Определение № 255 от 05.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3745/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Х. А. Х. срещу решение № 261593 от 03.12.2020г. по гр. дело № 12501/201г. на Софийски градски съд, ГК, IV - „Б“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 172136 от 22.07.2019г. по гр. дело № 7399/2019г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Комисията за регулиране на съобщенията обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 71, ал.1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за установяване на дискриминация по признаците етнически произход, религия и лично положение, проявена от ответника през периода: 17.05.2013г. - 01.01.2015г., изразяваща се във връщане на писма от Областна пощенска станция - [населено място] до ищеца от негови близки, както и за осъждане на ответника да се въздържа от релевираното дискриминационно поведение занапред. Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Моли то да бъде обезсилено и делото върнато за ново разглеждане от районния съд или да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят навежда вероятна недопустимост на атакуваното решение като основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Счита, че въззивното решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, в която е налично противоречие между обстоятелствена част и петитум досежно субекта на дискриминационното поведение, при което първоинстанционният съд е бил длъжен да даде указания на ищеца за отстраняване на тази нередовност и за предприемане на действия по конституиране на надлежния ответник – „Български пощи“ ЕАД. Като не е сторил това е постановил недопустимо решение, което въззивният съд е следвало да обезсили и да върне делото на първата инстанция за конституиране на надлежния ответник. Релевира и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по въпроса: Налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица, притежаващи личностно качество, са подложени на особено третиране с оглед качеството им на лишени от свобода?, по който твърди разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 3 от 22.07.2013г. по гр. д. № 534/2012г. на ВКС, IV г.о.. Ответникът по касационната жалба - Комисията за регулиране на съобщенията подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т.е. тя е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: За да приеме за неоснователни предявените искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр., въззивният съд е посочил, че нарушение по ЗЗДискр. е налице при установено по - неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в ЗЗДискр, друг закон или международен договор, при което е накърнен принципът на равенство, изискващ обективно еднаквите фактически обстоятелства да бъдат третирани по еднакъв начин спрямо различните физически лица. Ищецът е твърдял в исковата молба, че е бил дискриминиран въз основа на етнически произход, изповядвана религия и лично положение, тъй като през периода: 17.05.2013г. - 01.01.2015г., през който е изтърпявал наказание "лишаване от свобода" в затвора в [населено място], Областната пощенска станция в [населено място] е връщала изпратени до него писма от негови близки, а другите лишени от свобода лица от български произход са получавали своите писма. Това го е поставило в по - неблагоприятно положение спрямо посочените в исковата молба лица, като според ищеца ответникът Комисията за регулиране на съобщенията следва да отговаря по предявените искове "като юридическо лице съгласно чл. 19, ал. 1 Закона за далекосъобщенията". Ищецът в обстоятелствената част и в петитума на исковата си молба е поискал твърдяната от него дискриминация да бъде установена по отношение на Комисията за регулиране на съобщенията, която да бъде и осъдена да се въздържа от подобно поведение за в бъдеще. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес и при анализ на приетите доказателства и установените с тях факти, СГС е достигнал до извода, че ответникът не е носител на пасивната материалноправна легитимация по предявените искове, поради което ги е отхвърлил като неоснователни. Това е така според решаващия съд, тъй като Комисията за регулиране на съобщенията не е страна по твърдяното от ищеца спорно материално правоотношение, защото не е била, нито понастоящем е носител на правното задължение за реализиране правото на ищеца да получава адресираната до него пощенска кореспонденция по време на престоя му в затвора в [населено място]. Поради това не би могла да отговаря за по - неблагоприятното му третиране, с оглед релевираните дискриминационни критерии, при доставката на пощенски пратки през исковия период. Според фактическите твърдения на ищеца, адресираните до него писма не са били доставяни, а са били връщани от Областната пощенска станция в [населено място], която е поделение на "Български пощи" ЕАД. Ответникът не е принципал нито на "Български пощи" ЕАД, нито на неговото поделение - Областна пощенска станция, [населено място], а има контролни и регулаторни функции, регламентирани в Закона за пощенските услуги /ЗПУ/, в сила от 01.08.2000г., и в Закона за електронните съобщения /ЗЕС/, обн. ДВ, бр. 41/22.05.2007г.. Според тези нормативни актове, регламентиращи дейността, функциите и правомощията на Комисията за регулиране на съобщенията, тя е специализиран независим държавен орган, изпълняващ секторната политика в далекосъобщенията и секторната пощенска политика, регулиращ и контролиращ осъществяването на електронни съобщения по предвидения в ЗЕС ред и осъществяването на пощенските услуги по предвидения в ЗПУ ред, а също и осъществяващ контрол за спазване на нормативните актове в тези области. От горепосочените функции и правомощия на ответника, според СГС, не може да бъде направен извод, че той е страна по материалното правоотношение и носител на правното задължение да осигури доставянето на адресираната до ищеца пощенска кореспонденция. Ответната комисия не носи отговорност нито за дейността на пощенския оператор "Български пощи" ЕАД, който е самостоятелно юридическо лице и има самостоятелна отговорност, нито за действията и бездействията на неговите служители, вкл. тези в поделението му Областна пощенска станция, [населено място], относно проявата на наведеното от ищеца дискриминационно поведение. Не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Исковата молба, с която са предявените настоящите искове, не е нередовна и не съдържа противоречие между обстоятелствена част и петитум досежно надлежния ответник. Ищецът е посочил като субект на твърдяното дискриминационно поведение ответната комисия, извеждайки нейната отговорност от нормативно регламентираните нейни регулаторни и контролни правомощия в сферата на пощенските услуги. Той не е сочил дискриминационно поведение спрямо него, осъществено от друг правен субект. Затова е въвел като страна в процесното материално правоотношение именно ответната комисия, която е и надлежен ответник по така предявените искове. Поради липсата на противоречие между наведените обстоятелства и петитума на исковата молба за първоинстанционния съд не е съществувало задължение да дава указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, нито въззивният съд е следвало да обезсилва първоинстанционното решение като недопустимо. Затова и защото конституираният ответник е надлежният ответник, посочен като такъв от ищеца, атакуваното въззивно решение не е недопустимо, като спрямо него не са приложими разрешенията в т. 5 ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, на които касаторът се позовава в настоящото касационно производство. Поставеният от касатора горепосочен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не осъществява изискуемото от закона общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на СГС в атакуваното решение. Поради това, че е намерил ответникът за неразполагащ с пасивна материалноправна легитимация по предявените искове, въззивният съд въобще не е обсъждал налице ли е твърдяното дискриминационно поведение спрямо ищеца като лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“, т.е. не е обсъждал този въпрос. Неосъществяването на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно, за да не бъде допускан искания касационен контрол, без да е необходимо обсъждането на релевираното допълнително основание. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение