Определение № 16 от 17.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1905/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по иска [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Н. А. срещу решение № 1189 от 26.05.2017г. по т. дело № 4900/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1346 от 28.07.2016г. по т. дело № 5346/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-5 състав и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответинкът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма] следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сума в размер 154 271,37 лв., платена на отпаднало основание цена за достъп по електроразпределителната мрежа за периода 30.09.2012г. – 31.10.2013г. по посочени фактури, ведно със законната лихва върху сумата 128 559,47 лв. /данъчната основа на сбора от сумите, платени по процесните фактури/, считано от 14.08.2015г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер 20 752,32 лв. – мораторна лихва върху сумата 128 559,47 лв. /данъчната основа на сбора от сумите, платени по процесните фактури/ за периода 11.01.2014г. – 13.08.2015г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 12 401 лв. – разноски по делото.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване, както и поради произнасяне от въззивния съд по непредявен иск – приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал. Релевира доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е коригирал грешката на първоинстанционния съд в доклада по чл. 146 ГПК при определяне на правната квалификация на иска и не е дал указания по смисъла на абзац 2 и 3 от т. 2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно нова правна квалификация на иска. Счита, че решаващият съдебен състав неправилно не е приложил правото на ЕС; не е посочил в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на административен акт върху правоотношенията, които са се зародили, развили и погасили при действието на предварителното му изпълнение; не е разгледал по същество възражението на ответното дружество за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й и възражението за приложение на чл. 292 ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителна мрежа; нарушил е задължението си по чл. 12 и чл. 235 ГПК за обсъждане на всички доказателства; превратно е тълкувал част от събраните доказателства, което е довело до неверни фактически и правни изводи; погрешно се е позовал на неотносими решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Касаторът прави оплакване, че съдът погрешно е приел, че производителят на електроенергия от В. не дължи заплащане на разходите на електроразпределителното дружество, направени за осъществяване и поддържане на неговия достъп до електроразпределителната мрежа, защото е приложил неприложим индивидуален административен акт. Твърди, че е допуснато нарушение на материалния закон при оценката на правното действие на решение Ц-33/2012г. на ДКЕВР, като подробни съображения в тази насока излага в т. ІІ.6 от касационната жалба.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, съобразно номерацията в изложението, в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, част от които въпроси са посочени и като основание за отправяне на преюдициално запитване:

„3.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от В. до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?

3.2. Следва ли чл. 16, §3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?

3.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт?

4.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правата си на ефективни правни средства?

4.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, да допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?

5.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК?

5.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт”?

5.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?

5.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?

6.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Х. на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретното дело от ВКС: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Х. на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?

6.2. Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъп на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?

7. Следва ли чл. 17, пар. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?

8.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от В. ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?

8.2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?

8.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?

9.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието?

9.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на влязъл в сила индивидуален административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?

9.3. Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?

9.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейски парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?

10. Отпадането на съществен елемент от договор за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административен акт, който то определя, има ли правното действие на а/ акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правно действие на незавършен фактически състав на договора?

11.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?

11.2. Допустимо ли съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?

11.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?

12.1. Допустимо ли съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта /търговец/ и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция /презумпции/, каквато е тази по чл. 286 ТЗ?

12.2. Допустимо ли съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ –данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено?”.

По отношение на въпросите по т. 3.1, 3.2 и 3.3 касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; по въпросите по т. 4.1 и 4.2 – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т. 2; въпросите от т. 5.1 до т. 5.4 вкл. са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2011г. по тълк. д. № 2/2010г. на ВКС, ОСГТК, т. 1 и 2; по въпросите по т. 6.1, 6.2 и 7 касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; относно въпросите от т. 8.1 до т. 8.3 вкл. твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. По въпросите по т. 9.1 и 9.2 касаторът се позовава на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК – противоречие с решение по гр. д. № 12946/2015г. на СГС, решение № 1938 по гр. д. № 2412/2014г. на В., решение № 1483/27.07.2015г. по гр. д. № 1483/2015г. на ОС-Варна, решение № 468/16.03.2015г. по гр. д. № 3/2015г. на В., решение № 750/20.04.2015г. по гр. д. № 260/2015г. на В., решение по гр. д. № 3020/2014г. на В., решение № 11899/2014г. по описа на СГС, ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1599/2015г. на В., решение по гр. д. № 2768/2014г. на В., решение по гр. д. № 2549/2014г. на В., решение по гр. д. № 8059/2014г. на СГС, ІІ-Г състав, решение по гр. д. № 1520/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 363/2015г. на В., решение по гр. д. № 850/2015г. на В., решение по гр. д. № 3001/2014г. на В., решение по гр. д. № 50502/2014г. на СРС, решение по гр. д. № 11999/2015г. на СГС, решение по гр. д. № 14086/2015г. на СГС. По въпросите по т. от 9.1 до т. 9.4 вкл. касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според касатора въпросите по т. 11.1 – т. 11.3. вкл. са решени в противоречие с решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ВКС, ІV г. о., решение № 331/19.05.2010г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 700/28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 318/06.07.2012г. по гр. д. № 615/2010г. на ВКС, І г. о., решение № 246/27.05.2011г. по гр. д. № 1265/2010г. на ВКС, ІV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а въпросите по т. 12 и т. 12.2 – в противоречие с решение № 127/05.10.2011г. по гр. д. № 1027/2010г. на ВКС, ІІ т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, решение № 115/18.02.2008г. по гр. д. № 1082/2007г. на ВКС, V г. о., решение № 523/20.10.2008г. по т. д. № 274/2008г. на ВКС, І т. о. и определение № 434/10.06.2011г. по т. д. № 1137/2010г. на ВКС, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.

В изложението касаторът поддържа и въведеното с касационната жалба оплакване за недопустимост на въззивното решение.

Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. С. Х. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че обжалваното въззивно решение е допустимо, тъй като е разгледан предявеният допустим иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Излага подробни съображения за правилност на решението на САС като постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ответникът прави възражение за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство в размер на 3 750 лв. – адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за използване на електропреносната и електроразпределителната мрежа, в който не е уговорена конкретна цена, а в чл. 24 е предвидено, че производителят дължи цена, утвърдена от ДКЕВР. Съобразил е, че такава цена е утвърдена с Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, поради което ищецът е изпълнявал задължението си, като през процесния период от 30.09.2012г. до 31.10.2013г. е заплатил на ответника по иска цена за достъп общо в размер 154 271,37 лв. с ДДС, подробно посочена по приложени фактури. За да потвърди осъдителното решение на Софийски градски съд, решаващият съдебен състав се е позовал на отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, направена с решение № 9749/28.06.2013г. по адм. дело № 12836/2012г. на Върховен административен съд, ІV отделение, и е приел, че неговите последици са отпаднали с обратно действие по отношение на всички съгласно чл. 177, ал. 1 АПК, вкл. и по отношение на възникналото задължение на ищеца за заплащане на цена за достъп за времето след 18.09.2012г. Направил е извод, че погасяването с обратна сила на това задължение представлява отпадане на основанието за извършените плащания по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, което обуславя основателността на предявения иск. В този смисъл въззивната инстанция се е позовала на решение № 28/28.04.2016г. по т. д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 100/04.08.2016г. по т. д. № 707/2015г. на ВКС, ТК, І т. о.

Във Върховния касационен съд е образувано тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК по множество правни въпроса, решаването на част от които ще има значение за правилното решаване на настоящия спор, поради което на основание чл. 292 ГПК производството по касационната жалба следва да бъде спряно до приключване на посоченото тълкувателно дело.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение