Определение № 4939 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4739/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№4924/20.10.2025г. на С. М. И., чрез адв. Х. срещу Решение №130/05.09.2025г. постановено по в.гр.д. №128/25г. по описа на Окръжен съд -Кърджали. Касаторът счита същото за неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила, в противоречие с доказателствата по делото, и за недопустимо.

В изложението към касационната жалба се сочи наличието на процесуалните предпоставки за допускане на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по решаващи въпроси в противоречие със задължителната съдебна практиката на ВКС, както и в противоречие с практиката на Върховен касационен съд от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по ал.2 от ГПК. Твърди се и очевидна недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон.

1. По въпроса „Собственикът, който се позовава на придобивна давност, за чужд недвижим имот трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал, спрямо собственика намерението да владее процесния имот за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл.69 от ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в срока по чл.79 ал.1 от ЗС?“ касаторът счита, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с TP№1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС.

2. Счита, че решението е недопустимо и постановено в пълно противоречие с разпоредбата на чл.194, ал.2 от ГПК, според която съдът следва да се произнесе с определение, а не както е посочено в решението, че оспорването е доказано съгласно чл.193 от ГПК. Твърди, че по въпроса касаещ истинността на представения от него нотариален акт, разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №119 от 12.02.2023г. по гр. дело №864/2012г., решение №362 от 15.07.2010г. по гр.д. №536/20210г. на ВКС и решение №766 от 03.02.2011г. по гр.д. №1590/2009г.

Касаторът счита, че в мотивите си въззивният съд се е произнесъл противоречиво и по следните въпроси, включени в предмета на спора:

3. „Представлява ли официален документ заверен оригинален препис на НА №72, том 1, дело №172/1976г. на РС Момчилград, издаден на С. М. И., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес обл.К., общ.М., [населено място] №21, и съгласно чл.179, ал.2 от ГПК има ли доказателствена сила както оригинала?

4. „Представлява ли официално заверен препис оригинал, по смисъла на чл.183 от ГПК, представеният по делото препис от официален документ на НА № 72, том 1, дело 172/1976г. на РС Момчилград, издаден на С. М. И., с ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес обл.К., общ.М., [населено място] №21, заверен с оригинален печат с надпис „Районен съд Момчилград", изписано в лявата част „Вярно с оригинала" под него подпис със син химикал на „Адм.секретар" и подпис в дясната част „Районен съдия/п/ не се чете и под него подпис със син химикал „Районен съдия" и каква е доказателствената сила на такъв документ?“

5. „Следва ли съдът преди да постанови акта си по същество на спора да обяви на страните, че изключва от доказателствения материал по делото събрани във входа на производствата доказателства?“

6. „Недопустимо ли е решението на въззивния съд, и постановено ли е в пълно противоречие с съдебна практика на ВКС съгласно Решение № 14 от 24.07.2017г. по т.д. № 2800/2015г. на ВКС, ТК 1-во т.о. съгласно чл.179, ал.1 и сл. от ГПК и чл.183. ал.1 и сл. от ГПК, едностранно без да изиска оригиналния препис на официален документ да го изключва от доказателствения материал по делото и има ли вменени правомощия без да бъде проверен официалния документ, въззивният съд едностранно да изключи НА №72, том 1, дело 172/1976г. на РС Момчилград издаден на С. М. И. без да го обвърже със всички представени писмени и гласни доказателства?“

Ответницата по касационната жалба, чрез депозирания чрез адв. С. писмен отговор излага, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. В отделно изложение развива съображения за липсата на предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Счита, че изложените твърдения за опорочени фактически констатации са относими към неправилността на решението, която не е основание за допустимост на касационното обжалване.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от А. М. И. против С. М. И. иск с правно основание чл.124 от ГПК вр. чл.79 от ЗС, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ УПИ [№], кв.10 по ПУП на [населено място], общ.М., обл.К., с площ от 470 кв.м., ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 65 кв.м., състояща се от първи етаж с две стаи и коридор и избено помещение, и втори етаж с четири стаи баня и коридор; и второстепенна постройка с РЗП от 30 кв.м. Ищцата твърди, че от 1990г. владеела явно, спокойно, и манифестиращо спрямо ответника процесния имот, закупен преди това от баща й, и който имот заедно с покойния ѝ съпруг Х. И. своили, извършвайки му редица подобрения и ремонти. Излага, че едва през последната година ответникът оспорил право й на собственост, твърдейки, че притежава акт за собственост.

Ответникът оспорва предявения иск, като твърди, че е закупил същия през 1976г. Излага, че през 1989г. заминал със семейството и родителите си за Р.Турция, където се установили да живеят, а в имота оставили лице, което работело като учител в селото, за да го стопанисва. През 1990г. родителите му се върнали в Р.България и заживели в неговата къща, като през 1991г. починал баща му, а през 1997г. починала майка му. Ищцата, негова сестра, помагала на родителите им до смъртта им и по тази причина останала да живее в процесния имот, ползвайки първия етаж със съгласието на ответника. Оспорва твърдението на ищцата, че е владяла имота за себе си. През 2022г. заявил на ищцата, че трябва да освободи имота, за да направи основен ремонт, защото смятал да заживее постоянно в Р.България

Въззивният съд е съобразил, че в проведеното на 23.12.2024г. първо открито съдебно заседание, първоинстанционният съд е открил производство по реда на чл.193 ГПК за оспорване истинността на представения по делото препис на НА №72, том I, дело 127/1976г. на PC М..

По делото е представено заверено копие на препис от НА №72, том I, дело 127/1976г. на PC-М., с който ответникът С. М. И. е закупил от Ю. И. М. следния недвижим имот, находящ се в [населено място], общ.М., а именно: дворно място от 470 кв.м., представляващо парцел № ХII, кв.10 по плана на селото, ведно с построените в него жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 65 кв.м., и стопанска постройка на един етаж, при съседи на целият имот: от двете страни- улица и общинско дворно място. Въззивният съд е посочил, че в този НА продавачът и купувачът са с вписани ЕГН, а също и с паспортни данни от 1985г.

Видно от скица на УПИ [№], кв.10 по плана на [населено място], издадена на 20.09.2024г. от [община], процесният имот е записан на ответника С. М. И., по силата на НА №72, том I, дело 127/1976г.

В приетия по делото Акт за раждане №286/01.06.1956г. е вписано, че С. М. А. е [дата на раждане] в [населено място], като в графа бележки са посочени имената С. М. И., а като негови родители: Х. М. А. (по мъж), Х. А. Е. (по баща) майка, и баща - А. Б. А..

От представената по делото декларация по чл.14 от ЗМДТ, се установява, че ответникът С. М. И. е декларирал имота в Общинска администрация - М. на 23.08.2021г., на основание документ за собственост - НА №72/ 22.05.1976г., придобил имота на 31.12.2015г.

От писмо № V8-116/27.01.2025г. на ГД „ГРАО“ към МРРБ, се установява, че единният граждански номер /ЕГН/ е въведен с ПМС № 15, обн. ДВ бр.28 от 08.04.1977г., като въвеждането на данни за ЕГН е приключило на 31.12.1977г.

От показанията на Х. О. и Х. Ю., въззивният съд е приел за установено, че имотът е бил на родителите на страните, като в него до 1989г. живеели родителите и ответника със семейството си. През 1989г. всички заминали за Турция, а през 1990г. родителите се върнали и заживели в имота. За да ги гледа и да се грижи за тях, от съседното [населено място] дошла ищцата А., която им помагала. Бащата на страните починал през 1991г., а майката- през 1998г. и през цялото време от 1990г. до сега, в имота живеела ищцата, която се грижела както за родителите си, така и за имота, като го стопанисвала и извършвала в различни години нужните ремонтни дейности - смяна на покрив, врати и прозорци. Свидетелите сочат, че никой друг освен ищцата не е живял в имота и за неговата собственост не е имало спор или претенции, като в тези години ответникът идвал в къщата по един - два пъти в годината. Сочат в показанията си, че само А. заплащала за ремонтите, както и само тя плащала данъци, ток и вода.

Свидетелите, посочени от ответника - Ш. А. и И. Ю., сочат в показанията си, че процесният имот бил закупен от ответника и при всяко негово идване от Турция, той се настанявал в къщата си; ответникът плащал данъците на къщата. Не били чували А. да казва, че къщата е нейна или да е придобила къщата. Споровете за имота започнали преди две години. Св. Ш. А. сочи, че родителите на страните се върнали от Турция през 1991г., че баща им починал след 2000г., а майка им - по-късно. За техните показания, въззивният съд е посочил, че са противоречиви и неподкрепени от останалия събран доказателствен материал- доказателствата за заплатени данъци и ел. енергия, видно от които такива са били заплащани само от ищцата; и декларацията по чл.14 от ЗМДТ, видно от която ответникът е декларирал имота в [община] едва през м.август 2021г., като е посочил в декларацията, че го е придобил през 2015г.

Въззивният съд е посочил, че доколкото целта на производството по чл.193 ГПК е във висящия исков процес да се прецени доказателствената стойност на представено писмено доказателство, за да се съобрази същото при формиране на фактическите и правни изводи, съдът следва да обсъди този въпрос в мотивите си, но не дължи произнасяне по оспорването на документа с диспозитива на решението.

Въззивният съд, проследявайки действаща нормативна уредба към датата на съставяне на оспорения НА №72, том I, дело 127/1976г. на Районен съд – Момчилград, е посочил, че според чл.476 на отменения ГПК, нотариалният акт трябва да съдържа: а) годината, месеца, деня, а когато е потребно - и часа, и мястото на извършването му; б) името на нотариуса, който го извършва; в) /изм.ДВ, бр.15 от 1953г./ името, бащиното и фамилното име на лицата, участващи в производството, а така също и местожителството им; г) съдържанието на акта; д) кратко обозначение на документите, удостоверяващи наличността на изискванията по чл.482, ал.1, и е) подпис на страните и на нотариуса, като този текст е останал непроменен до приемането на сега действащия ГПК, в чл.580 ГПК на който вече е предвидено, че в акта следва да бъде посочено пълното име и единния граждански номер на лицата, които участват в производството. Въззивният съд е посочил, че в действащия Правилник за вписванията, одобрен 1951г., според чл. 6 /Обн. Изв., бр.101 от 1951г./, наред с останалите задължителни данни, подлежащите на вписване актове трябва да съдържат: а) името, презимето, семейното име и занятието на страните. Едва с изменението, обнародвано в ДВ, бр.86 от 1997г., се предвижда, че подлежащите на вписване актове трябва да съдържат: а) собственото, бащиното и фамилното име, местожителството и единният граждански номер на страните, а когато няма такъв - мястото и датата на раждане.

Предвид изложеното, въззивният съд е счел за необяснимо в оригинала на съставения през 1976г. нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, легитимиращ ответника като собственик на процесния недвижим имот, да са вписани данни за ЕГН на продавач и купувач, още по-малко, на паспортни данни от 1985 година. Също така, с оглед твърденията на ответника, че представеният по делото препис на процесния НА е бил „пресъставен“ при заминаването им в Р Турция, което сочи да се е случило през 1989г., разпоредбите, съдържащи изискване за вписване на ЕГН още не са съществуващи в правния мир.

С оглед откритото производство по реда на чл.193 ГПК по тези съображения въззивният съд е направил извод, че оспорването е доказано и този документ следва да се изключи от доказателствения материал по делото.

При това положение, и след като ответникът не е доказал правопогасяващото си възражение, че е собственик на имота по силата правна сделка /покупко-продажба/, въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните по делото доказателства, с оглед твърдението на ищцата, че е придобила процесния имот по давност

Въззивният съд е счел за доказано, че ищцата е упражнявала върху имота фактическа власт повече от 10 години, явно, непрекъснато и необезпокоявано, като свой собствен, което обуславя уважаване на иска за собственост на предявеното основание. Приел е за установено от събраните писмени и гласни доказателства, че владението, което тя е осъществявала върху имота от 1990 година до м. август 2021г., когато имотът е деклариран от ответника в [община], не е прекъсвано по смисъла на чл.81 от ЗС и по арг. от чл.83 от ЗС, защото не е пречено на ищцата да ползва имота. Владението е спокойно и явно, защото не е установено и поддържано с насилие и по скрит начин. Владението е несъмнено, защото се установява, че фактическата власт се упражнява с намерение за своене - следва от установения начин на ползване на имота, които действия нямат случаен характер, а са израз на воля да се държи и да се запази вещта. Във връзка със субективния елемент на владението /намерението за своене/, е посочил, че законово установената в чл.69 ЗС презумпция не е била оборена успешно от насрещната страна.

По тези съображения въззивният съд е признал за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, че ищцата е собственик на процесния недвижим имот на основание недобросъвестно давностно владение в срока по чл.79, ал.1 от ЗС.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първия въпрос не се установява наличието на основания за допускане до касационно обжалване, тъй като при така очертания предмет на спора, TP №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС, касаещо приложението на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, е неотносимо. Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е осъществявала от 1990 година до м. август 2021г. /когато имотът е деклариран от ответника в [община]/ спокойно, явно и непрекъснато владение върху имота. От показанията на разпитаните свидетели Х. О. и Х. Ю., въззивният съд е приел за установено, че след като родителите ѝ се върнали от Турция през 1990г. ищцата дошла да им помага до тяхната смърт / бащата починал през 1991г., а майката- през 1998г./ и през цялото време от 1990г. до сега, тя живеела в имота, като се грижела както за родителите си, така и за имота, като го стопанисвала и извършвала в различни години нужните ремонтни дейности - смяна на покрив, врати и прозорци. Според свидетелите никой друг освен ищцата не е живял в имота и за неговата собственост не е имало спор или претенции, като в тези години ответникът идвал в къщата по един - два пъти в годината. Следователно, ако ответникът е идвал в имота през годините – в какъвто смисъл са и неговите твърдения, и изложеното от водените от него свидетели / Ш. А. и И. Ю./, то той е бил наясно, че ищцата живее в имота и осъществява по отношение на него фактическа власт с необходимите елементи на владението, необходими да доведат до придобиването му по давност на осн. чл. 79 ЗС. По делото липсват твърдения или доказателства ответникът И. да е предприел действия, водещи до смущаване на владението. Следва да се има предвид, че декларирането от ответника на имота през 2021г. не е действие, водещо до прекъсване на давността, а освен това към този момент 10 годишният давностен период вече е бил изтекъл. Доколкото ответникът не противопоставя собственически права от наследяване /а от договор за покупко-продажба на целия имот/, то въззивният съд нито е приложил, нито е бил длъжен да съобразява разясненията в посоченото от касатора ТР №1/06.08.2012г., уреждащо отношенията между съсобственици.

Останалите въпроси от 2 до 5 не отговарят на общата предпоставка за допустимостта на касационно обжалване, тъй като се поставят във връзка с представения по делото НА №72, том 1, дело 172/1976г. на РС Момчилград. За да уважи предявения положителен иск за собственост, въззивният съд е приел за доказано, че ищцата е упражнявала върху имота фактическа власт повече от 10 години явно, непрекъснато и необезпокоявано, като върху свой собствен, което е обусловило уважаване на иска за собственост на предявеното основание. Следователно въпросите относно нотариалния акт на ответника не са от значение за изхода по конкретното дело по см. на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ВКС по т. дело №1/2009 на ОСГТК, тъй като те не са включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, нито по тях въззивният съд е развил решаващите си мотиви, довели да уважаване на предявения иск. Доколкото съдът е бил сезиран с иск за установяване на право на собственост върху недвижим имот, с твърдяно придобивно основание давност на осн. чл.79, ал.1 ЗС, той е дължал произнасяне по този иск независимо от извода му относно нотариалния акт, от който ответникът черпи правата си.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че според константната съдебна практика, при оспорване на писмено доказателство, съдът е длъжен да прецени неговата автентичност и истинност въз основа на всички събрани в процеса доказателства /в този смисъл са цитираните от касатора решение №19 от 12.02.2013г. по гр. дело №864/2012г. на ВКС и Решение №362 от 15.07.2010г. на ВКС по гр. д. № 536/2010г./ като не е необходимо постановяване на изрично определение преди даване ход на устните състезания /решение №75/04/08.2020г. по гр. дело №4626/2019г. на ВКС, решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, решение №50119/12.10.2023г. по гр. дело 4181/2018г. на ВКС/ в съответствие с която е процедирал и въззивния съд.

В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1 ГПК.

Не се констатира и наличието на основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице посоченото основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към давността норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на евровата равностойност на 1600.00 лева, определени съобразно представения договор, пълномощно и списък по чл. 80 ГПК.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение