Определение № 3965 от 11.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Т. К., чрез пълномощника й, срещу решение № 179 от 03.10.2024 г. по в. гр. д. № 307/2024г. по описа на Окръжен съд - Разград, Първи въззивен граждански състав, в частта, в която е потвърдено решение № 266 от 07.05.2024 г. по гр. д. № 1623/2023 г. по описа на Районен съд - Разград, с което е прекратено производството по иска, предявен от Ф. Т. К. срещу Детска градина „Славейче“, представлявана от директора Р. Т. А. и Р. Т. А. – в лично качество за установяване, че при проведено уволнение със заповед № 181/08.06.2021 г. ищцата е била подложена на пряка дискриминация по признаци: „възраст“, „образование“, „семейно положение“, „лично положение“ и са отхвърлени исковете срещу ответниците за заплащане в условията на пасивна солидарност на сумата 18 311,01 лв. - обезщетение за имуществени вреди и за сумата 93,25 лв. – обезщетение за имуществени вреди - заплатени от ищцата медикаменти, както и иска за сумата от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки, страдания, негативни психически изживявания, стрес и „разстройство в адаптацията“, поради това, че са я подложили на пряка дискриминация по признаци „възраст“, „образование“, „семейно положение“, „лично положение“ при проведено уволнение със заповед № 181/08.06.2021 г. Касаторът, чрез процесуалния си представител, поддържа, че решението е недопустимо, неправилно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Ответниците по касационната жалба - Детска градина „Славейче“ и Р. Т. А. с писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорват жалбата като неоснователна. Излагат становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС и след обсъждане на доказателствата относими към твърдените факти и обстоятелства. Предявяват претенция за заплащане на направените разноски пред ВКС. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че жалбата е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови решението в обжалваната му пред ВКС част, въззивният съд се е позовал на трайно установената практика на ВКС. Посочил е, че според същата, предвидената в ЗЗДискр. защита на лицата, които твърдят че са засегнати от дискриминационно поведение по съдебен ред и пред Комисията за защита от дискриминацията е алтернативна. Отбелязал е, че целта и на двете производства е да се установи и санкционира факта на дискриминация, относими са за всички случаи на дискриминационно третиране и спрямо всички правни субекти. В конкретния случай въззивният съд е посочил, че ищцата е предявила иск за защита от дискриминация по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. за установяване на пряка дискриминация по признаци образование, възраст, лично положение, убеждения при провеждане на процедури за подбор от работодателя ДГ „Славейче“ - [населено място], приключили със Заповеди с № 127/17.09.2020 г. и 179/08.06.2021 г. Констатирал е, че за същите претенции ищцата е избрала да търси защита срещу осъществена дискриминация и пред Комисията за защита от дискриминация. Посочил е, че с Решение № 115/30.03.2023 г. Комисията е приела, че ответниците не са извършили дисриминация по признаците образование, възраст, лично положение, убеждения, семейно положение, нарушения по чл. 21 от ЗЗДискр. С оглед на това е направил извод, че предвид наличието на влязло в сила решение, с което претенциите на ищцата са оставени без уважение, предявеният от нея иск е недопустим, поради което обжалваното решение на районния съд в тази част следва да бъде потвърдено. На следващо място е посочил, че предвид установената с влязлото в сила решение на Комисията за защита от дискриминация липса на дискриминационно третиране на ищцата по признаците „възраст“, „образование“, „семейно положение“, „лично положение“, то не са налице доказателства за причинно - следствена връзка с твърдените от нея неимуществени и имуществени вреди. По тези съображения, е приел, че решението на районния съд в частта, в която са отхвърлени исковете за заплащане в условията на пасивна солидарност на сумата 50 000 лв. неимуществени вреди и за заплащане в условията на пасивна солидарност на сумата 18 311,01 лв. - обезщетение за имуществени вреди и за сумата 93,25 лв. – обезщетение за имуществени вреди - заплатени от ищцата медикаменти, е правилно и следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не съществува вероятност така постановеното въззивно решение да е недопустимо. Съдът е разгледал спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на съответния окръжен съд като въззивна инстанция. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС /ТР 3/22.04.2019 г. по т. д. 3/2016 г. па ОСГТК на ВКС и Решение № 133 от 14.03.2011г. на ВКС по гр. дело 2020/2009 г. I г. о./, като поставя следните въпроси: 1.Кога се формира сила на пресъдено нещо? 2.Какви са обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо? 3.Налице ли е произнасяне на Комисията за защита от дискриминация с Решение № 115 от 30.03.2023 г. по преписка № 73/2022 г., с което да е отхвърлено със сила на пресъдено нещо искане за установяване на пряка дискриминация по признаци „възраст“, „образование“, „семейно положение“, „лично положение“? Настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. И трите въпроса са свързани само с първия иск с правно основание чл. 71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. – иск за установяване на нарушението, производството по който е прекратено с първоинстанционното решение, което е потвърдено с обжалваното пред ВКС въззивно решение. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС, която приема следното: Производствата по раздел І и раздел ІІ от глава ІV от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ се прилагат във всички случаи на неравноправно третиране срещу всички правни субекти без оглед на тяхното качество и положение. Глава IV от ЗЗДискр съдържа Раздел I „Производство пред Комисията за защита от дискриминация (чл. 50-70 ЗЗДискр) и Раздел II „Съдебно производство“ (чл. 71-75 ЗЗДискр). В раздел I на глава IV ЗЗДискр е административното производство за защита от дискриминация. То се развива пред специален държавен орган, учреден със Закона. Със своето решение КЗД установява извършеното нарушение (дискриминационния акт), нарушителя и засегнатото лице, определя вида и размера на санкцията (глоба или имуществена санкция), прилага принудителни административни мерки или установява, че не е извършено нарушение на закона и оставя жалбата без уважение (чл. 65 ЗЗДискр). Решението на КЗД подлежи на обжалване по реда на АПК. Решението на КЗД не се ползва със сила на пресъдено нещо, защото то не е съдебно решение, а индивидуален административен акт. Но неговото правно действие, установяващо по административен ред допуснатите нарушения на ЗЗДискр., изключва възможността същите тези нарушения да бъдат установени и чрез предявяване на иск пред съда. Това е така, тъй като провежданата пред районния съд съдебна защита по чл. 71 от /ЗЗДискр./ и защитата в административното производство по Раздел І, Глава ІV пред Комисията за защита от дискриминация са алтернативи, които засегнатите от дискриминационно третиране лица могат самостоятелно да изберат. И двете процедури важат за всички случаи на дискриминация срещу всички субекти, като целят установяване и санкциониране на установената дискриминация. Засегнатото лице има право на избор относно реда за защита за установяване на дискриминация и преустановяването й: административно производство пред Комисията за защита от дискриминация или съдебното производство пред районния съд, т.е. ако лицето е избрало административното производство за защита и същото е приключило с влязло в сила решение на КЗД без значение позитивно или негативно, лицето няма правен интерес от предявяване на иск пред съда за установяване на дискриминацията. В т. см. например - решение по гр. д. № 5663/2013 г. ІV ГО, в определение по ч.гр. д. № 1663/2017 г. ІV ГО, в определение № 540 от 17.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4452/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; определение № 5504 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 2131/2024 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и др./, както и задължителни тълкувателни мотиви по ТП № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, ВКС. Тези принципни постановки са напълно относими и към настоящия случай – щом като ищцата се е възползвала от едното от двете алтернативно предвидени производства, а именно: потърсила е защита за установяване на дискриминация пред Комисията за защита от дискриминация за нея не съществува правен интерес да установява по съдебен ред отново същото нарушение по ЗЗДискр. Ето защо, искът е предявен при абсолютна процесуална пречка - липса на правен интерес, водеща до недопустимост на предявения иск. До същия правен извод е достигнал и въззивният съд. Допълнителен аргумент е и следното обстоятелство: Комисията няма компетентност да присъди обезщетението за вредите от акта. Правомощието да разреши спора по този иск е на съда. Задължителна процесуална предпоставка за допустимост на иска за обезщетение, предвиден в чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр, е влязлото в сила решение, с което КЗД е установила нарушението (дискриминационният акт), нарушителят и засегнатото от дискриминация лице. При установяване на материално-правните предпоставки на вземането за обезщетение гражданският съд е длъжен да зачете влязлото в сила решение на КЗК. Аргументът е от чл. 17, ал. 2 ГПК, доколкото са идентични страните по гражданското дело и по административното производство по раздел I-ви на глава IV ЗЗДискр., приключило с решението на КЗД по чл. 65, т. 1 и 2 ЗЗДискр. Произнасянето от въззивния съд с атакуваното решение е в съответствие с горецитираната практика. Въззивният съд е приел, че пред Комисията за защита от дискриминация е било проведено административно производство приключило с негативно решение, което не е било обжалвано по реда на Административнопроцесуалния кодекс, поради което е влязло в сила. Посочил е, че спорът между страните за липса на дискриминация осъществена от ответниците спрямо ищцата е разрешен по един от уредените в закона алтернативни способи за защита - този по административен ред. След влязло в сила решение на КЗД ищцата няма правен интерес, тъй като вече е използвала един от алтернативно предвидените в закона начини за защита от дискриминация. За да достигне до този извод, въззивният съд е направил анализ на относимите към допустимостта на производството доказателства - влязлото в сила решение на Комисията за защита от дискриминация по преписка № 73/2022 г. и въведените в производството твърдения. При преценка предмета на двете производства и извеждане на извода си за наличие на идентичност на същите, въззивният съд не е допуснал нарушения на задълженията си за обсъждане на доказателствата и доводите на страните. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл. 288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл. 281 от ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода на делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения на законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът не сочи и обосновава наличието на някоя от хипотезите, включващи се в основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Следва да се посочи, че разпоредба на чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр е изрична и ясна и по нея е налице постоянна практика, която съдът не намира необходимост да променя. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия, а в изложението на касационните основания и в касационната жалба не са наведени никакви доводи във връзка с това искане. В заключение: касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице сочените от касатора основания за това - по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, нито е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. С оглед изхода на спора, право на разноски имат ответниците по жалбата, които са приложили списък по чл. 80 ГПК, ведно с договор за правна защита и съдействие, видно от който са заплатили адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. Касаторът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответниците направените пред ВКС разноски в размер на 2000 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение