Определение № 60253 от 07.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3981/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 260 831 от 30.09.2020 г., подадена от К. М. М., представлявана от назначен по реда на глава Х от ГПК служебен адвокат Д. Х. от АК – В., която е насочена против въззивно Решение № 260 011 от 21.08.2020 г. на Апелативен съд - Варна, постановено по в.гр.д. № 13/2020 г.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касация Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от А. Р. – главен юрисконсулт при Областна администрация - Варна. Счита, че отсъстват основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Моли да не се допуска касационно обжалване, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, апелативният съд е потвърдил първоинстанционното Решение № 1221 от 25.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 2516/2018 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което, по предявения от Държавата срещу ответницата по иска (сега – касатор) иск по чл. 108 от ЗС е признато за установено, че Държавата е собственик на недвижим имот, а именно: БАР-КЛУБ със застроена площ от 197,83 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от входно антре, зала с атракционен подиум, бар с бар-плот, сепарета, гримьорна, офис на управителя, сервизни помещения, авариен изход към двора, както и главен вход, представляващ външно стълбище с лице към [улица]с площ от 12,17 кв.м., при граници: изток ПИ-* и стълбищна клетка, на запад - двор от УПИ , на север - двор от УПИ и на юг - [улица], ведно с припадащите му се 9,3892% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху 208 кв.м. идеални части от дворното място, в което е изградена сградата, представляващо УПИ ** в кв. 406 по плана на IV-ти микрорайон на [населено място], цялото с площ 580 кв.м., при граници: [улица], ПИ *, ПИ *, ПИ *, ПИ * и ПИ *, идентичен със СОС с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на ИД на АГКК, последно изменени със заповед № КД-14-03-1116 от 02.05.2012 г. на началника на СГКК - ВАРНА, ет. -1, предназначение „за обществено хранене”, бр. нива 1, площ по документ 197,83 кв.м., 12,17 кв.м. външно стълбище и 9.3892% от общите части, на основание Решение № 656 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 315/2008 г. по описа на ОС - Варна, в сила от 13.10.2011 г., с което имотът е отнет в полза на Държавата от лицето Х. Р. И. на основание чл. 28 във връзка с чл. 4, ал. 1 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД - отм.), като К. М. М. е осъдена да предаде владението на имота.

Въззивният съд е приел, че на 04.11.2005 г., с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 58, том IІI, рег.№ 3310, дело № 431/2003 г. на нотариус с рег.№ * в НК, вписан с вх.№ 28444 от 07.11.2005 г., акт 163, том XС, дело № 21406 на СВ - Варна, К. М. М. е придобила процесния имот. На 20.12.2005 г., с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 23, том IV, рег.№ 3999, дело № 589/2005 г. на нотариус с рег.№ * в НК, вписан с вх.№ 34239 от 20.12.2005 г., акт 188, том СX, дело № 23578 на СВ - Варна, ответницата е прехвърлила собствеността на Х. Р. И.. С Решение № 656 от 21.2010 г. по гр.д.№ 315/2008 г. по описа на ВОС е уважен предявения от Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност срещу Х. Р. И. иск по чл. 28 от ЗОПДИППД, като е постановено отнемане в полза на държавата на процесния имот - БАР-КЛУБ със застроена площ от 197,83 кв.м., находящ се в [населено място], [улица]. Решението е потвърдено с Решение № 158 от 25.11.2010 г. по в.гр.д.№ 419/2010 г. на ВАпС, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 1296 от 13.10.2011 г. по гр.д.№ 480/2011 г. на ВКС, ІV г.о., т.е. е влязло в сила на 13.10.2011 г. Исковата молба на КОИППД по гр.д.№ 315/2008 г. не е вписана. На 23.03.2012 г. е вписано влязлото в сила решение. Междувременно, на 15.06.2011 г. К. М. М. е предявила срещу Х. Р. И. иск по гр.д.№ 1146/2011 г. по описа на ВОС за прогласяване нищожността на договора за продажба на процесния имот от 20.12.2005 г. (н.а.№ 23, том IV, рег.№ 3999, дело № 589/2005 г.) на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД - поради абсолютна симулация. С решение № 470 от 09.03.2012 г. по гр.д.№ 1146/2011 г. на ВОС договорът е прогласен за нищожен като привиден. Исковата молба по това дело е вписана на 05.12.2011 г., а решението - на 04.04.2012 г. Ответницата владее имота понастоящем.

Прието е, че Държавата основава своето право на собственост върху имота на влязлото в сила на 13.10.2011 г. решение по гр.д.№ 315/2008 г. по описа на ВОС, постановено по конститутивния иск по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), с което той е отнет от Х. Р. И.. Държавата е придобила имота след упражнено потестативно право на конфискация по специалния закон ЗОПДИППД (отм.). Исковата молба на настоящата касаторка за прогласяване нищожността на договора за продажба от 20.12.2005 г. (н.а.№ 23) е подадена и вписана след предявяване на иска на Комисията по реда на чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) и след образуване на гр.д.№ 315/2008 г. на ВОС, по което с влязлото в сила на 13.10.2011 г. решение имотът е отнет в полза на Държавата. Държавата не е участвала и не е обвързана от решението за симулативността на договора между Х. Р. И. и К. М. М.. Прието е, че е налице хипотезата на чл. 17, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, съгласно която правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, защото придобиването на правата от Държавата е станало преди вписване на иска за установяване на привидността. Без значение в случая е, че исковата молба по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) не е била вписана, а решението по този иск е било вписано след вписване на исковата молба по иска за нищожността по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Това обстоятелство би имало значение само в случаите на конкуренция на права между лица, придобили имота последователно от един и същ праводател, а вписването на искова молба по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) не е от тази категория. В случая такова правоприемство не е налице. Имотът е отнет от Х. Р. И. в полза на държавата чрез упражненото от нея потестативно право на конфискация по предвидения от закона ред. Затова и оплакванията във въззивната жалба по изложени съображения за невписването на исковата молба по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), за противопоставимост спрямо ищеца на решението по иска за нищожност, за изначалната нищожност (поради привидност) на договора за продажба и действието й спрямо всички и за отнемането като деривативен способ за придобиване на вещни права в конкретния случай са неоснователни. Прието е, че в случая е спазен и редът по чл. 28, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) за обнародване на обявление в Държавен вестник, предвиден с цел охрана на интересите на третите лица със самостоятелни права върху претендирания за отнемане имот, тъй като обявление с пълното, предвидено в закона съдържание, е публикувано на 08.08.2008 г. (ДВ, бр. 70, стр. 70), а първото по делото заседание, в което третите лица (в случая и ответницата) са могли да заявят самостоятелните си права е проведено на 05.02.2009 г., т.е. след изтичане на предвидения в закона тримесечен срок. Евентуалното неспазване на тримесечния срок от обнародването в „Държавен вестник” на обявлението за делото до първото съдебно заседание не се отразява на вещно-прехвърлителния ефект на влязлото в сила решение за конфискацията. Значението му е с оглед преклудирането на правото на ответницата да заяви в същото производство правата си върху имота. Съгласно чл. 29 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм.), третите лица, които претендират самостоятелни права върху имуществото, могат да встъпят в делото, като предявят съответния иск пред първата инстанция. Граматическото тълкуване на правната норма води до извода, че възникналите спорове за права върху имуществото, което е предмет на мотивирано искане от Комисията, следва да бъдат заявени в указания от съда срок пред първата инстанция, за да встъпят в делото, т.е. в рамките на образуваното производство. От това право, ответницата не е била лишена. Затова и възраженията й в тази връзка са неоснователни.

Посочено е, че в практиката на ВКС се приема, че в специалното исково производство, уредено в защита на обществения интерес, пропускането на срока за заявяване на правата, води до недопустимост на последващите самостоятелни претенции (Определение № 433 от 19.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 3197/2015 г. на ВКС, ІV г.о.). Щом самостоятелните претенции биха били недопустими, то и възражението на ответницата за придобито право на собственост поради изтекла придобивна давност до момента за предявяване на тези самостоятелни права през 2008 г. по делото по иска на Комисията, е преклудирано. Независимо от това, дори и евентуално, ако се приеме осъществено владение върху имота до този момент, десетгодишният срок не е изтекъл (твърдяно от ответницата от покупката му на 04.11.2005 г., а дори и при твърдението за присъединяване на владението на праводателя й „Ехаг Гастро” ЕООД от 17.11.2004 г. до 04.11.2005 г.). За периода след 13.10.2011 г. (датата на влизане в сила на Решение № 656 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 315/2008 г. на ВОС) е прието, че имотът е станал частна държавна собственост, а давността за придобиването на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. съгласно § 1 от ЗД на ЗС и в случая не е изтекла. В този смисъл възражението на ответницата за придобиване на имота поради изтекла придобивна давност се явява неоснователно и оплакванията й в тази връзка във въззивната жалба също са неоснователни. Неоснователни са също и оплакванията за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и оплакванията, че не й е дадена разумна възможност да защити собствеността си, доколкото срещу нея не е било повдигнато обвинение и не е искано отнемане на имущество, както и за нарушения на конституционните разпоредби за забрана на дискриминация, защита на собствеността и презумпцията за невиновност. По тези съображения е потвърдено осъдителното решение на първата инстанция.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди противоречие с практиката на ВКС (Решение № 186 от 14.01.2016 г. по гр.д.№ 5980/2014 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д.№ 166/2011 г. на ВКС, ІV г.о. - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ) по следните въпроси:

І.1. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди и отговори на всички конкретни оплаквания и възражения, релевирани във въззивната жалба от въззивника ?

І.2. Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните ?

Твърди се противоречие с Решение № 78 от 30.05.2018 г. по гр.д.№ 3910/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. ( основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ) по въпроса:

І.3. Отнемането в полза на Държавата по смисъла на ЗОПДИППД (отм.) деривативен способ за придобиване на вещни права ли е и ако да, възниква ли право на собственост върху вещ у Държавата, ако вещта е отнета от лице, в чийто патримониум тя не съществува и спрямо което не е настъпило вещно-транслативно действие и то не е станало реален собственик на спорния имот ?

Поставени са въпроси и в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

ІІ.1. Преклудират ли се и кога правата на третите лица със самостоятелни права върху претендирания за отнемане имот да заявят своите претенции, ако липсва обявление по чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.), с което да е оповестено кога ще се проведе първото съдебно заседание по производство по ЗОПДИППД (отм.), ако няма валидно обявление по чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) или ако съдебното заседание, което е посочено като дата в обявлението не се състои поради неспазване на 3-месечния срок по чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) ?

ІІ.2. С обявления в Държавен вестник, направени в нарушение на ЗОПДИППД (отм.), могат ли да бъдат преклудирани процесуални права, вкл. и на трети заинтересовани лица ?

ІІ.3. Пропускът на трето заинтересовано лице да встъпи в производство по реда на ЗОПДИППД (отм.), при наличие на нарушение на чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) при оповестяване с обявление в Държавен вестник, прекратява ли материалното право на собственост на третото лице и препятства ли защитата на правата на това трето лице по отношение на вещ, чието отнемане се е искало по реда на ЗОПДИППД (отм.) в друго производство, вкл. и с възражение ?

ІІ.4. Дадена ли е разумна възможност да защитят собствеността си третите лица с права върху имот, който се иска да се отнеме по реда на ЗОПДИППД (отм.), ако обявлението по чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.), с което се оповестява искането за отнемане на този имот, е оповестено в нарушение на 3-месечния законов срок на нормата, съдържа грешки и ново валидно обявление няма и следва ли в последващ спор между Държавата и това трето лице да бъдат разгледани тези възражения от съда по съществото на спора ?

ІІ.5. Индивидуален административен акт ли е обявлението в Държавен вестник по чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) ?

ІІ.6. Допустимо ли е възражение за нищожност на обявлението по чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) в рамките на отделен спор за собственост извън производството по ЗОПДИППД (отм.) и следва ли съда да се произнесе по такова направено възражение ?

ІІ.7. Признаването на Държавата за собственик спрямо лице, което притежава валиден документ за собственост на имота и осъждането му да предаде владението на законно притежавания имот поради отнемане на имота по реда на ЗОПДИППД (отм.) от лице, което не е собственик на имота, представлява ли спрямо собственика нарушение на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България, правото на мирно ползване на собствеността и чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към нея, чл. 1 от Допълнителен протокол № 2 към нея ?

ІІ.8. Има ли Държавата качество на добросъвестно придобил от приобретателя по привидното съглашение по смисъла на чл. 17 от ЗЗД при гражданска конфискация, който приобретател по привидното съглашение е лицето, от което се иска да бъде отнето имущество по реда на ЗОПДИППД (отм.), ако да – в този случай придобиването на права в патримониума на Държавата по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД ли е с праводател лицето, от което се иска да бъде отнето имущество ?

ІІ.9. Лицето, от което се иска да бъде отнето имущество в производство по реда на ЗОПДИППД (отм.) праводател на вещните права ли е на Държавата при успешно проведен иск по ЗОПДИППД (отм.) ?

ІІ.10. Нарушени ли са правата на третото лице, което не е успяло да заяви правата си в производството по реда на ЗОПДИППД (отм.) вследствие на това, че посочените дати в обявленията в Държавен вестник за провеждане на първото съдебно заседание по делото се различават от датата, на която реално е проведено първото съдебно заседание ? Ако да – какви валидни правни възможности има третото лице ?

ІІ.11. Налице ли е вещно-прехвърлителен ефект на влязлото в сила решение за конфискация след проведено производство по реда на ЗОПДИППД (отм.), когато е отнет имот от лице – несобственик на процесния имот ?

ІІ.12. Ако исковата молба, учредила производството по ЗОПДИППД (отм.) не е вписана, но е вписано решението за конфискация, от кой момент ефектът на вписването е противопоставим на трети лица ?

ІІ.13. Превръща ли се в частна държавна собственост имот, придобит от Държавата след производство по ЗОПДИППД (отм.), когато имотът е отнет от несобственик, ако не – срокът за придобивна давност тече ли за трети лица ?

ІІ.14. Прекъсва ли се срокът за придобивна давност с направен външен оглед на имота, извършен без знанието на владелеца ?

ІІ.15. Допустим ли е иск по чл. 108 ЗС при липса на твърдение в исковата молба, че ответникът владее без правно основание ?

С изложението се поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК - очевидна неправилност.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Текстът вменява служебното извършване на проверка за евентуално наличие на такива пороци преди да се пристъпи към обсъждане на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тази причина, както и с оглед изричния довод в изложението и конкретно поставения въпрос № ІІ.15., съставът на ВКС най-напред извърши проверка за евентуалното наличие на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В резултат от проверката не се констатират данни, които да поставят под съмнение валидността на въззивното решение.

Същото е и процесуално допустимо – постановено в отговор на надлежно сезиране, в рамките на сезирането, при наличието на изискуемите положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки за упражняване правото на иск по чл. 108 ЗС от страна на Държавата. Исковата молба е редовна - съдържа твърдения, че ищецът е собственик на конкретно посочено придобивно основание, както и твърдението, че „…имотът се владее от ответника и по партидата на същия е вписана възбрана…”. Без да е казано изрично, че владението е „без правно основание”, цялото изложение в обстоятелствената част на исковата молба обективира отрицание за съществуването на противопоставимо на Държавата основание за упражняваната от касаторката фактическа власт. В този смисъл въпрос № ІІ.15. се явява поставен без връзка с данните по делото, т.е. – необуславящ, поради което не сочи на основание за допускане на обжалването както при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза втора ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението към касационната жалба съдържа и довод, че решението е недопустимо, тъй като с него „се пререшава спор, който вече е бил разрешен със сила на присъдено нещо, а именно в чий патримониум е бил процесния имот от 20.12.2005 г. до 09.03.2012 г. .- на Х. И. или на К. М.” (последно изречение на л. 15). Доводът е неоснователен. По силата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението по гр.д.№ 1146/2011 г. на ОС – Варна се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията между Х. Р. И. и К. М. М.. То няма сила на пресъдено нещо по отношение на Държавата, което е и причината да не бъде уважена предявената от Държавата молба за отмяна, разгледана в производството, приключило с постановеното Решение № 382 от 01.11.2012 г. по гр.д.№ 701/2012 г. на ВКС, ІV г.о.

Не се констатира въззивното решение да е очевидно неправилно, тъй като прочита му не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

На следващо място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпроси №№ І.1. и І.2. обективират оплаквания за допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда, обсъждането на които надхвърля предмета на обсъждане във фазата по селекция на касационните жалби. Наред с това ВКС констатира, че преценката на въззивния съд, че ищецът е установил елементите от фактическия състав по чл. 108 ЗС, е резултат от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, който е всестранен, задълбочен и при извършването му събраните по делото доказателства са обсъдени според точния смисъл на изнесеното пред съда, в тяхната взаимовръзка и във връзка с доводите и възраженията на страните. Произнасянето на въззивния съд не обективира противоречие с Решение № 186 от 14.01.2016 г. по гр.д.№ 5980/2014 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д.№ 166/2011 г. на ВКС, ІV г.о.

Във връзка с въпрос № І.3. съставът на ВКС намира следното: Съгласно Решение № 78 от 30.05.2018 г. по гр.д.№ 3910/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. правото на отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, е потестативно и се упражнява по съдебен ред чрез предявяването на конститутивен иск. Способът за придобиване на правото на собственост чрез конститутивния иск е производен - елемент от фактическият състав за възникване на правото на собственост на Държавата е притежаването на право на собственост от лицето, чието имущество се отнема. Въззивното решение не противоречи на така даденото от състав на ВКС тълкуване. Втората част на въпроса ( „… възниква ли право на собственост върху вещ у Държавата, ако вещта е отнета от лице, в чийто патримониум тя не съществува …” ) предпоставя по делото да е установено, че Х. Р. И. не е бил собственик на имота към момент, релевантен за настъпването на транслативния ефект от постановеното по реда на ЗОПДИППД (отм.) отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност. Тезата на касаторката е, че в тази връзка съществено значение имат прогласената с решението по гр.д.№ 1146/2011 г. на ОС – Варна абсолютна симулативност на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 23 от 20.12.2005 г., предшествано от вписването на исковата молба по чл. 26, ал. 2 ЗЗД (извършено на 05.12.2011 г.), което предхожда извършеното на 23.03.2012 г. вписване на решението по гр.д.№ 315/2008 г. по описа на ВОС, постановено по конститутивния иск по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.). Застъпвайки тази позиция, касаторката пропуска да съобрази какви са последиците от провеждането на производството по налагане на обезпечителни мерки, уредено с чл. 21 - 26 от ЗОПДИППД (отм.). Същото е регламентирано с императивни правни норми, като съгласно чл. 22, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) въз основа на доклада на директора на съответната териториална дирекция за постъпилото уведомление по чл. 21, ал. 1 или 2 ЗОПДИППД (отм.), комисията прави мотивирано и подкрепено с доказателства искане за налагане на обезпечителни мерки, включително възбрана по смисъла на чл. 397, ал. 1, т. ГПК (респ. – чл. 316, ал. 1, б. „а” ГПК /отм./). Налагането на обезпечителните мерки е уредено като задължителна, основна и предхождаща искането по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) фаза от производството по отнемане на имуществата по реда на ЗОПДИППД (отм.), за да се предотврати извършването на противопоставими на Държавата действия, имащи за последица настъпването на промяна в титулярството на правото на собственост върху имуществото, предмет на наложеното обезпечение. Именно с оглед тази позитивно-правна уредба ЗОПДИППД (отм.) не съдържа правило, съобразно което искането по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) да подлежи на вписване, дори когато има за предмет недвижим имот - тъй като вписване на искането по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) не би постигнало ефект различен или по-силен от ефекта, който произвежда налагането на възбраната. Тази регламентация съставлява причината, поради която с Решение № 382 от 01.11.2012 г. по гр.д.№ 701/2012 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че, като постановено по искова молба, чието вписване следва във времето предявяване на иска по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), влязлото в сила решение № 470 от 09.03.2012 г. по гр.д.№ 1146/2011 г. на ОС – Варна не обвързва и не е противопоставимо на Държавата („за нея то е res inter alios acta”).

В настоящия случай не се спори, че по отношение на процесния недвижим имот е наложена възбрана в проведеното производство по чл. 21 - 26 от ЗОПДИППД (отм.), приключило с постановяването на Определение № 295 от 02.07.2007 г. по гр.д.№ 993/2007 г. на ВКС, ІV г.о. Този факт е заявен с мотивираното искане, съдържащо се в том І по приложеното гр.д.№ 315/2008 г. на ОС – Варна и не е оспорен нито с отговора на исковата молба, нито след приобщаването на приложенията към първоинстанционното гр.д.№ 2516/2018 г. на ОС – Варна. Съгласно Определение № 295 от 02.07.2007 г. по гр.д.№ 993/2007 г. на ВКС, ІV г.о. Х. Р. И. е атакувал с частна касационна жалба Определение № 112 от 27.03.2007 г. по ч.гр.д.№ 127/2007 г. на АС – Варна, с което е оставено в сила Определение от 14.12.2006 г. по гр.д.№ 2262/2006 г. на ОС – Варна, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск на КУИППД с правно основание чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) посредством налагане на възбрана върху процесния по настоящото дело бар-клуб, както и запори на осем МПС. Х. Р. И. се е оплаквал от това, че обезпечителната мярка е наложена преди да му се даде възможност да ангажира доказателства за произхода на средствата – т.е. била е факт не само преди вписването на исковата молба по гр.д.№ 1146/2011 г. на ОС – Варна, но и преди предявяването на 14.02.2008 г. на мотивираното искане по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.). Тъй като налагането на възбраната предшества вписването на исковата молба за разкриване симулативния характер на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 23 от 20.12.2005 г., по силата на чл. 17, ал. 3 във връзка с ал. 2 ЗЗД влязлото в сила решение № 470 от 09.03.2012 г. по гр.д.№ 1146/2011 г. на ОС – Варна не обвързва, не е противопоставимо на Държавата и не създава основание както в отношенията с Х. Р. И., така и в отношенията с касаторката за собственик на процесния имот да бъде считано лице, различно от Х. Р. И.. Ето защо, поставяйки питането „…възниква ли право на собственост върху вещ у Държавата, ако вещта е отнета от лице, в чийто патримониум тя не съществува и спрямо което не е настъпило вещно-транслативно действие и то не е станало реален собственик на спорния имот” касаторката търси произнасяне по въпрос, който няма обуславящо значение за изхода на спора, т.е. не е общо основание за допускане на касационното обжалване.

Няма основание за допускане на обжалването и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отговорите на въпросите под №№ ІІ.7., ІІ.8., ІІ.9., ІІ.11., ІІ.12. и ІІ.13. произтичат от изложеното по-горе във връзка с въпрос № І.3. В отношенията с Държавата, правният резултат, постигнат в процеса между Х. Р. И. и К. М. М., е ирелевантен с оглед действието на вписаната в производството по чл. 21 - 26 от ЗОПДИППД (отм.) обезпечителна възбрана. Същата се основава именно на съществуващия в Република България правов ред и зачитането на последиците й в никакъв случай не съставлява нарушение на чл. 17, ал. 3 от Конституцията, чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към нея. За реализиране на вещно-правните последици на съдебно потвърденото потестативно право на Държавата да отнеме имуществото, придобито от престъпна дейност, релевантно е правното положение към момента на налагане на възбраната. То произтича от надлежно вписаните актове за разпоредителни сделки, съобразно които от 04.11.2005 г. до 20.12.2005 г. собственик на имота е била ищцата, а след тази дата - Х. Р. И.. С влизането в сила на решението по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) преминаването на собствеността в полза на Държавата проявява своето действие към момента на налагането на възбраната, а той предхожда извършеното на 05.12.2011 г. вписване на исковата молба по иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Считано от този момент имотът придобива статут на частна държавна собственост, по отношение на който е приложим мораториумът по § 1 от ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г.) за придобиване по давност, чието действие понастоящем е удължено до 31.12.2022 г. Въззивният съд не е приемал, че срокът за придобивна давност се прекъсва с направен външен оглед на имота, извършен без знанието на владелеца, поради което въпрос № ІІ.14. няма никакво значение за изхода на спора. Въпросите под №№ ІІ.1., ІІ.2., ІІ.3., ІІ.4., ІІ.5. и ІІ.6. и ІІ.10. третират характера и значението на обявлението, подлежащо на обнародване в Държавен вестник по силата на чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.). Същите нямат обуславящо значение за изхода на спора, защото обжалването не е срещу акт, с който да е прекратено производство по иск, заявен в самостоятелно производство от лице, разполагало с възможността да встъпи в съдебната фаза на производството по ЗОПДИППД (отм.), но пропуснало да стори това. Отрицателният отговор по доводите на касаторката, че разполага с противопоставимо на Държавата вещно право, не е резултат от пропуска й да встъпи в производството по гр.д.№ 315/2008 г. на ОС – Варна, поради което, а и с оглед наличието на практика по приложението на чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД /отм./ - Определение № 433 от 19.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 3197/2015 г. на ВКС, ІV г.о., не са налице както общата, така и допълнителната предпоставки за допускане на обжалването на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., определени съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25 а, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.