Определение № 2430 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 355/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Гаранционен фонд“ със седалище в гр. София, представляван от М. К. и С. С., чрез юрк. Й. Ш., против решение № 1150 от 18 август 2022 г., постановено по в.гр.д. № 4182/2020 г. по описа на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 5092 от 24 август 2020 г., постановено по гр.д. № 11868/2017 г. по описа на Софийски градски съд в частта му за отхвърляне исковете на Р. В. К., с адрес в [населено място], за осъждане на „Гаранционен фонд“ гр. София да му заплати на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 20000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди за травматични увреждания в резултат на пътнотранспортно произшествие на 25.08.2016 г. около 20:30 ч. в [населено място], [улица], в резултат на противоправното поведение на водач на неидентифицирано моторно превозно средство, ведно със законната лихва от датата на отказа за изплащане на обезщетението, както и за сумата от 421,60 лева, съставляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума от 15.06.2017 г., и вместо него „Гаранционен фонд“ гр. София е осъден да заплати на К. 20000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от посоченото пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от 15.06.2017 г., и 421,60 лева обезщетение за имуществени вреди от същото произшествие, ведно със законната лихва от същата дата, разноски за първоинстанционното производство, и разноски за въззивното производство. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Касаторът счита, че въззивният съд погрешно е приел, че е налице фактическият състав на деликта по смисъла на чл. 45 ЗЗД, респ., че следва да се ангажира гаранционно-обезпечителната му отговорност. Съдът е приел за доказано обстоятелството, че мотоциклетистът се е движил с превишена скорост единствено въз основа на свидетелските показания, на свидетел „очевидец“, който е бил в покой (в близко заведение, не е вписан в констативния протокол за пътнотранспортното произшествие), без да има удостоверителни измервателни уреди или доказана експертиза, или опит, който да обоснове способността на лицето да прецени скоростта на движение на мотоциклет без измервателни уреди. Позовава се на противоречие с ТР № 28/28.11.1984 г. по н.д. № 10/84 на ОС на ВС, с което е прието, че когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движението, досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на обществено опасните последици, той не следва да носи отговорност. Сочи се, че е нарушена презумптивната сила на чл. 45, ал. 2 ЗЗД относно вината на сочения за извършител, понеже велосипедистът не е подал сигнал за извършване на непозволена от пътната маркировка маневра, а съобразно посочената практика, началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност, е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение; тя има динамично съдържание, като може и стабилно да съществува или да възникне при известни обстоятелства, които водачът е длъжен да предвиди. Посочва се, че с приетата по делото и неоспорена от страните автотехническа експертиза категорично се установява, че ударът е нямало да настъпи, ако движението на велосипедиста е продължило в позволената крайна дясна лента, т.е. първопричината за настъпването на произшествието е неправомерното поведение на пострадалото лице, което не е сигнализирало за извършване на непозволена от пътната маркировка маневра. Касаторът счита, че вината е изцяло на пострадалото лице, което изключва приложението на презумпцията за вина на другия участник. В този смисъл се подкрепят изводите на първоинстанционния съд, че причината за настъпването на произшествието е предприето от страна на велосипедиста завиване и отклоняване наляво. Сочи се, че обстоятелството, че мотоциклетът се движил с висока скорост представлява субективно възприятие на свидетелката, което съдът правилно не е приел за достоверно, защото най-малкото при тази скорост биха настъпили много по-тежки увреждания и при двамата участници в движението – действително, ако мотоциклетистът се е движил с твърдяната от свидетелката скорост, при сблъсък с велосипедист би се стигнало до по-сериозни вреди, в т.ч. и смъртоносен завършек, и поради тази причина съдът е приел, че не е налице причинно-следствена връзка с пътнотранспортното произшествие (между деянието на мотоциклетиста и настъпилите вреди). Поддържа се, че присъденото от въззивния съд обезщетение в размер на 40000 лева е в прекомерно завишен размер и не кореспондира с установената по делото фактическа обстановка, като бланкетно е посочено, че се отчита и конкретната обществено-икономическа обстановка към датата на произшествието – средата на 2016 г. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и се сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Ответникът Р. В. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. Я. Д., в отговор на касационната жалба поддържа липсата на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество я оспорва като неоснователна. В обжалваното решение се приема за установено, че К. е участвал в пътнотранспортно произшествие, като видно от представения по делото констативен протокол № К-726, на 25.08.2016 г., около 20:30 ч. в [населено място], на [улица]е настъпило пътнотранспортно произшествие между мотоциклет и велосипед, като водачът на мотоциклета е неизвестен, а велосипедистът е бил К., който е пострадал и е откаран и настанен в болница „Пирогов“. Медицинската експертиза по делото е дала заключение за претърпените от К. травми при процесното произшествие само по данни, отразени в представената и приета в първоинстанционното производство медицинска документация. Събрани са гласни доказателства - разпитана е св. Л. М. – К., майка на ищеца, която е дала показания за търпените от него болки и страдания, и св. Е. К., без родство, очевидец, дала показания за механизма на произшествието, като съдът е кредитирал показанията на свидетелите, които, преценени съобразно чл. 172 ГПК, не противоречат на заключението на приетата по делото медицинска експертиза. За причинените вреди при произшествието от неизвестен водач на мотоциклет, К. е предявил обективно съединени искове обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 40000 лева, и за претърпени имуществени вреди в размер на 843 лева, ведно с лихви за забава, на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, против ответника Гаранционен фонд, който изплаща на увредените лица от Фонда за незастраховани моторни превозни средства обезщетения за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания, причинени на територията на Република България от моторно превозно средство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено (неидентифицирано моторно превозно средство). От заключението на медицинската експертиза е установено, че К. е получил: контузия с разкъсно-контузна рана на дясна вежда; закрито многофрагментно разместено счупване в горния край на лява лакътна става; травма на подбедрицатата; травма на 4-ти пръст на лява длан; вещото лице сочи, че посочените травми на пострадалия са твърде оскъдно описани в представената медицинска документация, и за тях може да се приеме, че са получени както от действието на твърди тъпи предмети по механизъм на удар, така и при пътнотранспортно произшествие с механизъм, описан в исковата молба, но без да може при наличните данни детайлно да се изясни механизъм на причиняване. Съгласно заключението на автотехническата експертиза се установява, че механизмът на произшествието може да се определи единствено от свидетелските показания, събрани в хода на производството от разпита на св. К., като съдът е приел за доказано следното: на 25.08.2016 г., около 20:30 ч., в [населено място] по [улица]в района на Министерството на младежта и спорта, в посока към [улица], се е движил велосипед марка „ДРАГ“, управляван от К. със скорост в диапазона 16,1 км/ч; в същото време след него в най-лявата пътна лента се е движил неизвестен мотоциклет с много висока скорост в режим на ускоряване и силен шум на двигателя; според свидетелските показания, велосипедът се е движил в най-дясната пътна лента, като в определен момент велосипедистът е предприел завой наляво, най-вероятно за да навлезе в напречната [улица]; няма данни по делото дали велосипедистът е подал сигнал с ръка, че ще извърши ляв завой - след като е навлязъл в средната пътна лента и се е доближил до най-лявата лента за движение в посока към Софийския университет, велосипедът е застигнат и ударен от неизвестния мотоциклет, вероятно с предната гума в предна вилка; ударът е бил рязък поради разликата в скоростите на двете превозни средства, при което се е скъсала предната вилка на велосипеда, като е възможно и предната част на рамката в тази област да е увредена; велосипедът, останал без предно колело, е паднал с предната част на рамката към асфалта. Сочи се за вероятно травматичните увреждания, констатирани от медицинската експертиза да са получени при падане на велосипедиста; мотоциклетът, поради високата си скорост и действието на жироскопичния момент, е запазил устойчивото си движение и е продължил напред като е напуснал местопроизшествието. Според заключението на вещото лице, причината за настъпване на произшествието е предприето от страна на велосипедиста завиване и отклоняване наляво, а от страна на мотоциклетиста - движението с висока скорост, над 50 км/ч, съгласно свидетелските показания, като е имало контакт най-вероятно между предната вилка на велосипеда и предната гума на мотоциклета. Вината на неидентифицирания водач на мотоциклета е оспорена от ответника, поради което в тежест на ищеца е да докаже изпълнението на елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. От доказателствата по делото (констативния протокол за пътнотранспортно произшествие, протокола за оглед на местопроизшествие, от свидетелските показания, от заключението на автотехническата експертиза, както и от доказателствата, съдържащи се в приложеното и прието по делото досъдебно производство), въззивният съд приема, че вина за настъпване на процесното произшествие има не само велосипедистът, предприел забранена от Закона за движението по пътищата и правилника за неговото прилагане маневра „завой наляво“ на оживен столичен булевард, на място, необозначено за разрешен завой наляво, но и мотоциклетистът, който се е движел с превишена скорост, поради което не е имал възможност да предприеме аварийно спиране или маневра на рязко заобикаляне на велосипедиста, който е предприел забранена маневра. А. експертиза е дала категорично заключение, че при продължаване на движението на велосипедиста направо в крайна дясна лента, в която е разрешено движението му, ударът е нямало да настъпи, както и че мотоциклетистът се е движел с превишена скорост. Въззивният съд намира за доказано обстоятелството, че мотоциклетистът се е движел с превишена скорост, поради което той също има вина за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, като намира, че двамата водачи имат равен принос в настъпването му, т.е. е налице съпричиняване на вредоносния резултат поради виновно поведение на мотоциклетиста. В тази връзка е прието, че мотоциклетистът има качеството на делинквент, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд отчита вида и характера на уврежданията на К., продължителността и интензивността на претърпените от него болки и страдания, настъпилото пълно възстановяване на здравето му. Взето е предвид, че К. е претърпял описаните наранявания, счупване и травми, претърпял е операция в спешен порядък на лявата лакътна става, и последващо оперативно отстраняване на поставени импланти, като би следвало да е възстановил изцяло движенията на ръката си; възстановителният период е продължил 14-18 седмици, като през първите 2-3 седмици е търпял по-интензивни болки. Предвид изложеното, въззивният съд заключава, че сумата от 40000 лева представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в пълен размер причинените на К. неимуществени вреди, като се запазва напълно обезщетителния характер на сумата, без да се допуска тя да се превръща в своеобразна пазарна цена, а предвид приетото съпричиняване за предизвикване на процесното пътнотранспортно произшествие в равна степен между двамата водачи, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение в намален наполовина размер, т.е. сумата от 20000 лева. По отношение на иска за обезщетяване на претъпени имуществени вреди въззивният съд счита, че видно от заключението на медицинската експертиза и представените писмени доказателства, че претендираните от К. вреди в размер на 843 лева е сума, заплатена за необходим за лечението на ищеца остеосинтезен материал, като тази сума също следва да бъде намалена с 50%, предвид приетото съпричиняване на вредоносния резултат, и искът да бъде уважен до размер на 421,50 лева, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2017 г., предвид чл. 558, ал. 1, предл. последно КЗ. Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси. Първият поставен от касатора въпрос относно задължението на въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респ. на установените с тях правно релевантни факти, съобразно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК, е разрешен в съответствие с установената практика на ВКС (поддържа се от касатора, че е налице нарушение на задължителната съдебна практика според т. 19 на ТР № 1/2000 г., ОСГК, ВКС), а именно, че въззивният съд като инстанция по съществото на правния спор в рамките, очертани във въззивната жалба, е длъжен да изложи в мотивите към решението си своята преценка на всички събрани по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също и своите правни изводи по същество на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния извод на въззивния съд и в тази връзка излага аргументи за неправилност на решението, не обуславя основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК, тъй като е съобразено задължението да се обсъдят заедно и поотделно всички събрани по делото доказателства, които са от значение по спора, в т.ч. свидетелските показания, и решението да се основе върху приетите от съда в резултат на тази преценка обстоятелства по делото, като отговори на сторените от страните доводи и възражения. Доколко изводите на въззивния съд са в съответствие със събраните по делото доказателства е въпрос, касаещ правилността на решението, по която касационната инстанция не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационните жалби. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по втория поставен въпрос, свързан с приложението на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД относно един участник в пътнотранспортно произшествие, при положение, че в производството е доказана вината за настъпване на произшествието на друг участник, макар да е пострадало лице. Въпросът е поставен при условието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдът в процесния случай е обсъдил поведението на участниците в произшествието, приемайки, че както водачът на мотоциклета, така и ищецът, са имали противоправно поведение, поради нарушение на правилата за движение по ЗДвП, което е в причинно следствена връзка с вредоносния резултат. В чл. 45 ЗЗД е установена презумпция за вина на делинквента, която не е оборена при условията на пълно и главно доказване от ответника, доколкото с въззивното решение е прието, че произшествието не е следствие само на противоправното поведение на ищеца, по отношение на който е счетено доказано съпричиняване от 50%. Даденото от въззивния съд разрешение в случая се основава на конкретно констатираните обстоятелства по делото, а тълкуването на въпроса с оглед значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, не се налага. Самият касатор, макар и във връзка със следващия въпрос, се позовава на ТР № 28 от 28.XI.1984 г. по н.д. № 10/84 г., ОСНК, ВС, с което се приема, че водачът на моторно превозно средство е длъжен да съобрази скоростта на движението не само с примерно посочените от чл. 20, ал. 2 ЗДвП фактори, но и с всички други затруднения и препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации, знаците, маркировката, психофизиологическото състояние на водача и всички други отрицателно действащи фактори. Намаляването на скоростта е в зависимост от степента на опасността. Колкото опасността е по-голяма, толкова скоростта трябва да бъде по-малка. Спирането на пътното превозно средство се налага при пътни условия и ситуации, когато движението и с минимална скорост създава опасност за настъпване на произшествие. Въпреки различието в терминологията на ЗДвП и ППЗДвП относно скоростта – „намалена“, „бавна“, „безопасна“ и пр., налице е само една „съобразена скорост“ с посочените в чл. 20, ал. 2 ЗДвП фактори. Задълженията на водачите на пътнопревозните средства по основното правило на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по конкретните пътни обстановки, посочени в чл. 71, 119, 120, 122, 123 и др. ППЗДвП, са едни и същи по своето съдържание и обем. Третият повдигнат въпрос относно наличието на причинно-следствена връзка между деянието от друг участник в движение по пътищата и настъпилите вреди, ако пострадалият е извършил непозволена от пътната обстановка маневра, без да подаде нужния сигнал, също не може да обуслови допускането на касационния контрол. Въззивният съд е достигнал до крайния си извод за наличие на виновно противоправно поведение на водача на мотоциклета, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, в т.ч. и заключенията на автотехническата експертиза и медицинската експертиза, както и показанията на свидетел – очевидец, и въз основа на тях е установил механизма на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие. С въззивното решение е прието, че от поведението на двамата водачи, участници в произшествието, е настъпил вредоносният резултат, и е извършена преценка дали настъпилото произшествие е в причинна връзка с поведението на водача на мотоциклета, който е избягал от местопроизшествието, и пострадалия. Не се констатира и противоречие със соченото по този въпрос решение № 9 по т.д. № 185/2021 г., ІІ т.о., ВКС, доколкото в разглеждания случай се установява принос от страна и на двамата водачи за настъпването на произшествието. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по следващия въпрос във връзка с определяне на степента на съпричиняването, а именно: длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите, както и какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Макар въпросът да е свързан с предмета на делото и да обуславя решаващите изводи на въззивния съд, той е разрешен в съответствие с установената практика на ВКС. С решение № 150 по т.д. № 1834/2016 г., ІІ т.о., решение № 44 по т.д. № 1879/2019 г., ІІ т.о., решение № 370 по т.д. № 896/2018 г., ІІ т.о., решение № 118 по т.д. № 3871/2013 г., І т.о., и др., е дадено тълкуване, че при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение дали са установени конкретни действия или бездействия, с които то обективно е допринесло за настъпване на резултата, а при определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Въззивният съд е изложил подробни мотиви защо е приел, че е налице съпричиняване. В този смисъл е съобразена установената практика на ВКС, че преценката от страна на съда за виновно и противоправно поведение на участниците в ПТП не следва да се изгражда единствено на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, т.е. предвид изследваните от вещите лица технически показатели като време за реакция, спирачен път на автомобила при определена скорост и пр., но и предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична; такъв е случаят при ограничаващи видимостта препятствия на пътното платно, зад които водач на движещ се в централна градска зона лек автомобил е следвало да следи за възможната поява на пешеходци откъм оформената непосредствено до уличното платно паркова и пешеходна зона, съобразявайки характера и интензивността на движението в конкретните условия; съпричиняването е въпрос на причинно-следствена връзка, която поначало подлежи на доказване като елемент на фактическия състав – така в решение № 577 на ВКС по гр.д. № 1741/2009 г., III г.о. Също и в решение № 117 на ВКС по т.д. № 3540/2013 г., I т.о., се приема, че при извод, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите; това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат; паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Въпросът за преценката на свидетелските показания от въззивния съд относно установяването на факти, за които е нужна специализирана техника, като например скоростта на движение на пътнотранспортно средство, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото установената съдебна практика еднозначно приема, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение. Изключенията, в които свидетелските показания са недопустими, са посочени в разпоредбата на чл. 164, ал. 1 ГПК. Преценката на доказателствата винаги е въпрос по същество и показанията на свидетелите следва да се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, съгласно чл. 172 ГПК. В случая въззивният съд е приел, че при липса на други данни, следва да кредитира показанията на свидетеля – очевидец, след оценка на заключенията на експертизите по делото. Неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на 1600 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,