Определение № 729 от 12.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1561/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба и молба – уточнение към същата, подадена в срока за касационно обжалване, от „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, срещу въззивно решение № 155 от 20.05.2025 г., постановено от Апелативен съд - П. по в.гр.д. № 184 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 357 от 16.12.2024 г., постановено от Окръжен съд – Стара Загора по т.д. № 110 по описа на съда за 2022 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на Е. Т. Р., сумата над 98 000 лв. до присъдения размер от 200 000 лв. по главницата, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 21.11.2020 г., при което е починала неговата съпруга А. Д., ведно със законната лихва върху същата, считано от 15.06.2021 г., до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба и уточняващата я молба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната му част. Твърди се, че при постановяване на решението си съдът не е съобразил всички относими критерии, при отчитането на които следва да бъде определен справедливият размер на застрахователно обезщетение, не са отчетени и съобразени със съдебната практика установени по делото и факти и обстоятелства, от правилния анализ на които да се направи извода налице ли и е съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, и в случай, че е налице такова - какъв е процентният принос на пострадалия. Оспорва се като неправилен и необоснован, изводът на въззивния съд за справедлив размер на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди от 200 000 лева, като се твърди, че същият е необосновано завишен, не отговаря на действително причинените вреди и на вложения в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост, не кореспондира и с установената съдебна практика, включително тази на Апелативен съд - П. и Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК по идентични казуси. Твърди се, че съдът не е отчел, че пътнотранспортното произшествие е настъпило през 2020 г., когато икономическите и социални условия в страната са били значително по-различни в сравнение с настоящия момент, което е от съществено значение при преценката на размера на дължимото обезщетение, което следва да отразява реалната стойност на причинените вреди, съотнесена към времевия момент на инцидента. Сочи се, че по делото не е установено чрез събраните гласни доказателства - показанията на разпитаните свидетели, че ищецът Е. Р., е претърпял болки и страдания, надхвърлящи обичайното за подобен тип вреди, поради което с присъждането на определеното от въззивния съд обезщетение се стига до неговото необосновано облагодетелстване, в каквато насока се цитират решения на ВКС за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило в периода 2020 година - 2021 година - в диапазона 140 000 лева - 180 000 лева, които в посочените съдебни актове са приети за справедливи. С оглед изложеното касаторът счита, че справедливият размер в случая следва да бъде до 122 500 лева. На следващо място се твърдят нарушения при преценката налице ли са предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, респ. - налице ли е съпричиняване от страна на пострадалата. Касаторът намира, че съобразно установените по делото факти, свързани с механизма на настъпване на ПТП, въззивният съд е направил неправилна преценка за липсата на принос от страна на пострадалата при ПТП А. Д.. По подробно изложени съображения се застъпва, че такова съпричиняване е налице и същото е в размер не по-малък от 20 %, с който следва да се намали размерът на процесното обезщетение, в резултат на което същият според касатора следва да се редуцира до 98 000 лв. по главницата. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърлянето на предявения срещу касатора иск за разликата над 98 000 лв. до присъдената сума от 200 000 лв. по главницата, със законните последици, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. С твърдение, че въззивният съд им е отговорил в противоречие със задължителната практика на ВКС, се поставят се въпросите: Как следва да се прилагат критериите, относими при определянето на справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по смисъла на член 52 от ЗЗД, респ. за приложението на член 52 от ЗЗД. 3а отчитането на социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на деликта при определянето на справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по смисъла на член 52 от ЗЗД. Кои са предпоставките на член 51, алинея 2 от ЗЗД за намаляване на претендиралото с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди? При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението? Следва ли съдът при определянето на размера на съпричиняване да отчете наред с допуснатите от пострадалия нарушения по ЗДвП, така и рискованите действия и поведение на пострадалия според установения по делото механизъм на ПТП? Като се възпроизвеждат голяма част от оплакванията в касационната жалба /по-конкретно - досежно завишения размер на процесното обезщетение във връзка с конкретните социално-икономически условия към момента на настъпването на ПТП, недоказването по делото ищецът да е претърпял болки и страдания, надхвърлящи обичайното за този тип вреди, както и необсъждането от страна на въззивния съд, на всички установени по делото факти, твърдения и възражения на касатора/, се цитират посочените и в жалбата решения на ВКС, в които според касатора е даден отговор по въпроса за правилното прилагане на материалноправната разпоредба на член 52 от ЗЗД за причинени неимуществени вреди от ПТП, настъпило в периода 2020 година - 2021 година - в диапазона 140 000 лева - 180 000 лева: решение №160/15.10.2024 по дело №1946/2023 година на ВКС, ТК, Първо т.о., решение №61/31.01.2024 по дело №2063/2023 година на ВКС, Четвърто г.о., решение №719/03.12.2024 по дело № 3072/2023 година на ВКС, Трето г.о., решение № 20/20.01.2025 г. по дело № 721/2024 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 3/08.01.2025 година по дело № 912/2024 г. на ВКС, Второ т.о. Твърди се и, че, не е обсъдено от въззивния съд наведеното възражение за допуснато от пострадалата нарушение на правилото на чл. 20 от ЗДвП, вменяващо задължение на водачите непрекъснато да контролират пътните превозни средства, които управляват, като при избиране на скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, както и че водачите са длъжни да намалят скоростта, и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. От друга страна, според касатора, решаващият състав на въззивния съд е игнорирал и фактите по делото, свързани с конкретната пътна обстановка, и поведението и действията на пострадалата А. Д., които е следвало да квалифицира като рискови, доколкото безспорно е установено, че пътният участък, в който е настъпило ПТП е бил с мокра пътна настилка и неравности, метеорологичните условия за водачите на МПС не са били най-благоприятните, тъй като е имало и мъгла, и не на последно място - острият ляв завой, който е бил достатъчно условие и фактор, налагащ водачите да управляват МПС със съобразена с пътния участък скорост и повишена концентрация на вниманието, осигуряваща им постоянен контрол върху тях. Сочи се, че в TP № 1/23.12.2015 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС - т. 7 изрично е прието, че макар и пострадалият да не е допринесъл за конкретното настъпване на произшествието, ако той с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, т.е. ако поведението му е рисково, това е основание за приемане наличие на съпричиняване. Посочено е, че поемането на предвидим и очакван риск съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от ПТП. Предвид изложеното касаторът счита, че разрешаването с постановеното от въззивния съд решение, на поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените от него по реда на член 290 от ГПК решения, в които са дадени отговори на въпросите, свързани с приложението на материалноправните разпоредби на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 от ЗЗД, а фактът че въззивната инстанция не е обсъдила всички възражения, наведени в хода на процеса, противно на трайно установената в тази насока практика на ВКС, съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане до касационно обжалване на постановеното от нея решение. Ответникът по жалбата в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване /относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и наличието или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от загиналото лице, и неговия размер/, въззивният съд е приел, че: От заключението на вещите лица инж. С., инж. П. и инж. Д. по тройната съдебна автотехническа експертиза се установява, че при навлизане на задна лява част на полуремаркето на увреждащата товарна композиция в насрещната пътна лента, поради завоя, за водача на лек автомобил „Дачия Сандеро“ – загиналата Д., е нямало открита видимост към зоната, в която се е намирала задна лява част на полуремаркето. Дори да е имало такава видимост, от изследвания момент, водачът е нямал техническа възможност да спре преди мястото на удара и да избегне ПТП. Според вещите лица загубата на попътна устойчивост на товарната композиция може да се дължи на движение със скорост по-голяма от критичната /52.13 км/ч/ и/или технически неправилни действия на водача - рязко понижаване на скоростта с въздействие върху спирачната система. При вариант, че лекият автомобил „Дачия Сандеро“, се е движил равномерно с 40 км/ч от поставения пътен знак за ограничението до мястото на удара /около 130 метра/, то при навлизане на товарната композиция в насрещна пътна лента лекият автомобил „Дачия Сандеро“ ще отстои на 36.41 метра от мястото на сблъсъка във време от 1.90 секунди преди товарната композиция да застане в мястото на удара. При навлизането в насрещната пътна лента при отчитане надлъжното движение на полуремаркето до удара, скоростта му е била около 46.80 км/ч. При вариант, че лекият автомобил „Дачия Сандеро“ се е движил с 40 км/ч от момента, в който товарната композиция е започнала да навлиза в насрещната пътна лента, водачът на л.а. „Дачия Сандеро“, е нямал техническа възможност да спре преди мястото на удара. При вариант, че лекият автомобил „Дачия Сандеро“ се е движил с 40 км/ч от поставените пътни знаци, водачът на л.а. „Дачия Сандеро“ е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара. При този вариант, според вещите лица, е възможно пътната ситуация да се развие в два варианта: А./ л.а. „Дачия Сандеро“ попада в коридора на товарната композиция. Това е вариант, при който скоростта на товарната композиция ще е по-малка от тази в удара, но ще продължи да се движи със сигурност и ще достигне нова конфликтна точка с л.а. „Дачия Сандеро“. Б./ л.а. „Дачия Сандеро“ излиза от коридора на товарната композиция. Това е вариант, при който скоростта на товарната композиция ще е по-голяма от тази в удара, така че влекачът да издърпа полуремаркето и то да продължи да се движи без нова конфликтна точка с л.а. „Дачия Сандеро“. При движение в дясна пътна лента с 40 км/ч лекият автомобил „Дачия Сандеро“ излиза от коридора на товарната композиция в един и същ изследван момент с по-голяма дистанция в сравнение с движение в лява пътна лента преди настъпване на удара. При този подвариант се увеличава вероятността двете ППС да се разминат. Според въззивния съд не може да се приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на лекия автомобил, поради това, че не се е движил в най-дясната за него пътна лента, не е контролирал непрестанно управляваното от него превозно средство и не е съобразил скоростта си на движение с факторите, посочени в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП /нарушения по чл. 5, чл. 15, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП/. Съдът приема, че дори и при движение на лекия автомобил с 40 км/ч от знака за ограничението на скоростта, удар пак би настъпил. Възможността да не настъпи такъв е свързан с действия, които биха могли да бъдат предприети от водача на товарната композиция с цел да изправи ремаркето, да го върне в траектория. Според обясненията на вещите лица, дадени в съдебно заседание на 11.04.2025 г., водачът на товарната композиция със сигурност не е спирал с максимални спирачни възможности, тъй като ако го беше сторил, би останала т.нар. „спирачна следа“. Дали обаче същият е намалявал скоростта, движил ли се е равномерно или е ускорил, не може да се установи. При това положение вариантът, даден в т. Б от заключението на тройната експертиза, описан като единствен при който удар може да не настъпи, остава само хипотеза от теоретична гледна точка, тъй като дали е приложим не зависи само от действията на водача на лекия автомобил, но и от тези, които биха могли да бъдат предприети от водача на товарната композиция. Според съда, след като не е налице сигурна възможност да се предотврати ПТП от страна на водача на лекия автомобил и при движение в дясна лента със скорост от 40 км/ч, а това пак зависи от скоростта и действията на водача на товарната композиция, не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на А. Д.. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав е изложил, че според свидетеля С. Д. ищецът Е. и А. са заживели на съпружески начала две години, преди да сключат брак. Много са се обичали, не можели да живеят един без друг. Живеели в [населено място] в къщата на Е.. Нямали деца, но правели опити за зачеване и се надявали тя да забременее. След произшествието Е. бил с него в Стара З., тъй като заради пандемията не пускали никой на свиждания в болницата. А. така и не излязла от кома. Свидетелят дори се затруднил да му съобщи за смъртта й, когато му се обадили от болницата, тъй като той много плачел. Трудно било да го успокоят. А. била погребана в М., в селото на майка му и баща му. Е. постоянно ходи на гробищата и плаче. В дома им в Комотини все още стоят закачени дрехите на А., които Е. отказва да махне. Посещавал е психолог. Коренно се променил, вече не бил весел, както преди. Свидетелят В. Н. Филипидис също твърди, че А. и Е. живеели заедно от 5 - 6 години в М. и в къщата им в Комотини. За Е. тя била идеалната жена. Постоянно били заедно - и в градината му помагала, тъй като се занимавал с агрономство, и за риба, където с лодката залагали мрежи, и на лов. Били неразделни, много се обичали. Искали да имат деца, ходели на лекар за това и правели терапии за задържане на плода, и имали прогрес през последната година. След катастрофата Е. имал психологически проблеми, посещавал психолог, но няма голяма промяна в състоянието му. Живее само със спомените за А.. От тези свидетелски показания, според въззивния съд може да се направи извод за това, че са били налице близки отношения и дълбока привързаност между ищеца и починалата му съпруга. За него смъртта и била шок и тежка загуба. Отношенията им били основани на обич, грижа и взаимна привързаност. Свидетелите ги описват като неразделни. Имали общи планове за бъдещето, надявали се да имат деца. Ищецът е претърпял значителни болки и страдания, свързани със загубата на неговата съпруга. Той бил в състояние на стрес, отчаяние, изпълнен с тъга и скръб. С оглед на така събраните доказателства съдът е намерил, че ищецът е претърпял значителни по степен емоционални и психически вреди, което води до извод за основателност на заявената претенция за обезщетение. Като е съобразил степента на причинените болки и страдания, обстоятелството, че се касае за загуба на най-близък човек, който е бил все още млад, бил е грижовен и обичан, обстоятелството, че ищецът е изживял страдания и тревоги и по време на почти двуседмичния период, през който пострадалата е била в кома в болницата в [населено място], но и при отчитане на социално - икономическите условия в страната към момента на ПТП, който е релевантния такъв, към който следва да се определи размерът на обезщетението, съдът е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 200 000 лева. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. Това основание за допускане на касационно обжалване е само общо заявено от касатора и без конкретното му обосноваване /препратка към законовата норма, която го урежда се съдържа само при твърденията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил всички факти по делото и всичките му възражения срещу иска/. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В процесния случай касаторът не е обосновал бланкетните си твърдения за очевидна неправилност на въззивното решение, със заявяването на конкретни обстоятелства измежду посочените примерно по-горе, а също общите му твърдения за необсъждане от страна на въззивния състав, на всички обстоятелства, негови твърдения и възражения по делото, са относими към правилността на решението, като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната такава като основание за допускане на касационното му обжалване по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Настоящият касационен състав, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК намира, че при прочит на въззивното решение като единство от диспозитив и мотиви, същото не разкрива белези на претендираната от касатора очевидна неправилност, поради което и касационното му обжалване не следва да бъде допуснато на общо заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не са налице условията за допускане на касационно обжалване и на претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставените от касатора въпроси са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор с предмет, като процесния, разрешаван със средствата на гражданския процес, поради което на въпросите принципно може да бъде признато качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите не е обосновано наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е цитирана конкретна практика на ВКС – била тя задължителна за съдилищата или не, в противоречие с която въззивният съд да е разрешил поставените въпроси. Цитираните от касатора решения на ВКС съставляват не такава практика, съдържаща принципни разрешения на поставените от касатора правни въпроси по приложение на правен принцип, институт и/или норма от действащия обективен правов ред, а същите са посочени като примери за определяне от страна на постановилите ги състави на ВКС, на по-ниски по размер обезщетения за неимуществени вреди от ПТП със смъртен изход, настъпили през времевия период, през който е настъпило и процесното. Определяните от касационни състави конкретни и различни размери на обезщетения за неимуществени вреди, макар и настъпили в сходни периоди от време с процесния, не могат да обосноват претендираното от касатора в случая противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същите винаги са резултат от суверенната преценка на решаващия делото съдебен състав и съобразно вътрешното убеждение на съдиите от същия, на всички, конкретно приети от състава по отделното дело, за установени по делото обстоятелства от фактическа и правна страна, и поради това са винаги индивидуални – относими само към конкретния, разрешен процесен случай, а унифицирането им по задължителен начин е недопустимо. Въззивното решение не разкрива и претендираното от касатора противоречие с цитираното TP № 1/23.12.2015 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС - т. 7. Видно от само частично възпроизведените в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, разрешенията в същото не противоречат на принципните такива, установени в посочената, задължителна за съдилищата практика на касационната съдебна инстанция, а конкретните изводи на въззивния съд за неналичието в случая на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, са резултат от също конкретната, извършена от съда, преценка на приетите от съда за установени по делото обстоятелства. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от ЗА. Съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото с пренесения му като спорен и пред касационната инстанция предмет, с оглед на реално извършените от процесуалния представител на ответника по касация действия по защитата му – изготвяне и депозиране на писмен отговор на касационната жалба с приложението на основания за допускане на касационно обжалване, при защитавания материален интерес и при конкретния начин на протичането на делото пред касационната инстанция – без явяване в закрито заседание, касационният състав намира за справедлив размер на дължащото се адвокатско възнаграждение този от 1000 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение