Определение № 742 от 28.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3060/2018 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото А. Х. С. срещу решение № 106/14.05.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 100/2018 г. на Шуменския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 8/19.01.2018 г. по гр. дело № 1105/2017 г. на Новопазарския районен съд – в обжалваната пред окръжния съд част, с която упражняването на родителските права спрямо ненавършилите пълнолетие деца на страните С. С. Р. и Т. С. Р. е предоставено на техния баща – ответника С. Р. Х., постановено е местоживеенето на децата да бъде на неговия постоянен адрес и жалбоподателката е осъдена да заплаща ежемесечна издръжка в размер 150 лв. на непълнолетния си син С. Р. и в размер 130 лв. на малолетния си син Т. Р., начиная от влизане на решението в сила, с падеж 30-то число на месеца, за който се дължи издръжката, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на издръжката, като в тежест на жалбоподателката е възложена и държавна такса по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три процесуалноправни въпроса: 1) следва ли съдът, когато е сезиран само с искане за определяне на режим на лични отношения между родител и дете, да се произнася служебно и по останалите въпроси, предвидени в чл. 127, ал. 2 от СК (предоставяне упражняването на родителските права, местоживеенето на детето и дължимата издръжка за него), ако същите не са повдигнати за разрешаване от другия родител, в качеството му на ответник по делото; 2) намира ли приложение разпоредбата на чл. 6 от ГПК (принципът за диспозитивното начало) в производствата, представляващи спорна съдебна администрация, и налице ли е недопустимост на съдебния акт при произнасяне на съда извън поисканото от страната, като търсена съдебна защита; и 3) съществува ли задължение за въззивния съд в производството по чл. 127, ал. 2 от СК да се произнесе служебно относно правилността на първоинстанционното решение в случай, когато страната не е навела конкретни доводи за неговата неправилност. По отношение на първия от тези въпроси жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като излага съображения, че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на останалите два въпроса в изложението се сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие, както следва: втория въпрос – с решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а третия въпрос – с решение № 123/30.05.2017 г. по гр. дело № 3817/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 41/09.05.2017 г. по гр. дело № 3262/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и т. 1 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Сочат се и основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК – вероятна недопустимост, евентуално – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът С. Р. Х. не е подал отговор на касационната жалба. Първият процесуалноправен въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателката по делото за недопустимост изцяло на въззивното решение и за частична недопустимост на първоинстанционното решение – в обжалваната пред въззивния съд част – относно служебното произнасяне от съда по въпросите за предоставяне упражняването на родителските права спрямо ненавършилите пълнолетие две деца на страните, тяхното местоживеене и издръжката им. Тези оплаквания се основават на обстоятелствата по делото, че жалбоподателката-ищца е поискала от съда само да определи режим на лични отношения между нея и децата (чл. 127, ал. 2, изр. 1, предл. 3 от СК) и да ѝ разреши да ги извежда от страната и да им бъдат издадени задгранични паспорти без съгласието на ответника (чл. 127а, ал. 2 от СК), а ответникът не е подал отговори на исковата молба и на въззивната жалба, не се е явявал, не е бил представляван и не е направил никакви писмени или устни искания към съда по делото, но и двете съдебни инстанции служебно са се произнесли по останалите посочени въпроси, предвидени в чл. 127, ал. 2 от СК. Настоящият съдебен състав намира, че при тези обстоятелства по делото касационното обжалване следва да се допусне по този първи процесуалноправен въпрос, тъй като той е от значение за проверката относно допустимостта на обжалваното въззивно решение и същевременно е от значение за точното прилагане от съдилищата на разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от СК и за развитието на правото – по него няма изрична практика на ВКС, включително задължителна такава, като жалбоподателката представя преписи от решения на районни съдилища, с които на въпроса е дадено разрешение, противоречащо на възприетото такова от въззивния съд в обжалваното решение. Вторият процесуалноправен въпрос е свързан със същите оплаквания на жалбоподателката за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, но той е формулиран много общо – относно приложението на диспозитивното начало (чл. 6 от ГПК) във всички производства по спорна съдебна администрация, без да отчита спецификите на производството по 127, ал. 2 от СК (подобно на това по чл. 59 и други производства по СК), които специфики произтичат от трайно възприетия в съдебната практика (включително задължителната такава) принцип за защита интересите на детето. Третият процесуалноправен въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателката за неправилност (включително очевидна такава) на обжалваното въззивно решение, по които настоящата касационна инстанция ще се произнесе, само ако приеме, че същото е процесуално допустимо – след разрешаване на първия процесуалноправен въпрос. С оглед на това, не е налице необходимост и касационното обжалване не следва да се допуска, и по втория и третия въпрос, както и предвид твърдяната от жалбоподателката очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед проверката относно процесуалната допустимост на въззивното решение, по процесуалноправния въпрос – следва ли съдът, когато е сезиран само с искане за определяне на режим на лични отношения между родител и дете, да се произнася служебно и по останалите въпроси, предвидени в чл. 127, ал. 2 от СК (предоставяне упражняването на родителските права, местоживеенето на детето и дължимата издръжка за него), ако същите не са повдигнати за разрешаване от другия родител, в качеството му на ответник по делото. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 201.60 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение