 години преди образуваното заповедно производство). Съдът е посочил практика на ВКС - решение № 89/02.10.2019г. по т.д.№1214/2018г. на ВКС, ІІ т.о. в подкрепа на становището си, че уговорената неустойка в чл.5.3 от договора не е нищожна поради нарушаване на добрите нрави и че клаузата по чл.5.3 от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП.

В заключение въззивният състав е посочил, че приетата от съда частична основателност на предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, обуславя недопустимост за произнасянето по същество по евентуалните осъдителни претенции, поради което първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта му, с която Варненски окръжен съд се е произнесъл по евентуално съединените искове.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Към датата на образуване на исковото производство - 18.12.2017г, вече е било влязло в сила изменението на чл.19, ал.1 ГПК (ДВ бр.8/2017г.), предвиждащо неарбитрируемост на спор, по която едната страна е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДЗР на ЗЗП, какъвто е настоящия спор. При това положение арбитражната клауза в договора за кредит се явява невалидна за висящия правен спор, което от своя страна обуславя компетентността на държавните съдилища за неговото решаване. Този аргумент за неоснователността на възражението на ответницата за неподведомственост на спор, посочен от въззивния съд, е достатъчен, за да обоснове липсата на вероятна недопустимост на въззивното решение поради наличие на арбитражна клауза в договора, без да бъдат обсъждани изложените от съда допълнителни съображения, които настоящият състав не споделя, а именно: - че спор по чл.422, ал.1 ГПК (извън изключенията по чл.19, ал.1 ГПК), не може да бъде разгледан от арбитражен съд и чме спорът за подведомственост е изчерпан с необжалването на определението на окръжния съд по чл.15, ал.2 ГПК.

Касационният състав изцяло споделя извода на въззивния съд, че влязлото в сила арбитражно решение по в.а.д.№416/2014г. на АС при БТПП, макар и валидно, не преклудира правото на банката по см. на чл.299, ал.1 ГПК да претендира от Й. Л. исковите суми с оглед обстоятелството, че ответницата е приела наследството след приключване на арбитражното производство. Релевантно за допустимостта на настоящото производството е обстоятелството, че искът на банката, предявен пред арбитража, е отхвърлен единствено по съображение, че ответницата не е приела наследството. В тази връзка приемането на наследството от Й. Л. (в резултат на проведено производство по чл.51 ЗН, което е вписано в специалната книга на ВРС под № 399/25.11.2016г), представлява нов юридически факт, обуславящ различен спор от този, решен с влязлото в сила арбитражно решение.

Въззивното решение не е евентуално недопустимо с оглед приетите пред окръжния съд за разглеждане при условията на евентуално съединяване евентуални осъдителни искове. От една страна такова съединяване е допустимо с оглед разясненията, дадени в т.11б от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, а от друга – въззивният съд, чието решение е предмет на касационната жалба, не е разгледал евентуално съединените искове (с оглед частичното уважаване на главния иск).

На последно място неоснователно е твърдението в изложението, че недопустимостта на въззивното решение е обусловена от извода на въззивния съд, че принудително събраните суми чрез ЧСИ не следва да се отчитат при постановяване на решението по чл.422, ал.1 ГПК. Това твърдение касае правилността на обжалваното решение и не може да обоснове извод за неговата евентуална недопустимост.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В случая касаторът обосновава наличието на очевидна неправилност на въззивното решение с твърдението, че съдът недопустимо служебно е определил за дата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита друга дата, различна от твърдяната от ищеца в исковата молба и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. На първо място следва да се отбележи, че изложените мотиви от въззивния състав относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем с оглед съдържанието на исковата молба по в.а.д.№416/2014г. на АС при БТПП, не са лишени от формална логика. Що се отнася до възможността, на базата на твърдените от ищеца факти, съдът да възприеме различна дата на обявяване на предсрочната изискуемост, това е въпрос относим към евентуалната неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК (поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила), но не представлява основание да бъде прието „prima facie“, че въззивното решение е очевидно неправилно с оглед изложените по-горе пояснения.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставеният от касатора въпрос в първата му част №1: „Допустимо ли е в решението си въззивният съд служебно да определи дата на предсрочна изискуемост на вземане по договор за кредит, различна от твърдяната от ищеца в исковата молба и заявлението по чл.418 от ГПК, и без въведени твърдения в тази посока от ищеца и различна от заявената в исковото и заповедно производство?“, е значим за конкретния правен спор, тъй като отговорът му е обусловил решаващи изводи на съда за уважаване иска по чл.422, ал.1 ГПК. В случая обаче не е налице твърдяната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, свързано с твърдението, че въпросът е решен в противоречие с указанията, дадени в дадени с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК.

Съгласно разясненията, дадени в т.18 от с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК „ в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита“. Анализът на въззивното решение сочи, че въззивният съд стриктно е следвал горните указания за допустимост и основателност на иска по чл.422, ал.1 ГПК като е приел, че: 1.) в договора за кредит има уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането над 30 дни на една погасителна вноска или лихва, 2.) чрез предявяване на искова молба по т.д.№642/2013г. на Варненски ОС, съдържаща подробно изложение на клаузите в договора, достатъчно информация относно модалитетите на кредитния дълг и размера на отделните задължения, банката е отправила покана до ответницата, достатъчна за поставянето й в забава според изискванията на чл.84 ЗЗД 3.) с получаване на копие от исковата молба по в.а.д.№416/2014г. на АС при БТПП ответницата е била уведомена за преобразуващото изявление на кредитора, че е настъпила предсрочна изискуемост, т.е, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и 4.) че ответницата е уведомена за предсрочната изискуемост на кредита на 09.12.2014г. (с оглед депозирания от нея отговор на исковата молба в арбитражното производство), която дата предхожда подаването на заявлението по чл.417 ГПК.

Нито в диспозитива на тълкувателното решение (т.18), нито в мотивите към него, не е засегнат въпроса дали съдът може да приеме друга дата на обявяване кредита за предсрочно изискуем, различна от тази, посочена в исковата молба или в заявлението по чл.417 ГПК, като акцентът относно датата е свързан изцяло със становището на ОСГТК, че получаването на волеизявлението от длъжника следва да предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, В тази връзка не може да се сподели твърдението в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради решаване на въпроса противоречие с указанията в ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК.

Втората част от въпрос №1 относно това, че съдът е определил датата на предсрочната изискуемост, „в противоречие с доказателствата по делото, с твърденията и с възраженията на страните, и може ли съдът служебно да променя твърдени от страните факти по делото?“, съдържа твърдения на касатора, които не съответстват на решаващите мотиви на съда. Дали съдът е обосновал изводите си в противоречие с доказателствата по делото е въпрос за обоснованост на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид, че въззивният състав не е променял твърдените от страните факти по делото, а въз основа твърдените от тях факти, е стигнал до свой различен правен извод относно датата на предсрочната изискуемост.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация въпрос №2: „Следва ли да се приеме, че не е необходимо изрично писмено уведомление на банката – кредитор, че вземането по договора за кредит се обявява за предсрочно изискуемо или предсрочната изискуемост може да се обяви и само с покана за доброволно изпълнение без изрично уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост или по друг начин, например предявяване на иск за вземането?“. Въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, доколкото въззивният състав е приел, че исковата молба по в.а.д.№416/2014г. на АС при БТПП има характер на писмено изявление до длъжника, че вземането по договора за кредит се обявява за предсрочно изискуем.

Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпрос №3. „ Може ли да се приеме депозирането на отговор от страна на ответника в арбитражно или исково производство по иск за заплащане на задължение по договор за кредит за изпълнение на задължението на банката – кредитор за уведомяване за предсрочна изискуемост на договор за кредит и дали датата на депозиране на отговора от ответника е датата на предсрочната изискуемост?“. На първо място следва да се има предвид, че за да приеме наличие на надлежно уведомяване на длъжника за обявена предсрочна изискуемост на кредита, въззивният състав е акцентирал върху волеизявлението, съдържащо се в исковата молба по в.а.д.№416/2014г. на АС при БТПП, докато депозирането на отговора е посочено като обстоятелство, удостоверяващо единствено факта и датата на получаване на уведомлението. Отделно следва да се отбележи, че въпросът не е решен нито в противоречие с решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на ВКС, I т.о. (в което отговорът на исковата молба е изготвен от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, какъвто не е настоящия случай), нито в противоречие с постановките в т.18 от ТР№ 4/18.06.2014г. по тълк д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед неговата конкретика.

Не е решен в противоречие с посочената от касатора практиката на ВКС въпрос №4: Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение на всички доводи и възражения на страните, както и да се изложат от съда ясни и точни мотиви, защо съдът счита за доказани или не определени факти и защо съдът счита възраженията на страните за неоснователни?“. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният съд се е постарал да даде отговор на всички твърдения и възражения на страните, както и да обоснове защо приема определени факти за доказани. Както бе посочено по-горе въззивният съд е обсъдил всички възражения на ответницата относно евентуалната недопустимост на предявените искове. При определяне на размера на остатъка от дълга, въззивният състав се е позовал на заключенията по извършената първоначална и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза като в тази връзка следва да се отбележи, че в касационната жалба не се твърди различен размер на дълга от този, приет за установен с въззивното решение. В решението са изложени подробни аргументи за становището на съда защо приема, че исковата молба по т.д.№642/2013г. на Варненски ОС има характер на покана по чл.84, ал.1 ЗЗД и защо приема, че исковата молба по в.а.д.№416/2014г. на АС при БТПП има характер на писмено изявление, че вземането по договора за кредит се обявява за предсрочно изискуем. Несъгласието на касатора с тези изводи не представлява отклонение от практиката на ВКС, касаеща задължението на съда да обсъди доводи и възражения на страните, както и доказателствата, които счете за относими за спора.

Липсва допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация с оглед поставения въпрос №5: „Представляват ли периодични плащания по смисъла на чл.111, б.„в“ вноските по договор за кредит и следва ли искът за тях да се погасява с кратката тригодишна давност?“. В своята константна практика (включително и в цитираното от въззивната инстанция решение №38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ВСК, ІІ т.о,), касационният съд трайно приема, че „ приложима по отношение на задълженията за погасяване на вноските по погасителния план е общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД“.

Въпрос №6: „Следва ли в извлечението от банковата сметка да се съдържат данни за вида и размера на задължение, предсрочната изискуемост, за да се приеме, че то е годно основание по чл.417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и при условие, че се установи разминаване в данни в него с воденото от банката счетоводство в хода на производството по чл.424 от ГПК и може ли съдът да констатира това обстоятелство като нередовност на изпълнителното основание?“, не е значим за конкретния правен спор съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, тъй като не е обсъждан от въззивната инстанция. Отделно във въпроса е включено твърдение на касатора за разминаване на данните в извлечението от банковата сметка, представено пред заповедния съд и воденото от банката счетоводство, каквото разминаване не е установено от апелативния съд..

Не притежава характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, годен да обоснове допускане на касационно обжалване, въпрос №7: „Ако се приеме, че предсрочната изискуемост на кредита по договор за кредит не е обявена от банката на длъжника, за кои вноски следва да се приеме искът за допустим или основателен – за падежираните или за тези с ненастъпил падеж?“. Въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, доколкото въззивният състав е приел, че кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на кредита и в тази връзка неотносими за спора по чл.422, ал.1 ГПК са поставените хипотетични въпроси за допустимостта и основателността на предявените като евентуални осъдителни искове.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,