Определение № 73 от 11.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2437/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Г. Б. А. и М. Г. А., чрез адв.Н.Д. срещу определение №2260/14.10.2020г. по ч.гр.д.№2826/2020г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено разпореждане №14327/15.05.2020г. по гр.д.№3521/2016г. на Софийски градски съд, ГО, 5 състав. С първоинстанционното разпореждане е върната като просрочена частната жалба, подадена от Г. Б. А. и М. Г. А. срещу постановеното по делото определение за прекратяване на производството поради отказ от иск. Частните касационни жалбоподатели поддържат, че определението е неправилно- постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което следва да бъде отменено. Излагат доводи, че в нарушение на закона съобщенията за прекратяването на делото са им връчени лично, а на поцесуалния представител по реда на чл.39 ГПК. Оспорват изводите на въззивния съд, че срокът за обжалване на определението за прекратяване на делото е изтекъл, респ. че частната им жалба е недопустима. Допускането на касационно обжалване обосновават с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на спора правни въпроси- относно реда за изпращане на съобщение до страната по чл.38 и чл.39 ГПК в хипотезата на посочен по делото адвокат пълномощник, без изрично посочване съдебните книжа да се връчват на него и дали с изпращане на съобщение за прекратяване на производството по делото лично на страната е спазена законовата гаранция за охрана процесуалните правила на страната, съдържаща се в чл.39, ал.1 ГПК, когато по делото съществуват непроверени и противоречиви данни за оттегляне на пълномощното на адвоката и направен лично от страна отказ от иска. Твърдят, че въззивното определение е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС - основание за допускане по касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Частните касационни жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежни страни срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК. За да потвърди разпореждането за връщане на подадената от Г. Б. А. и М. Г. А. частна жалба срещу постановеното по делото определение за прекратяване на производството, въззивният съд приема, че съобщенията до жалбоподателите за обжалвания съдебен акт са им връчени лично, като жалбата не е подадена в законоустановения срок. Счита, че първоинстанционният съд не е бил длъжен да връчи съобщенията до ищците чрез адв.Д., тъй като с молбата за отказ от иска е оттеглено и упълномощаването му. Решаващият съдебен състав излага и допълнителни аргументи, че разпоредбата на чл.39, ал.1 ГПК регламентира един по-благоприятен режим на връчване на съобщения, в интерес на страните и има за цел да улесни упражняването на процесуалните им права, но когато страната приеме съдебните книжа лично, то тя се отказва от този по-благоприятен режим. Това е нейно право и то не рефлектира върху редовността на връчването. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от частните касационни жалбоподатели процесуалноправни въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, тъй като не са обуславящи за изхода на производството. Съдът е стигнал до решаващия извод, че е налице редовно връчване на съобщението за прекратяване на производството на ищците, като е съобразил, че съобщенията са им връчени лично поради изричното оттегляне на пълномощието на процесуалния им представител. В този смисъл поставените въпроси относно реда и целта на връчването по чл.39 ГПК не са обуславящи и не са значими за спора. Вторият въпрос не е коректно поставен, съдържа защитна теза за „непроверени и противоречиви данни за оттегляне на пълномощното на адвоката и направен лично от страна отказ от иска“, която не е обсъждана и не е била обект на изследване в производство по преценка допустимостта на частната жалба, вкл. подаването й в законоустановения срок. Тези доводи биха подлежали на обсъждане в производството по обжалване на определението за прекратяване на делото, но само при подадена в срок частна жалба. Следва да се отбележи, че изложеният от въззивния съд допълнителен аргумент относно реда на връчване по чл.39 ГПК и по-специално в хипотезата на лично връчване, когато страната приеме съдебните книжа, въпреки че има упълномощен процесуален представител по делото с посочен адрес, не е в противоречие с цитираната съдебна практика. В множество съдебни актове, вкл. цитираните от частните касационни жалбоподатели, се приема, че съгласно разпоредбата на чл.38 и чл.39 ГПК, когато страна е посочила съдебен адресат или има пълномощник по делото, връчването следва да се извършва на това лице, като неспазването на този начин на връчване съставлява процесуално нарушение /решение №529/21.06.2010г., гр.д.№642/2010г., ІІІ г.о.; решение №249/24.03.2010г., гр.д.№397/2009г., ІІІ г.о. и др./. С решение №292 от 13.10.2014г., гр.д.№2938/2014г. състав на ІV г.о. приема, че ако страната има съдебен адресат или упълномощен процесуален представител по делото, съдът е длъжен да връчва съобщенията до страната чрез тези лица, като редовността на връчването не се засяга само ако страната е получила призовката или съобщението лично / в този смисъл и определение №51 от 27.01.2020г., ч.т.д.№2622/2019г., ІІ т.о./. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд