Определение № 1259 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от С. С. В., чрез адвокат Р. И., срещу въззивното решение № 193/29.10.2024 г. на Пловдивски апелативен съд по в. гр. д. № 418/2024 г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост, неправилност и немотивираност на въззивното решение, като постановено в нарушение на процесуалните и съдопроизводствените правила. Насрещната страна Министерство на вътрешните работи с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез юрисконсулт М. С., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси не са правни и не са включени в предмета на делото, не са изложени и обстоятелствата, които обосновават допускането на обжалването в посочените от касатора хипотези. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – Пловдив потвърдил решението на първостепенния съд за отхвърляне на предявения от С. С. В. срещу Министерство на вътрешните работи иск по чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 50 000 лв., част от общо дължима сума в размер на 224 350 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди (иззето авиационно имущество с протокол за претърсване и изземване от 19.09.2002 г.), претърпени в резултат на воденото срещу С. В. ДП № 276/2003 г. на ОСлС – Пловдив за престъпление по чл. 234а от НК и чл. 309, ал. 1, вр. чл. 93, т. 6, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, прекратено с постановление № 6578/13.04.2007 г. на РП – Пловдив. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: Ищецът С. С. В. бил привлечен като обвиняем по следствено дело № 276/2003 г. на ОСлС – Пловдив, като му било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 234а от НК и чл. 309, ал.1, вр. чл. 93, т. 6, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. В хода на същото, с протокол за претърсване и изземване извършен в дома на родителите му в [населено място], [община], били иззети подробно описаните движими вещи, предмет на предявения иск. Съдът установил още, че с постановление №6578/13.04.2007 г. на Районна прокуратура – Пловдив наказателното производство по отношение на ищеца било прекратено. Със същото била отменена и взетата спрямо него мярка за неотклонение „подписка“. Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Приел, че ответникът по предявения иск – Министерство на вътрешните работи не е легитимиран да отговаря за вредите, причинени от повдигане и поддържане на обвинение спрямо ищеца в извършване на престъпление от общ характер, включително и по отношение на отделните процесуално-следствени действия, извършвани в хода на досъдебното производство. Намерил за основателно и наведеното от ответника възражение за погасяване на вземането, предмет на иска по давност. В тази връзка приел, че воденото срещу ищеца С. В. наказателно производство било прекратено с постановление № 6578/13.04.2007 г. на РП – Пловдив, а исковата молба по гр.д. № 1608/2016 г. на ОС – Пловдив за първото предявяване на претенцията на В. за имуществени вреди, била подадена на 30.06.2016 г., към която дата бил изтекъл общият 5 годишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Приел, че този срок е изтекъл и към датата на образуване на настоящото производство – 29.10.2018г., когато била депозирана исковата молба пред Окръжен съд – Стара Загора и било образувано гр.д. № 117/2018 г., впоследствие изпратено по подсъдност на Окръжен съд – Пловдив и образувано в гр. д. № 2016/2019 г. Изложените съображения обосновали крайния извод на съда за неоснователност на предявения иск. Настоящият състав на съда намира, че не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването поради вероятна недопустимост на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК. Съгласно трайно формираната съдебна практика на ВКС по прилагането на чл.270, ал.3 от ГПК, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, с постановения от въззивната инстанция съдебен акт съдът се е произнесъл по предмета въведен с исковата молба. Поставеният за разглеждане спор не е разрешен със сила на пресъдено нещо, доколкото предмет на воденото от ищеца предходно производство по гр.д.№1608/2016г. на Окръжен съд – Пловдив е бил иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България. Не е налице нито една от посочените хипотези обосноваващи недопустимост на въззивното решение. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. По отношение на същите следва да са налице и предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК: да са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; да са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; разглеждането им да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Необходимо е още въпросите да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставил е въпросът: Дали първият документ по разследването е бил истински или не. Навел е доводи, че същият не е бил разгледан както от първостепенния, така и от въззивния съд, които не са коментирали иска по чл.193 от ГПК и ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС; не са обсъдили събраните по делото доказателства – експертизи и свидетелски показания, поради което въпросът попада в приложното поле на чл.280 ал.1, т.1 от ГПК. Този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд и обуславящите му мотиви за отхвърляне на предявения иск. Решаващите съображения на въззивния съд, обусловили крайния изход на спора, са свързани с липсата на легитимация на ответника (Министерство на вътрешните работи) да отговаря за вредите причинени от воденото срещу ищеца и прекратено наказателно производство. В допълнение към него съдът направил извод и за изтичане на предвидената в закона обща петгодишна погасителна давност за вземането, предмет на иска. Въззивната инстанция не се е произнасяла и не е разглеждала доводи свързани със законосъобразността на образуваното наказателно производство, поради което по поставения въпрос не са налице както общата предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и посоченото от страната допълнително основание – същият да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът е изложил и твърдения, че съществен проблем по делото, свързан с точното прилагане на закона, е наличието на казус, по който липсва произнасяне от съдилищата разглеждали делото, а именно: две съдебни производства водени срещу ищеца на едно и също правно основание, с едни и същи доказателствени средства, водени в известен период, по едно и също време, факт недопустим, както по българското, така и по европейското законодателство; за липса на произнасяне на съдилищата при наличие на две производства, с едни и същи веществени доказателства, по кое дело те имат качеството на веществени доказателства или са такива и по двете производства. По тези наведени доводи също не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на обжалването, тъй като по естеството си представляват оплаквания за неправилност на решението, които същевременно са и неотносими към предмета на производството и произнасянето на въззивния съд. Съдът е разгледал предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди, резултат от неправомерното отнемане на подробно описаните движими вещи, който отхвърлил като неоснователен с посочените по-горе мотиви за липса на пасивна легитимация на ответника и за погасяване на вземането по давност. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че касаторът не е изложил и обосновка на основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Трайно установена и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Както беше посочено, несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, не е основание за допускане на касационното обжалване. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на решението, тъй като при постановявнето му въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,