Определение № 1157 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2100/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Финансова къща РУМ“ООД срещу решение №1028/11.07.2023 г. по в.гр.д.№1085/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение №184/13.01.2023г. по гр.д.№7153/21г. по описа на Районен Пловдив, с което са отхвърлени предявените от дружеството срещу И. Н. Т. и А. Т. Т. искове с правно основание чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД за осъждането им ,в качеството им на наследници на Т. Т., да заплатят всяка от тях по 21 200 лв., представляващи половината от главница в размер на 40 000 лв. и възнаградителна лихва в размер на 2400 лв., дължими по договор за заем от 26.04.2018г., както и сумата 7200 лв. /по 3600 лв. от всяка от ответниците/,представляваща уговорената в т.8.2 от договора за заем лихва за забава от 9% годишно върху главницата, считано от датата на падежа - 27.04.2019г. до датата на завеждането на исковата молба 27.04.2021г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материалната му незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Касаторът счита,че при постановяване на решението си съдът не се е съобразил с нормите на чл.66 и чл.76 ЗЗД при наличието на данни,че при направеното от длъжника плащане той изрично е посочил задълженията по кои договори погасява. Поради това и направеният от въззивния състав извод,че претендираните вземания за главница са погасени чрез плащане е необоснован, тъй като плащанията касаят други правоотношения между страните. Поддържа се неприложимост на ЗПК и по конкретно на нормата на чл.11 ал.1 т.10 от него, на която съдът се е позовал, за да направи извода си за недействителност на договора, тъй като последният представлява не договор за потребителски кредит, а договор за заем. По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на ПОС и уважаване на предявените срещу ответниците искове. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът преповтаря наведените в касационната жалба оплаквания, като сочи,че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационен контрол по реда на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК, тъй като с него съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните му изводи по конкретното дело. Поддържа,че приетото от съда,че щом има постъпило плащане по банковата сметка на кредитора по договор за заем от страна на длъжника, макар и в основанието за превода да е цитиран друг договор, то задължението е погасено, не е съобразен с константната практика на ВКС по въпроса. Позовава се на решения на ВКС по гр.д.№1285/12г. на ІV г.о., по гр.д.№2202/13г. на ІV г.о., по гр.д.№134/10г. на ІV г.о., по гр.д.№417/10г. на ІV г.о., по гр.д.№584/10г. на ІІІ г.о. и т.д.№695/08г. на І т.о. Цитира приетото от състава на ІV г.о. на ВКС по гр.д.№1285/12г. разрешение на въпроса „Дали представената по делото разписка доказва съгласие между страните за сключване на договор за заем и фактическо предаване на сумата по него“.Тезата си за очевидна неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с довода,че тази констатация може да бъде направена при обикновения му прочит, „тъй като е очевидно,че въззивният съд, възприемайки и цитирайки в мотивната част на своето решение,че направените от длъжника плащания са с друго основание, ги приема за надлежни плащания по договора за заем,предмет на производството“. Ответниците И. Т. и А. Т., в представен чрез процесуалния им представител писмен отговор,са оспорили наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и са навели доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и направеното искане. Претендират да им бъдат присъдени разноските за платеното адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, Пловдивски окръжен съд е приел за установено по категоричен начин от събраните по делото доказателства, включително заключение на съдебно-почеркова експертиза,че между ищцовото дружество и наследодателя на ответниците е сключен договор за заем №304/26.04.2018г., по силата на който Т. Т. е получил сума в размер на 40 000 лв. Приел е за неоснователно възражението на въззивника-ищец, че Законът за потребителския кредит не намира приложение при уреждането на възникналия между страните спор, като е изложил съображения ,че договорът напълно отговаря на изискванията на чл.9 и чл.10 от същия,тъй като кредиторът е предоставил на потребителя кредит под формата на заем, при което потребителят заплаща стойността на услугата чрез отделни вноски, платими до края на периода, за който са предоставени заемните средства; че сключеният договор отговаря на изискванията на чл.10 ал.1 ЗПК, като същевременно не са налице изключенията,предвидени в чл.4 ал.1 ЗПК. За неоснователно е счетено от въззивния състав и твърдението на въззивника,че не е постъпвало плащане за погасяване на задължението на заемополучателя, тъй като от приложеното по делото извлечение от сметката на същия в „Банка ДСК“АД се установява,че след сключването на договора – на 03.05.2018г. и на 20.08.2018г. са извършени от Т. в полза на дружеството две плащания на суми от по 20 000 лв. с посочени основания „по дог. 03.05.2018г.“ и „по дог.от 20.08.2018г.“. Съобразено е от съда,че това плащане съответства на уговореното в чл.7 от договора за заем,че същият се издължава еднократно или на части до 26.04.2019г. и че е извършено много преди да настъпи крайния срок за издължаване, както и,че ищецът нито твърди, нито е доказал наличието на друго основание, на което да е получил тези две суми. Поради това е приел,че задължението за връщане на заетата сума е напълно погасено. За да отрече дължимостта на уговорената възнаградителна лихва, съдът е споделил изложените от първата инстанция мотиви за недействителност на договора, поради неспазване изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, като се е базирал на разпоредбата на чл.22 ЗПК. При това е заключил, че, съгласно чл.23 ЗПК, потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по него. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на така постановения въззивен съдебен акт до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. В случая в приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос във връзка с основните решаващи изводи на въззивния съд, че са налице две плащания от страна на наследодателя на ответниците на суми в рамките на уговорения срок за връщане на заема, с които главницата е изцяло погасена и за които плащания ищецът не е доказал други основания /не е установил наличието на паралелно съществуващи с разглеждания договор правоотношения, съответно други задължения на Т./, както и, че, поради недействителността на договора на основание чл.22 ЗПК, се дължи връщането само на чистата му стойност. Поради липсата на конкретно поставен за разрешаване от касационната инстанция правен въпрос цитираната от касатора нейна практика не може да бъде обсъждана, доколкото такъв е необходим,за да може бъде извършена съпоставка между даденото по него разрешение от въззивния съд и константно поддържаното такова в практиката на ВКС, за да би могло да бъде констатирано и твърдяното противоречие. Не може да бъде прието за осъществено общото основание за допустимост с цитирания в изложението въпрос от практиката на ВКС /по гр.д.№1285/12г. на ІV г.о. на ВКС/, тъй като същият не кореспондира с дадените от въззивния съд разрешения, обусловили крайния изход на делото. Не се констатират и предпоставките за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 ГПК. Бланкетното изявление на касатора, че констатацията за очевидна неправилност може да бъде направена от обикновения прочит на решението, тъй като от една страна съдът е посочил наличието на други основания за плащанията, а от друга е приел,че са погасени задълженията по процесното правоотношение, не обосновава само по себе си приложимост на хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, тъй като не е съобразено с допълнителното съображение на въззивния съд за липса както на твърдения от страна на ищеца, така и на ангажирани от него доказателства да са били налице други правоотношения между страните, към които да са били относими тези плащания. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на въззивното решение. С оглед изхода на делото пред касационната инстанция в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокат в размер на платеното възнаграждение от 2400 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение