Определение № 1804 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1222/2024 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, наричана за краткост по-долу Комисията, представлявана от пълномощника Д. против въззивно определение № 145 от 22.02.2024г. по в.ч.гр.д. № 73/2024г на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение № 260003 от 8.01.2024г. по гр.д.№ 2372/2019г.на ОС Варна за присъждане на разноски. Счита обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: В изложението към жалбата си, касаторът се позова на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, изискуемо с оглед препращането на чл.274, ал.3 ГПК, поставяйки следния въпрос: Дължат ли се съдебни разноски при прекратяване на производството поради направен отказ от иска, когато отказът произтича от факти, настъпили след предявяване на иска? Следва ли отговорността за разноски да се произнесе от ответника, ако той с поведението си е станал причина за предявяване на иска? Счита, че въззивният акт противоречи на приетото в определения по ч.гр.д.№ 6176/2014г.на ІV г.о., ч.гр.д.№ 245/2012г.на ІV г.о., ч.гр.д.№ 275/2010г.на ІV г.о. и ч.гр.д.№ 2432/2014г.на І г.о. Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от Р. Д. Д. и Н. В. П., чрез процесуалния представител адвокат А., с който изразява становището си както за нейната недопустимост поради липса на посоченото основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, така и за неоснователност. Счита обжалвания акт за правилен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: В случая, Комисията е предявила иск с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ срещу Р. Д. Д. и Н. В. П. на 19.12.2019г., с искане за отнемане на имущество на стойност от 679 526.06лв. На 17.02.2020г. /преди да се връчи препис на ответната страна/, производството по делото е било спряно до постановяване на решение от СЕС по дело С-234/18. Възобновено е на 12.11.2021г. Изпратен е препис на ответниците, които са подали отговор на 20.12.2021г. Изготвен е доклад по делото и е допусната съдебно-техническа и оценителна експертиза. В първото по делото открито заседание, проведено на 29.09.2022г. производството по делото е спряно по взаимно съгласие на страните. Възобновено е на 21.03.2023г. На 4.05.2023г.е проведено открито заседание, на което е обявен за окончателен проекто-доклада, допълнен е доклада, приети са доказателства и са допуснати нови такива. В откритото съдебно заседание на 6.07.2023г.са разпитани свидетели. На 7.07.2023г. Комисията е направила отказ за част от иска, въз основа на нейно решение № 1182 от 8.11.2023г., във връзка с постановеното Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023г.по т.д.№ 4/2021г.на ОСГК на ВКС. С определение № 260241 от 14.11.2023г. ОС Варна е прекратил производството по делото с оглед направения отказ по отношение на заявени искови претенции от 264 631.55лв. След така постановения акт за прекратяване на производството, последното е продължило и понастоящем е висящо досежно искови претенции срещу ответниците в общ размер на 414 984.51лв. На 29.11.2023г. ответниците, чрез своя процесуален представител, са направили искане за присъждане на разноски, на основание чл.78, ал.4 ГПК в размер на 7000лв.за ответника Д. и 2000лв.за ответницата Д.. Това искане е уважено с определение № 260003 от 8.01.2024г. по гр.д.№ 2372/2019г.на ОС Варна. Така постановеният акт е потвърден със сега обжалваното определение № 145 от 22.02.2024г. по в.ч.гр.д. № 73/2024г на Апелативен съд Варна. Мотивите му са следните: Страната има право на разноски и при прекратяване на делото, а настоящият случай е такъв. Налице е направено искане за присъждане на разноски, както и доказателства за реалното им извършване чрез заплащане на договореното възнаграждение. Постановяването на Тълкувателно решение не може да се разглежда като основание, обуславящо предприемането на процесуално действие. Размерът на претендираните разноски е съразмерен с прекратената част на производството. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване поради вероятна недопустимост на постановения въззивен акт. /Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, съдът служебно следва да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните актове, включително и във фазата по проверка на допустимостта на жалбата/. В случая произнасянето на въззивният съд по въпроса за разноските е недопустимо. То е преждевременно, защото е направено преди приключване на делото в съответната инстанция, каквото е изискването на чл.81 ГПК. Доколкото, отговорността за разноски е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото, същата не може да се реализира преди да е постановен краен акт, с който да е приключен спора между страните в съответната инстанция. Наличието на определение за частично прекратяване на производството по делото поради отказ от иска не е достатъчно основание за присъждане на разноски, след като спорът продължава да е висящ във връзка с непрекатената част /вж.в този смисъл определение по ч.гр.д.№1978/2022г. на ІІІ г.о. и посочените в него/. Изложеното налага допускане на касационно обжалване и отмяна на обжалвания акт. За този извод, според настоящият съдебен състав, от значение са и следните две обстоятелства. Първото е свързано с характера на конкретния спор, който е с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ и изисква извършване на преценка за вид и стойност на имущество, приходи, разходи, несъответствия в имуществото в началото и в края на проверявания период. При този предмет - за да е прецизно изчисляването на разноските, въпросът за тях да бъде разрешен – общо и окончателно за съответната инстанция, едва при постановяване на нейния краен акт. Второто е свързано с постановеното решение по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което националният съд е длъжен да откаже да приложи национална правна уредба, определяща по задължителен начин минимални размери на адвокатските възнаграждения, като вместо това следва да разреши въпроса за дължимите възнаграждения след като направи цялостна преценка на всички релевантни обстоятелства, включително вид, характер на спора, материален интерес, вид и количество на свършената работа, фактическа и правна сложност на делото, предприети действия и др. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение