Определение № 621 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3579/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на външните работи срещу въззивно решение № 262064/22.06.2022 г. по в.гр.д. № 3210/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20274984 от 13.12.2020 г. по гр.д. № 66355/2019 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Министерство на външните работи срещу И. М. Х. за признаване на установено, че същата дължи на министерството следните суми: сумата от 11 228,05 лв., представляваща получени без основание командировъчни средства за осъществяване на финансово-счетоводната дейност на Постоянното представителство на Република България в Париж към ЮНЕСКО в периода м. 01.2016 г. – м. 07.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.07.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 3105,24 лв. – мораторна лихва за периода 31.01.2016 г. – 22.07.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.08.2019 г. по ч.гр.д. № 42298/2019 г. по описа на СРС. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Представлява ли приключването на финансовата дейност на едно задгранично представителство конститутивен елемент от фактическия състав на неговото закриване?; 2. Допустимо ли е тълкуване от съда на ясна правна норма по смисъла на чл. 46, ал. 1 ЗНА, което разширява приложното поле на правната разпоредба в зависимост от преценката на съда?; 3. При разглеждане на иск по чл. 422 ГПК достатъчно ли е ответникът да представи доказателства за наличието на основание за получаване на парични средства само за част от процесния период, за да приеме решаващият съд, че е налице основание за целия процесен период? Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба И. М. Х., чрез адв. Д. Х. от САК, в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Предявени са искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД. По делото е установено, че ответницата е командирована в Посолството на РБ във Франция за периода от 23.07.2014 г. до 22.07.2018 г., както и че й е било възложено да осъществява и финансово-счетоводна дейност на Постоянното представителство на Република България към ЮНЕСКО в Париж, за което изготвяла финансови отчети и също така в периода от м. 01. 2016 г. до м. 07. 2017 г. е получила сумата от 11 228,05 лв. – командировъчни за водене на финансово-счетоводната дейност на Постоянното представителство, формирана от месечни командировъчни, начислени съобразно забележка 3 към Приложение 2 на чл. 6, ал. 1 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат (10 % от базисния размер на съответната държава). По делото е спорен въпросът след 31.12.2015 г. (датата на закриване на Постоянното представителство с Решение № 992/17.12.2015 г. на МС) налице ли е основание за получаване на тези средства от ответницата. Според въззивния съд в тази връзка следва да се прецени приключена ли е финансовата дейност на Постоянното представителство към ЮНЕСКО и изготвяла ли е ответницата през процесния период финансови отчети на закритото представителство. Съдът е обсъдил представената заповед №К-630/12.06.2017 г., с която е изменена заповед №К-286/18.06.2014 г., считано от 01.07.2017 г., като за периода след 01.07.2017 г. е отпаднала възложената на Х. дейност, свързана с Постоянното представителство към ЮНЕСКО, но е определено да се изплащат по 250 евро месечно допълнително за водене на финансово- счетоводната дейност на Постоянното представителство на РБ в Страсбург. Със заповед № К-333/03.07.2018 г. командировката на ответницата е прекратена. Съдът е посочил, че съгласно забележка 3 към Приложение 2 на чл. 6, ал. 1 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат завеждащите финансово-административните служби, които водят финансово-счетоводната дейност на повече от едно задгранично представителство, получават командировъчни пари за притежаваната от тях категория, увеличени с по 10 на сто от базисния размер за съответната държава, за всяко представителство, като общата сума на командировъчните пари не може да е повече от 100 на сто от базисния размер. От 01.07.2017 г. забележка 3 е изменена, като допълнителните командировъчни пари за повече от едно задгранично представителство са определени в размер 250 евро месечно, а в тази връзка е издадена и горепосочената заповед №К-630/12.06.2017 г. Според съдебния състав, макар ПП на РБ към ЮНЕСКО да е закрито от 01.01.2016 г., финансовата дейност не е приключила до 31.07.2017 г. и между страните този въпрос не е спорен, като отчет за приключване дейността на постоянното представителство е бил изготвен към м. 09. 2017 г. въз основа на грама от 06.10.2017 г. от Главния секретар на МВнР. Въз основа на тези обстоятелства съдът е стигнал до извод, че ответницата е доказала наличието на валидно правно основание за получаване на процесните суми през периода, посочен в исковата молба и заповедта за изпълнение на парично задължение, поради което е приел предявения иск за неоснователен. При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Първият въпрос е неточно зададен, доколкото приключването на финансовата дейност на задграничното представителство не е разглеждано като конститутивен елемент от фактическия състав на неговото закриване, а единствено в контекста на основния спорен въпрос по делото – относно наличието на основание за получаване на командировъчни средства от ответницата. Така поставен, въпросът не е обуславящ решаващите изводи на съда. Дори и да бъде преформулиран съобразно обосновката на касатора и правомощията на касационната инстанция според Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, въпросът ще бъде отнесен към съществото на спора и отново няма да представлява правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение. В производството по чл. 288 ГПК съдът не може да даде разрешение на правния спор между страните – в случая не може да се произнесе по наличието или липсата на основание за получаване на сумите от ответницата. Вторият въпрос е общотеоретичен, изисква принципен анализ на правомощията на съда и не е обуславящ изхода на делото. Още повече, че не е и посочено тълкуването на коя правна норма се иска, а посочената по първия въпрос разпоредба на чл.21, ал.3 от Закон за дипломатическата служба не е тълкувана от съда във връзка с крайните изводи за отхвърляне на предявения иск. И третият въпрос не отговаря на изискванията за правен въпрос, тъй като представлява питане по съществото на спора. За отговора му се изисква анализ на правилата за разпределение на доказателствената тежест и на представените по делото доказателства. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване съдът не следва да се произнася и по соченото от касатора касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че то също не е налице. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. По делото това не се установява. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок. В случая оплакванията на касатора са за липса на пълно и главно доказване от страна на ответницата за осъществените от нея факти. Всъщност това са доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които са свързани с преценка на събрания по делото доказателствен материал и не подлежат на проверка във фазата по допускане на касационното обжалване. Не подлежат на обсъждане и твърденията за очевидна неправилност на първоинстанционното решение, тъй като предмет на касационна проверка е въззивното решение. Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи да заплати на ответника по касация И. М. Х. направените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 910 лв., за които е представен договор за правна защита и съдействие, с разписка за заплащането им. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.