Определение № 144 от 08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 581/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. Д. Т. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. В., против решение без номер от 11 октомври 2010 г., постановено по в.гр.д. № 217 по описа на окръжния съд в гр. Монтана за 2010 г. в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 31 май 2010 г., постановено по гр.д. № 606 по описа на районния съд в гр. Монтана за 2009 г. за отхвърляне на предявените от Г. Т. искове против М. [фирма] [населено място] за сумата от 650 лева обезщетение за имуществени вреди и 2350 лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тях от датата на увреждането. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно и необосновано, при допуснати съществени процесуални нарушения, защото обстоятелствата са изяснени, но неправилно интерпретирани от съда – касаторът постъпил на лечение при ответника по клинична пътека, която не се поддържа от ответника, но неясно защо съдилищата са приели, че касаторът бил приет при по-добър вариант при друга диагноза; още с приемането на касатора в болницата с неправилна диагноза ответникът е причинил вреда на жалбоподателя във формата на непредпазливост; не са развити съображения дали касаторът изобщо е следвало да бъде приеман при тези обстоятелства или е следвало да бъде насочен към друго лечебно заведение; от доказателствата е видно виновното поведение на ответника и неговите служители с оглед реализирането на стопанските интереси на дружеството, а не провеждане на правилна терапия и грижи за здравословното състояние на касатора, като въззивният съд неправилно е кредитирал свидетелски показания в тази връзка; решението не кореспондира с презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД и неправилно е прието, че вмененото виновно поведение е оборено; не са изяснени факти и обстоятелства от съществено значение за спора. В “уточнение”, имащо характер на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд е постановил решението си без делото да бъде изяснено внимателно и пълно от фактическа страна, което е в разрез с практиката на ВКС и представлява съществено процесуално нарушение; неоснователните изводи са довели до незаконосъобразен диспозитив, което също е в разрез с практиката на ВКС и представлява основание за допускане на касационното обжалване; въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, което е основание за допускане на касационното обжалване; въззивният съд е нарушил материалния закон с оглед безспорно събрани доказателства и детайлно изяснени факти и не кореспондира с презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като неправилно е приел, че по безспорен и категоричен начин ответникът е оборил вмененото му виновно поведение; въззивният съд е приел, че оставянето в сила на първоинстанционното решение представлява точно прилагане на закона, но при неизясняването на делото от фактическа и правна страна се е получило налице неправилно прилагане на закона. Касаторът е представил и своя “жалба-протест”, в която заявява, че атакуваното решение е постановено при съществени процесуални нарушения, изцяло противоречи на закона, морала, истината, правата на болните, човешкото достойнство и при тежки съдебни порочности. Излагат се вижданията на касатора за развитието на процеса и въпросите, на които съдът не е отговорил и се сочи, че касаторът се е сблъскал с небивал съдебен тероризъм, гавра и унижения. Ответникът М. [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор д-р Ц. Т. и юрисконсулт Д. И., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за неоснователността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приел, че ищецът не е доказал нито един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане; ответникът е доказал, че действията са адекватни, професионални, съобразени със закона и не са противоправни, което е установено с експертиза и гласни доказателства; приемащият лекар не би могъл да приеме ищеца в отделението с диагнозата, написана в направлението за хоспитализация, тъй като няма договор със Здравната каса за такава клинична пътека, затова ищецът е приет с основно заболяване, което могат да лекуват; ищецът е изписан три дни след хоспитализирането по негово лично настояване поради несъгласието си с провежданото му лечение; експертизата сочи, че лечението е било адекватно на състоянието на болния и съответно на медицинските стандарти; служителите на ответника не могат да бъдат упрекнати в престъпно бездействие или неправомерни действия спрямо пациента; провеждането на допълнителни изследвания и консултации е препятствано от самоволното напускане на лечебното заведение; поначало насочващата диагноза на ищеца е била неправилна, но тя не е поставена от ответника и ищецът поначало е бил неправилно насочен за лечение към ответника, който няма договор за лечение по посочената клинична пътека, поради което е приет в отделение с основната си диагноза, като проведеното лечение не е влошило или застрашило състоянието му; доводите за виновно противоправно поведение на служителите на ответника не се доказват, поради което и ответникът не може да отговаря за непозволено увреждане. Като взе предвид посочените съображения в жалбата и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касационният съд в настоящия си състав приема, че атакуваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е поставен правен въпрос, отговор на който да се даде в производството по чл. 290 и сл. ГПК. Касаторът основава искането си за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси по първото и второто основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и разрешаван противоречиво от съдилищата. Не се сочи задължителна съдебна практика, нито се представят доказателства за съдебна практика, обективираща противоречиво разрешаване на правен въпрос. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. В разглеждания случай касаторът е изложил своите виждания и касационни оплаквания по допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводството и неправилно приложение на материалния закон. Така твърденията за неизясняване на делото от фактическа страна или превратно тълкуване на доказателствата с оглед презумцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, са касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче могат да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва след допускане на касационното обжалване. Сочат се още доводи за необоснованост на решението. Макар да е вярно, че касаторът на няколко пъти в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване да е посочил, че определено обстоятелство е основание за допускане на касационното обжалване, не е поставил правен въпрос по описаните по-горе задължителни критерии, който да ангажира отговор на ВКС в производството по чл. 290 и сл. ГПК. Тъй като липсват правни въпроси, а и не е посочена съответната съдебна практика, която да отразява задължително или противоречиво разрешаване на тези въпроси, то касационният съд е лишен от възможността да извърши съответната преценка с оглед правилото на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не сочи и защо следва да се приеме, че презумцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е била оборена чрез доказателствата в процеса. Най-накрая, според основанията за допускане на касационното обжалване в приложимия ГПК от 2007 г., неправилното приложение на закона не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Съвкупността от изложеното сочи, че, независимо от интереса на касатора, не се намира основание за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. Ответникът не претендира заплащане на разноски по спора, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение