Определение № 543 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2849/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. А. С., ЕГН [ЕГН], чрез назначения му особен представител по делото адв. Д. Д., против Решение №109 от 21.03.2024г., постановено по в. гр. д. №802/2023г. по описа на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 166/26.10.2023 г., постановено по гр.дело № 27/2023 г. по описа на Районен съд- Самоков, с което е бил прекратен на основание чл. 49, ал. 1 от СК, бракът, сключен с акт за граждански брак № 86/17.07.1994 г. на Общински народен съвет- С., между Л. Г. С., ЕГН [ЕГН], и Я. А. С., ЕГН [ЕГН], като дълбоко и непоправимо разстроен, по вина на Я. А. С.; съдът е предоставил на майката упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете Д. Я. С., ЕГН [ЕГН], като е определил режим на лични отношения на бащата Я. А. С. с детето Д. Я. С.; осъдил е Я. А. С. да заплаща на своя син Д. Я. С. месечна издръжка в размер на 240 лв., считано от 10.01.2023г. до настъпване на основания за изменянето или отмяната й, платима до 10-то число на месеца, за който се отнася, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане; предоставил е семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк][жилищен адрес] за ползване от Л. Г. С., и е постановил, след прекратяване на брака, същата да продължи да носи фамилното име „С.“. С касационната жалба решението се обжалва изцяло, като се излагат доводи за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от насрещната страна по нея Л. Г. С., ЕГН [ЕГН]. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение Софийският окръжен съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявен от Л. Г. С. против Я. А. С. иск за развод, с който съгласно разпоредбата на чл.322, ал.2, изр.2 от ГПК са били съединени за разглеждане искове за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на роденото от брака дете, ползването на семейното жилище и фамилното име на съпругата. Съдът е приел, че бракът между ищцата и ответника е дълбоко и непоправимо разстроен поради фактическата раздяла между съпрузите, продължила за период от поне седем години, през които Я. С. е отсъствал от семейното жилище и не е участвал по никакъв начин в семейния живот. Приел е, че вина за така настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачната връзка има ответникът, който е напуснал семейното жилище, както и че по делото не е било установено противобрачно поведение на съпругата. Предоставил е упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете Д. Я. С. на майката Л. Г. С.. Изложил е съображения, че бащата Я. С. отдавна не пребивава в семейното жилище, обявен е за международно издирване и няма данни да поддържа каквито и да е контакти с детето си Д.. Неизвестното му местонахождение и пълната липса на данни за начина му на живот са препятствали събирането на доказателства за неговия социален и семеен кръг, жилищно-битовите и материалните условия на живот, както и за помощта от свои близки, на която евентуално той би могъл да разчита при отглеждане на детето. Съдът е посочил, че от социалния доклад се установява, че Д. не желае да говори за баща си, а връзката дете-баща е прекъсната, като за детето се грижи само майката, то има изградена емоционална и доверителна връзка с нея и брат си, като получава подкрепа и стабилност от тях. За неоснователни са счетени доводите във въззивната жалба на ответника по отношение на размера на издръжката, която е бил осъден да заплаща на детето. В тази връзка съдът е изложил съображения, че с оглед възрастта на детето и базовите му нужди, които могат да се презюмират, както и предвид липсата на данни за материалните възможности на ответника, определеният от първоинстанционният съд размер от 240 лв. месечно, който е близък до минималния такъв съгласно разпоредбата на 142, ал.2 от СК /233,50 лв./ е справедлив. По отношение ползването на семейното жилище, съдът е приел, че в случая са налице предпоставките по чл. 56, ал. 1 от СК, поради което първоинстанционният съд правилно го е предоставил на ищцата. Посочил е, че по делото действително няма данни чия собственост е това жилище, но с оглед предоставяне упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете на майката, то на същата следва да се предостави ползването на семейното жилище и хипотезите на ал. 2 и ал. 3 от чл. 56 на СК. В частта й, с която се обжалва произнасянето на въззивния съд по исковете за прекратяване на брака, ползването на семейното жилище и фамилното име на съпругата, касационната жалба е недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по брачни искове и искове по чл. 322, ал. 2 от ГПК, с изключение на въпросите по чл. 59, ал. 2 от Семейния кодекс в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете. Предвид горното в посочената й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото- да се прекрати. В останалата й част, с която се обжалва произнасянето на съда по въпросите по чл.59, ал.2 от СК, касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, касаторът излага съображения за наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните процесуалноправни въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти? 2.Длъжен ли е въззивният съд да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценка дали са били налице предпоставките за уважаване на предявените искове? 3.При липса на пълно и главно доказване на наличие на предпоставките за уважаване на исковете, следва ли въззивният съд да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти? 4.Необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение? 5.Следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита? Твърди се наличието и на предпоставките и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси, тъй като произнасянето по същите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая поставените в изложението процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивната инстанция при преценката на събраните по делото доказателства и при произнасянето по доводите и възраженията на страните, са от значение за изхода на спора, поради което е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалнане. Не е налице обаче специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същите не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с формираната съдебна практика, включително цитираната такава от касатора. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и за задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, включително посочените от касатора. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения- за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора, които отговарят на възприетите в съдебната практика стандарти. При установяване на фактите от значение за правния спор съдът е подложил на изискуемата преценка събраните по делото доказателства съобразно правилата на логиката и опитните правила, като е посочил конкретно кои факти приема за установени и кои не. Предвид горното произнасянето на въззивния съд по поставените в изложението правни въпроси е в съответствие със съдебната практика, което изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по поставените в изложението въпроси е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, тъй като липсват изменения в приложимите правни норми и в обществените условия. Предвид горното искането му за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не може да се уважи. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения и при извършената и служебна преценка /в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца/, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице посочените в изложението основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.2 от ГПК, както и че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касаторът- ответник по делото Я. А. С. е представляван в касационното производство от особен представител- адвокат Д. Д., която е подала от негово име касационната жалба. Доколкото насрещната страна в производството- ищцата Л. Г. С., е била освободена от заплащане на разноски по делото на основание чл.83, ал.2 от ГПК, то съгласно чл.83, ал.3 от ГПК адвокатското възнаграждение на назначения на ответника особен представител следва да се заплати от бюджета на съда. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Съобразявайки посочените обстоятелства и доколкото по делото не е било допуснато касационно обжалване и не е било провеждано открито съдебно заседание, съдът намира, че на адв. Д. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за извършената от нея работа по изготвяне и подаване на касационната жалба в размер на 200 лв. Предвид неоснователността на касационната жалба Я. А. С. следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение на назначения му особен представител в размер на 200 лв., както и дължимата държавна такса за касационната жалба в размер на 30 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,