Определение № 50023 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3157/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 662 от 17.05.2022 г. по гр. д. № 783/2022 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 262294/01.10.2021 г. по гр. д. № 15889/2020 г. на Пловдивския районен съд в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на ответницата В. Н. А., че ищците Т. П. И. и П. В. А. са собственици на основание наследствено правоприемство от прекия им наследодател В. Н. А., последната като наследник на В. Н. В., починал на 25.07.2017 г., по отношение на следните недвижими имоти, както следва:

• общо 2/9 идеални части (всеки от ищците по 1/9 ид. част) от ПИ с идентификатор № ..........., по КК и КР на [населено място], с площ от 524 кв. м., съставляващ УПИ ....... от кв.........по плана на града, ведно с общо 1/2 идеална част (всеки от ищците по 1/4 идеална част) от построената в имота двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № ............с площ от 78 кв. м., ведно с общо 1/6 идеална част (всеки от ищците по 1/12 идеална част) от едноетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № .............с площ от 41 кв. м., ведно със съответните идеални части от всички подобрения и приращения в имота.

-общо 2/9 идеални части (всеки от ищците по 1/9 идеална част) от ПИ с идентификатор № ............по КК и КР на [населено място], с площ от 722 кв. м., номер по предходен план: ..............

Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт по обстоятелствена проверка № ..../2017 г. до размер на притежаваните от ищците наследствени от В. В. идеални части от описаните в акта имоти.

Въззивният съд е приел, че с нотариален акт № ..../26.07.2017 г. общият на страните наследодател В. Н. В., действащ чрез пълномощника си – ответницата В. Н. А., е дарил на ответницата В. А. собствените си идеални части от процесните имоти. Прието е, че първоинстанционното решение, с което този договор е бил прогласен за нищожен поради липса на съгласие /В. В. е починал един ден преди сделката/, е влязло в сила като необжалвано.

Прието е за недоказано възражението на ответницата, че договорът за дарение прикрива договор за издръжка и гледане. Писмени доказателства за такава уговорка по делото не са представени. В случая не е налице и изключението на чл.165, ал.2 от ГПК за установяване на прикритата сделка със свидетелски показания. Дарението е извършено след смъртта на едната страна по сделката – В. В., поради което на основание чл.1 ЗН наследството на това лице е открито, а правният ред не предвижда възможност след смъртта си едно лице да продължава да се разпорежда с имотите си, макар и чрез пълномощник. Ето защо възражението за сключен договор след смъртта на една от страните по сделката не може да се приеме от съда.

Прието е също, че в отговора на исковата молба ответницата не е въвела възражение, че е придобила имотите или определени идеални части от тях по давност. Доколкото такова възражение не е въведено в процеса, ищците не са длъжни да се защитават срещу него. Затова ищците не са длъжни да оборват доказателствената сила на нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 2017 г., издаден в полза на ответницата, въпреки че сами са представили по делото този нотариален акт. Въззивният съд е намерил за правилно решението, с което този акт е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК по отношение на идеалните части на ищците.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата В. А.. Жалбоподателката сочи, че в отговора на исковата молба изрично е посочила съществуващата между нея и починалия ѝ брат В. В. уговорка той да ѝ прехвърли собствените си 4/9 ид. части от имотите срещу грижите и издръжката, която тя му осигурявала. Позовава се на констативния нотариален акт от 30.11.2017 г., с който била призната за собственик на имотите и на основание давностно владение и дарение. Съдът не изяснил каква част от имотите тя придобила по наследство, каква част – по давност и каква – по дарение. Нотариалният акт по обстоятелствена проверка имал легитимиращо действие. В исковата молба не било въведено твърдение от кой момент жалбоподателката се счита за собственик. Дори да е налице порок на дарението, то не е опровергано другото придобивно основание на жалбоподателката – давност. След като жалбоподателката се снабдила с нотариален акт по обстоятелстевна проверка, не било нужно в съдебния процес да прави възражение за собственост по давност.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и чл.280, ал.2 ГПК без уточнение на кое от трите основания по този текст се позовава жалбоподателката. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос. Отново са изложени факти по делото и оплакванията на жалбоподателката, че съдът не се е занимал с въпроса за изтеклата в нейна полза придобивна давност, удостоверена с нотариалния акт по обстоятелствена проверка, представен от ищеца. Жалбоподателката се позовава на ТР № 11/2012 г. на ОСГТК на ВКС и приетото в него, че констативният нотариален акт има легитимиращ ефект, който следва да бъде оборен от ищците. Позовава се и на даваните от нея повече от 20 години грижи и издръжка на брат ѝ. Счита, че началото на полаганите грижи поставя и началото на давностното владение. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставя следния въпрос: Когато ищец представи нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, следва ли ответникът повторно да направи изявление под формата на възражение или да предяви иск за изтекла в негова полза придобивна давност, след като се е позовал пред нотариуса, който е издал акта.

Ответниците Т. П. И. и П. В. А. /ищци по предявения иск/ оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Сочат, че в нея не е формулиран въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, както и че не е мотивирано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излагат и довод, че няма как през 2017 г. жалбоподателката да е придобила по давност имот, който няколко месеца преди това е придобила по силата на извършено в нейна полза дарение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място следва да се посочи, че в настоящия случай няма вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, поради което касационното обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.2 ГПК.

На следващо място – в касационната жалба и в изложението към нея не е формулиран правен въпрос във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и само по тази причина касационното обжалване не може да се допусне на това основание. Съгласно приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Прието е, че касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

Независимо от това следва да се посочи, че въззивното решение като резултат не противоречи, а е в съответствие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК. Действително, в тълкувателното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, има легитимиращо действие и при оспорване на акта тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. В настоящия случай ответницата В. Н. А. се е снабдила с констативен нотариален акт № .../30.11.2017 г. за собственост по давност, наследство и дарение на следните имоти: ПИ с идентификатор ............; двуетажната жилищна сграда с идентификатор № ..............; едноетажната сграда с идентификатор № .........., ведно с всички подобрения и приращения в имота; селскостопанските сгради с идентификатори ............, ................, .............и ............., както и с 5/9 ид. части от съседното дворно място, представляващо ПИ с идентификатор № ................ В нотариалния акт изрично е отбелязано, че частите, придобити от ответницата по давност, са следните: 4/9 ид. части от ПИ ...........; 1/9 ид. част от ПИ № ..........и 1/3 ид. част от сграда с идентификатор ............. Този нотариален акт легитимира ответницата като собственик на придобитите по давност идеални части. Същевременно в същото ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Същото се приема и в последвалата практика на ВКС - решение № 128 от 12.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 412/2017 г., II г. о., решение № 140 от 12.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4536/2016 г., I г. о., решение № 60079 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3959/2020 г., I г. о. и др. Настоящият случай е точно такъв. По него не само ответницата има нотариален акт за собственост, но и общият наследодател В. Н. В., от който черпят права ищците. Правото на собственост на В. В. е установено в нотариалните актове и останалите документи, които са описани като приложение в нотариалния акт за дарение № ..../26.07.2017г. Дарението е недействително съгласно влязлото в сила решение на първата инстанция по настоящото дело. При изповядване на тази сделка обаче нотариусът е проверил нотариалните актове на наследодателя и се е уверил в неговата собственост. Като наследници на В. В. /чрез своята наследодателка В. А./, ищците също се легитимират като собственици на спорния имот с тези нотариални актове. При това положение именно ответницата В. А. е тази, която следва да докаже в съдебния процес правото си на собственост по давност, удостоверено с нотариалния акт № .../30.11.2017 г., и то при положение, че е направила възражение за придобиване на имота по давност. Такива доказателства по делото няма, няма и възражение за придобивна давност. Изцяло неоснователен е развитият от нея довод, че началото на полаганите грижи за брат ѝ поставя и начало на давностното владение върху имота. Давностното владение изисква наличието на два елемента – обективен и субективен /фактическа власт върху вещта и намерение за своене/, които нямат никаква връзка с полаганите грижи за наследодателя.

Жалбоподателката не е мотивирала основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а това също е изискване към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, съгласно приетото в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това поставеният въпрос дали е необходимо ответникът по предявен иск за собственост да направи възражение за изтекла придобивна давност, след като се е позовал на давността в нотариално производство, приключило с издаден в негова полза нотариален акт по обстоятелствена проверка, който е представен по делото, не от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма колебание в съдебната практика, че съдът дължи произнасяне само в рамките на предмета на делото, който се определя от ищеца с исковата молба. Също така последователно се приема, че съдът няма правото да отхвърли един иск по ненаведени от ответника възражения – в този смисъл решение № 243 от 30.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 479/2012 г., IV г. о., както и решение № 29 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1865/2017 г., II г. о., в което се сочи, че разглеждането на непредявено възражение следва да се квалифицира като процесуално нарушение, което е от значение при формиране на преценка за правилност на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика на ВКС, тъй като в настоящия случай ответницата не е направила правоизключващо възражение, че е придобила имота по давност.

При този изход на делото на ответниците по касация следва да се присъдят сторените разноски за настоящото производство – 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 15.08.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение