Определение № 957 от 30.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2287/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. О. Драгомирски от [населено място], подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 78 от 08.07.2025 г., постановено по в. т. д. № 91/2025 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 13 от 12.02.2025 г. по т. д. № 43/2021 г. на Окръжен съд – Плевен в частта, с която е отхвърлен искът на настоящия касатор по чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 12.10.2020 г. по вина на застрахования при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач Д. Р. Д., за разликата над уважения размер от 60 000 лв. до претендирания размер от 350 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.03.2021 г., до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Според касатора при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е произнесъл в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД, като не е съобразил в достатъчна степен задължителните указания по приложението му, дадени в ППВС № 4/1968 г. – несъобразяване в пълнота с търпените от ищеца множество изключително тежки по вид и степен увреждания, страдания и неудобства, тяхната продължителност и отражение върху психическото състояние на пострадалия, трайно намалената му работоспособност от 95 %, сериозните остатъчни явления при липса на прогноза за подобрение, обществено-икономическите условия към момента на произшествието, както и нивата на застрахователно покритие, в резултат на което е присъдил обезщетение в занижен и несправедлив размер спрямо доказаните по делото действително претърпени вреди. Оспорва се и преценката на въззивния съд относно наличието на принос на пострадалото лице за причиненото увреждане – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се поддържа, че ПТП е възникнало само и единствено като резултат на виновното противоправно поведение на водача Д. Р. Д., нарушил разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 6, т. 1 ЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП, евентуално – че приносът на увредения е несъществен в сравнение с извършеното от страна на водача и определянето му в обем от 50 % е завишено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?; 3. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ., когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?; 4. Следва ли при постановяване на решението въззивният съд да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?; 5. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и кои – не, и защо? и 6. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 – чл. 271 от ГПК, след като съответната страна-въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите ѝ се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първосттепенния съд, вкл. и при положение че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК? По отношение на поставените въпроси касаторът се позовава на допълнителните селективни критерии за достъп до касационен контрол – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивното решение е в противоречие с т. 1, т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63 oт 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г., I т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., II т. о. и решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г., II т. о., и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – изцяло бланкетно. Против касационната жалба е постъпил писмен отговор от страна на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, чрез процесуален пълномощник, със становище, че от касатора не са поставени въпроси, годни да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол, като въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г. и от практиката на ВКС, както и с т. 1, т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а доводите на касатора касаят изцяло правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок за обжалване на решението и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат по спорните във въззивното производство въпроси относно справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца – настоящ касатор, неимуществени вреди, и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, евентуално – конкретния обем на съпричиняването, съставът на въззивния съд последователно е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства – заключенията на допуснатите САТЕ, СМЕ и СПЕ, влязлото в сила споразумение от 18.09.2024 г. по НОХД № 1235/2024 г. на Районен съд – Плевен и свидетелските показания. От съвкупния доказателствен материал по делото решаващият съдебен състав е намерил за доказано наличието на противоправно поведение на застрахования водач Д. Д., в резултат на което на ищеца са причинени вреди. Посочил е, че противоправността на поведението на Д. следва от нарушаване на конкретни правни норми, уреждащи правилата за движение по пътищата – чл. 50, ал. 1 ЗДвП, и обусловените чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 6, т. 1 ЗДвП, като при навлизане в кръстовище от път без предимство, водачът не пропуснал движещия се по път с предимство мотоциклет, управляван от М. Драгомирски, навлязъл в кръстовището, където реализирал удар с движещия се мотоциклет. Като пряка и закономерна последица от физическите закони, в резултат на удара между мотоциклета и автомобила, ищецът е получил телесни увреждания – контузии в областта на тялото и крайниците (политравма), контузии в областта на главата, съпроводени с лекостепенно мозъчно сътресение, счупване на телата на пети и шести гръдни прешлени и на първи поясен прешлен на гръбначния стълб, натъртване (контузия) на гръбначния мозък и гръбначно-мозъчните нерви в областта на счупените прешлени, счупване на 7 ребра (от ІV-то до Х-то) вдясно, довело до частичен пневмоторакс (проникване на въздух) в дясната гръдна половина, контузии (натъртване) на паренхима на белите дробове, изкълчване (луксация) на лявата раменна става и увреждане (авулзио) на т. нар. Плексус брахиалис (мишничен сплит от нерви) и частично разкъсване на сухожилията на мускулите на лявото рамо, изграждащи т. н. ротаторен маншон на лява раменна става. При определяне на конкретния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди съдът се е ръководил от задължителните указания в ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, че понятието справедливост не е абстрактно и следва да се отчетат всички обстоятелства, относими към формирането на паричен еквивалент за претърпените болки и страдания. В тази връзка е посочил, че в случая следва да се отчетат: наличието на множество травматични увреждания в различни части на тялото; естеството на травмите – тежки увреждания в областта на гръбначния стълб, на гърдите и на горен крайник; създадената временна реална опасност за живота; престой в две лечебни заведения общо 21 дни; извършените две оперативни интервенции за лечението на пострадалия; продължителният период на провеждане на физиотерапии; възстановителният период от 9-10 месеца, през който ищецът е търпял болки и страдания; остатъчните последици от уврежданията – ограничени и слабо болезнени движения в поясна област, в лява раменна става, почти невъзможни движения в лакътна става, и слабо ограничени и слабо болезнени движения в китката на лявата ръка, квалифицирани от вещото лице като осакатяване на лявата ръка, както и остатъчни белези от проведени интервенции; освидетелстването на пострадалия с 95 % трайно намалена работоспособност пожизнено; наложения от травматичните увреждания постелен режим по време на възстановителния процес, продължил около два месеца, през който период ищецът е бил силно зависим от помощта на близките си за обслужване на ежедневните си битови нужди – хранене, хигиена, обличане; отражението на преживяното върху психиката на пострадалия – силно психическо натоварване, диагностициране с посттравматично стресово разстройство, за което увреденият е приемал медикаменти, с установена депресивна реакция в рамките на адаптационния синдром, израз на което е изживяване на снижено самочувствие, чувство за безнадеждност, непълноценност, прояви на раздразнителност, агресивност; възрастта на пострадалия – 29 г. към момента на произшествието. С оглед на всички тези обстоятелства съдебният състав на Великотърновския апелативен съд е приел, че размер на обезщетението от 120 000 лв. би могъл адекватно да компенсира причинените на ищеца болки, страдания и неудобства. Посочил е, че следва да се отчетат и обстоятелствата, че състоянието на ищеца е стабилизирано, той се опитва да нормализира живота си, вещото лице психолог е установило частична адаптация към ограничените физически възможности, като следва да се съобразят и стандартът на живот към 2020 г., когато минималната работна заплата е била 610 лв., както и икономическите условия в страната към момента на произшествието. По въведеното от ответника възражение за съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат, въззивният съд се е позовал на заключението на САТЕ, съгласно което пострадалият се е движил със своя мотоциклет със скорост от 101.2 км/ч, при разрешена скорост за участъка на произшествието от 40 км/ч; произшествието е в светлата част на денонощието, в ясно време, като отстоянието, на което се е намирал мотоциклетът към момента на навлизане на автомобила в пътното му платно, когато възниква опасността, е 26.14 м.; при сравняване на това разстояние с опасната зона за спиране при разрешената скорост от 40 км/ч, която е 19.68 м., вещото лице е достигнало до извода, че водачът на мотоциклета е имал техническа възможност да предприеме спиране и да спре до мястото на удара, с което да предотврати произшествието, ако се е движил със скорост от 40 км/ч. С оглед на това, решаващият съдебен състав е приел, че е налице причинна връзка между виновното поведение на водача на мотоциклета, реализиране на пътно-транспортното произшествие и настъпването на вредоносния резултат, защото сблъсъкът е бил предотвратим за мотоциклетиста при движение с максимално разрешената за пътния участък скорост, т. е. ищецът с действията си сам се е поставил в невъзможност да реагира адекватно на пътната обстановка и е поставил в риск собственото си здраве. При съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и при отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, въззивната инстанция е посочила, че следва да се отчете, че пострадалият е управлявал мотоциклета си с изключително превишена скорост, кинетичната скорост на който пряко влияе върху тежестта на травматичните увреждания, според заключенията на вещите лица, поради която причина въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че съпричиняването е в размер на 50 %, с който процент подлежи на редуциране определеното обезщетение за неимуществени вреди. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Първият и шестият въпрос, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не удовлетворяват общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите представляват единствено оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, а според задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело трябва да е включен в предмета на спора, очертан с основанието и петитума на иска, както и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му; Значението на правния въпрос за изхода по конкретното делото е свързано с формирането на решаващата воля на съда, а не с правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства; Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като вторите не са част от дължимата проверка по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това, шестият поставен от касатора въпрос съдържа оплакване, че с решението си Великотърновският апелативен съд е излязъл извън предмета на въззивната проверка, без обаче същото да е конкретизирано и обосновано в касационната жалба или дори в изложението към нея, като същевременно се навеждат доводи, че въззивникът (т. е. самият касатор) излага голословни твърдения, които са възприети безкритично от въззивния съд – нещо, което не отговаря на процесуалното поведение на страните по конкретното дело. Останалите въпроси са идентични и се свеждат до един – за задълженията на въззивния съд при постановяване на въззивното решение. Същите са получили своето задължително за съдилищата тълкуване с постановяването на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и то е в насока, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване с произтичащите от това ограничения не променя основните му характеристики като въззивно; Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност; По отношение на преценката за правилност на първоинстанционното решение служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и практиката, обективирана в решения по чл. 290 ГПК – решение № 216 от 04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 480 от 07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о. и др., въззивният съд е обсъдил самостоятелно всички събрани доказателства с оглед направените във въззивната жалба оплаквания за установяване на действителния характер на търпените вреди и техните продължителност и интензитет, както и относно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при липса на противоречиви доказателства, които да налагат обосноваването на изрично становище, на кои от тях съдът дава или не дава вяра и защо. Съобразяването на въззивната инстанция със задължителната практика на ВКС и константната такава, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, изключва възможността за селектиране на жалбата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, второто от които освен това е и бланкетно заявено. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение