Определение № 665 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2757/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. Ш. против решение № 46/28.03.2023 г., постановено по т.д.№ 262/2022 г. от състав на АС – Велико Търново. Ответникът по касационната жалба я оспорва. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за основателен за сумата от 80 000 лева и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на ОС – Плевен. Съдът е приел, че на 07.12.2019 г., около 00,05 часа, на второкласен път Плевен – Ловеч, е настъпило ПТП по вина на водач на микробус „Пежо Боксер“, с валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника по делото, нарушил правилата за движение по пътищата, блъснал и причинил смъртта на сина на ищеца, за което е признат за виновен, с влязла в сила присъда. Съдът е посочил, че смъртта на единственото дете на ищеца се е отразила много тежко върху неговата психика, което се установява и от допусната от съда СПЕ. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице, което посочва посочва че негативните емоционални преживявания на отчаяние, тъга и безнадеждност са доминиращи в емоционалното състояние на освидетелствания и към момента, както и че при освидетелстването в мислите на освидетелствания присъстват суицидни намерения, идеи за безполезност и песимистично възприемане на бъдещето, т.е. налице е промяна състоянието на освидетелствания към влошаване. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид възрастта на пострадалия – синът на ищеца е бил на 28 години, като същият не е създал свое собствено семейство, както и възрастта на ищеца, който е бил на 69 години, нямал е други близки хора освен сина си и с оглед съпътстващите го заболявания е разчитал в бъдеще на помощта на сина си. СМЕ не е констатирала пряка причинна връзка между неблагоприятното събитие и здравословното състояние на ищеца, което датира отпреди инцидента, поради което съдът е приел, че болките и страданията във връзка със съпътстващите заболявания на ищеца не представляват неимуществени вреди и не подлежат на обезщетение. Обстоятелствата, че баща и син са живеели в едно домакинство, между тях е съществувала голяма близост не само предвид съвместното им живеене, но и с оглед на това, че съпругата на ищеца е починала преди повече от 10 години, пострадалият е единствено дете на ищеца и на практика единствен негов близък човек, което е мотивирало въззивният съд да приеме наличието на неимуществени вреди над обичайните такива и присъди обезщетение в поголям размер, а имено – в размер на 200 000 лева. По възражението за съпричиняване е прието, че пострадалият, заедно с още едно лице, се е движел по средата на дясната лента за движение, в посока на движението, при наличието на две ленти за движение в едната посока, като встрани е имало банкет с ширина от един метър. Като не се е възползвал от възможността да се движи по банкета, в посока на движението или пък крайно вляво в посока, противоположна на движението, пострадалият сам се е поставил опасност, като освен това съдът е отчел и обстоятелството, че пострадалият е бил облечен с тъмни дрехи и движейки се през нощта по пътя без светлоотразителна жилетка е бил по-трудно различим за пътуващите автомобили. Отчетено е и обстоятелството, че клиничните прояви при средното алкохолно опиянение са попречили на пострадалия да възприеме микробуса, идващ зад него и слухово, вследствие шума от работата на двигателя, триенето на колелата върху пътната настилка, както и други шумове, следствие на движещите се части, възли, механизми на превозното средство, и шума от триенето с въздуха, по време на движението, което е било възможно според заключението на вещото лице по допуснатата САТЕ. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Сочи правен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи и възраженията на страните и да изложи мотиви защо приема едно, а отхвърля други. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като е изложил мотиви защо приема от фактическа страна фактите и обстоятелствата по делото, относими към настъпването на ПТП и поведението на участниците в него, като не се е отклонил от практиката на ВКС в тази насока. Обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Съдът не е приел, че е противоправно поведението на пешеходец, изразяващо се в употреба на алкохол, но е приел, че това негово поведение е попречило на пострадалия да възприема обстановката преди ПТП. Ообосновката на поставения правен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи и възраженията на страните и да изложи мотиви защо приема едно, а отхвърля други е свързана именно с изложеното по-горе, поради което така поставен, правния въпрос не води до наличие на касационно основание. Твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС