Определение № 284 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. С. Д. и Военно формирование 36940 – В. против решение 1298/08.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 1411/2019 г. от състав на Окръжен съд – Варна. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените искове са частично основателни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд. По иска с правно основание чл.196, ал.1 вр. чл.214, ал.1, т.1 ЗОВСРБ съдът е приел, че същият е основателен за сумата от 528 лева. Прието е, че щом по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя и под разпореждането на прекия си ръководител, това не е почивка и се включва в работното време. В този случай цялото дежурство, включително и неактивната част (време за спане, хранене, физиологични нужди), се счита за работно време. ,в който смисъл е и постоянната съдебна практика. Освен това през времето „на разположение“ в периода на дежурството военнослужещият, макар физически да не се намира на работното място, следва да изпълнява определени задължения и да търпи ограничения, за да бъде в готовност за реално изпълнение на служебните му задължения, поради което това време следва да бъде овъзмездено от работодателя. Същото се разграничава от общото задължение на всеки военнослужещ, предвидено в чл. 193 ЗОВСРБ и свързано с естеството на военната служба, доколкото чл. 195, ал. 3 ЗОВСРБ изрично предвижда, че времето за дежурство е служебно време. Въз основа на горното, съдът е приел, че часовете, в които ищецът е бил дежурен по В. извън територията на военното формирование, представляват служебно време и за същите се дължи възнаграждение,което според допълнителната ССчЕ за периода от 01.08.2015 г. до 31.12.2015 г. възлиза в размер на 528 лв., съответстващ на исковата претенция. По иска с правно основание чл.194, ал.3 вр.. чл.214, ал.1, т.1 ЗОВСРБ съдът е приел, че при прекратяване на трудовото или служебно правоотношение преди компенсирането, разликата до нормалната продължителност на работния ден се заплаща като извънреден труд. Удълженото работно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 214, ал.1 т.3 от ЗОВСРБ, но некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за военна служба се заплаща като извънреден труд. Тази парична компенсация е различна от дължимото се по смисъла на чл.194, ал.3, във вр. чл.214, ал.1 т.3 от ЗОВСРБ допълнително възнаграждение. Ето защо заплащането на извънреден труд, не изключва заплащането на дължимите компенсации за удължено работно време над нормативно определеното. Въз основа на данните по делото, съдът е приел, че този иск е основателен за сумата от 2 619,76 лева. В изложението на касационните основания на ищеца-касатор се сочат общи въпроси относно характера на труд, положен през почивките, след 24-часово дежурство, по какви критерии и как следва да се разграничат почивките, регламентирани в Наредба № Н-18/2012 г. и какво обезщетение се дължи при неползуване на тези почивки. Не се сочи в каква насока съдът се е произнесъл по тези правни въпроси, в приложното поле на коя от хипотезите на чл.280 ГПК е налице касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване. Сочи единствено, че съдът се е произнесъл по тях, но не се сочи дали е налице противоречие на произнасянето от страна на въззивния съд с практиката на ВКС, дали тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата или същите са от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото, за да разполага съставът на ВКС с процесуалната възможност да направи преценка относно наличието на касационните основания. Горното води и до липса на основание за допускане на касационното обжалване. На следващо място следва да се отбележи, че съдът не е формирал провни изводи относно поставените въпроси, което води и до тяхната неотносимост към касационното производство. В изложението на касационните основания към касационната жалба на касатора ответник се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.3 и т.2 ГПК - противоречие на произнасянето от страна на въззивния съд с практиката на ВКС и въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата. Твърди се, че с решения на ВКС, цитирани от касатора се приема, че исковете по подобни казуси са неоснователни, тъй като ищците не са навели доказателства за фактически отработено служебно време, което да превишава нормативното определено такова, докато с друго решение на ВКС било прието, че са полага възнаграждение за положен извънреден труд, като реално ищецът е доказал само твърдението си, че е давал дежурства, но не и че през другото време е бил на работа. Реално правен въпрос не е посочен, като видно от посочените решения, същите са постановени при различна фактическа обстановка, при различни факти и различни доказателства, събрани по делата, което от своя страна води до липса на соченото противоречие, като касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същото се отнася и до твърдението за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като дали обезщетението вече е платено и не би трябвало да се плаща повторно или не е платено като извънреден труд е въпрос на фактите по конкретни дела, а не е правен въпрос, по смисъла на чл.280 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед липсата на касационни основания по двете касационни жалби, разноски не следва да се присъждат на страните. Водим от горното, състав на ВКС