Определение № 476 от 29.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1514/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. Й., чрез особения представител адв. Й. Т., против решение № 1378/17.03.2023 г. по в.гр.д. № 2164/2022 г. по описа на Софийски градски съд, II-Е състав, в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 20127783/31.05.2020 г. по гр.д. № 67073/2019 г. по описа на СРС, 74 състав, поправено с решение № 20173807/18.08.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, са уважени положителните установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, предявени от “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], против И. М. Й. за сумата от 6 926,15 лева, представляваща непогасена част от главница, ведно със законната лихва за периода от 04.06.2019 г. до изплащане на вземането, сумата от 2 937,92 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 21.10.2017 г. до 21.05.2018 г., и сумата от 758,09 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 21.10.2017 г. до 03.06.2019 г., по договор за потребителски паричен кредит № 1878468/12.06.2015 г., сключен между ответника и “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение № 1 от 21.05.2018 г. към индивидуален договор за цесия от 21.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 31519/2019 г. по описа на СРС, 74 състав.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд не е преценил доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, както и че неправилно е разпределил доказателствената тежест в производството. Счита се, че решаващият състав не е съобразил, че обявената в хода на процеса предсрочна изискуемост на вземането по договора за потребителски кредит обуславя неоснователност на претенцията за лихва за забава. Изтъква се, че неправилно е прието като неоснователно възражението на ответника И. Й. за неравноправност на чл. 13, ал. 6 и 7 от общите условия към договора за кредит, даващи възможност на кредитора “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД да прехвърли вземанията си по него без съгласието на ответника потребител, тъй като тези клаузи не са индивидуално договорени, неравноправни са по смисъла на чл. 143, т. 16 ЗПП и поради това - нищожни. Поддържа се възражението за нищожност на индивидуалния договор за цесия от 21.05.2018 г., като противоречащ на чл.26, ал. 1 ЗПК, предвиждащ прехвърляне на вземането по потребителски кредит само при изрична уговорка за това. Излагат се аргументи, че с оглед на горното цесията не е произвела действия, вземанията не съществуват в патримониума на ищеца и той не е активно материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответника. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че процесният договор за кредит отговаря на условията за действителност съгласно ЗПК. Акцентира се, че той не покрива императивното изискване да е написан по ясен и разбираем начин, доколкото всички договорки се съдържат в общите условия, в които са неясни кредитният лимит, дължимата договорна лихва и начинът на определянето й. Позовава се на нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави и нарушение на императивните разпоредби на чл. 11, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК. Посочва се също, че от заявлението и приложение № 1 не се разбира каква част от главницата, лихвите и таксите се погасява, съответно остава непогасена след всяка вноска. Релевира се, че не са индивидуално договорени клаузите, формиращи размера на лихвения процент и годишния лихвен процент на разходите. Оспорва се като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП разпоредбата от договора за кредит, определяща размера на възнаградителната лихва, тъй като е уговорен във вреда на ответника, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и на търговеца. Излагат се доводи, че по делото е установено, че И. Й. не е бил уведомен за изискуемостта на посочените суми, за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита към момента на издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение. По отношение на връчването на уведомителното писмо за цесия и уведомлението за предсрочна изискуемост заедно с исковата молба, чрез особения представител, се изтъква, че в практиката този въпрос е спорен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. Отговарят ли неиндивидуално уговорените клаузи в договора на критериите за “неравноправни клаузи”, установени в практиката? Може ли да се позове банката на клауза и нищожна ли е такава клауза, която е възпроизведена единствено в общите условия, без да е изрично упомената в съдържанието на договор за потребителски кредит?

По отношение на този въпрос касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95/13.09.201бг. по т. дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 201/02.03.2017 г. по т.д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 72/13.02.2013 г. по т.д. № 802/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Следва ли длъжникът да бъде надлежно уведомен за настъпила предсрочна изискуемост и тя да му бъде обявена преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК?

По отношение на така формулирания въпрос касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС – т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. Действително ли е прехвърлянето на вземания/права по договор за потребителски кредит с договор за цесия в полза на трето лице, когато договорът за потребителския кредит не предвижда такава възможност? Произвежда ли договорът за цесия действие, ако не е предвидена изрична клауза в този смисъл? Следва ли длъжникът да бъде предварително запознат с последиците на цесията и клаузата да бъде индивидуално уговорена или е възможно да бъде упомената в общите условия?

По отношение на така формулирания въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД възразява по основателността на искането за достъп до касационно обжалване и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. От ангажираните писмени доказателства е направил извод, че между ответника И. Й. и “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение да погасява предоставената му заемна сума съгласно погасителен план, приложен към договора. С оглед приложението на правилата за неравноправни клаузи на ЗЗП - от чл. 143 до чл. 148, за които съдът следи служебно, е съобразил, че от доказателствата по делото се установява, че договорът е сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и разбираем начин, всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт и е предвидена възможност за отказ на потребителя от договора. Изложил е съображения, че процесният договор за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – годишен лихвен процент, годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, поради което същият валидно обвързва страните. Отхвърлено е възражението на жалбоподателя ответник за неравноправност на чл. 13, ал. 6 и ал. 7 от общите условия, тъй като оспорените клаузи са ясни, разбираеми, недвусмислени, липсват данни за недобросъвестност на търговеца или за намаляване на гаранциите за потребителя, което не се твърди и от жалбоподателя. С тях не се създава и значителна неравнопоставеност между страните, нито се установява клаузата да е сключена във вреда на потребителя. От събраните по делото доказателства – рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен между “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и жалбоподателя “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.05.2018 г., извлечение от приложение № 1 и потвърждение за извършената цесия, въззивният съд е намерил за доказано, че в полза на ищеца валидно са били прехвърлени вземанията по договора за кредит. Обосновал е, че по делото се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши съобщаване до длъжника за извършеното прехвърляне, но не се установява уведомленията да са достигнали до последния. Даден е отговор, че уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД с исковата молба, изпратена на особения представител на длъжника, е приравнено на лично такова, тъй като то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права, поради което е прието, че в случая ответникът е уведомен за цесията и същата на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД е породила своето действие спрямо него, а възраженията от негова страна в обратния смисъл са неоснователни. Добавил е, че това представлява надлежно уведомяване на длъжника, доколкото към този момент е бил настъпил и обективният факт на неплащането на две погасителни вноски. Стигнал е до крайния извод, че предвид изложеното ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане за главница в размер на 6 926,15 лева за периода от 21.10.2017 г. до 21.03.2020 г., включваща месечни вноски с настъпил падеж и предсрочно изискуеми месечни вноски. Преценени са като неоснователни възраженията на ответника за нищожност на уговорената договорна лихва поради противоречие с добрите нрави, тъй като определеният в договора годишен процент не надхвърля пет пъти размера на законната лихва, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и изискването на посочената норма е изпълнено. Решаващият състав е счел, че претендираната възнаградителна лихва се отнася за периода 21.10.2017 г. - 21.05.2018 г., т.е. до настъпването на предсрочната изискуемост, поради което не се прилагат разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главница). Относно искането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на лихва върху просрочена главница, е намерил за установено, че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в исковото производство, поради което обезщетение за забава се дължи върху размера на редовно падежиралата главница, тъй като изискуемостта на същата е настъпила преди започване на исковото производство и по отношение на нея ответникът се намира в забава, т.е. върху сумата от 4 617,43 лева, като размерът на законната лихва за периода от 21.10.2017 г. до 03.06.2019 г. възлиза на 758,09 лева, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК. Съобразявайки изложеното, въззивната инстанция е приела за частично основателна въззивната жалба на ищеца, като първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 758,09 лева, и е потвърдено в останалата обжалвана част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива конкретни основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение, поради което не се обосновава поддържаното основание за достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е общотеоретичен и не покрива изискванията за правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в горецитираното тълкувателно решение. Същият хипотетично поставя изискванията за неиндивидуално договорените клаузи и нищожност на клауза, която е предвидена в съдържанието на общите условия, а не в договора за потребителски кредит, поради което не може да се приеме за кореспондиращ с решаващите мотиви на въззивния съд. Поради това така формулираният въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Липсата на обосноваването му изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос касае изискването за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В разглеждания случай заповедното производство се е развило по реда на чл. 410 ГПК, при който не е приложимо изискването на чл. 418, ал. 3 ГПК. С оглед на горното така формулираният въпрос не отговаря на фактическата обстановка по делото, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Дори и хипотетично да се приеме наличие на общия селективен критерий, то доводите за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. В т. 1 от Тълкувателно решение от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е дадено разяснение за последиците от липсата на надлежно обявяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Посочено е, че в тази хипотеза не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните - кредитор и кредитополучател, в т.ч. и сключените между тях анекси. Прието е, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В случая въззивният съд е приел, че е основателен искът за главница по договора за потребителски кредит в размер на 6 926,15 лева за процесния период от 21.10.2017 г. до 21.03.2020 г. При отчитане на даденото в горецитираното тълкувателно решение разяснение и съобразно релевирания период следва да се приеме, че дори предсрочната изискуемост да не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, от въззивната инстанция са взети предвид фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отчете, че доколкото в случая се касае за заповедно производство по чл. 410 ГПК, а не такова въз основа на документ по чл. 417 ГПК, то не се прилага изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК и съответно не намира приложение даденото разрешение в т. 18 от цитираното от касатора Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното по така формулирания правен въпрос не се обосновава достъп до касационен контрол на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора трети въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първата и втората част от въпроса, сочещи на липса на предвидена възможност за прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит, не кореспондират с възприетото от въззивния съд в обжалваното решение, че е неоснователно възражението на ответника за неравноправност на разпоредбите на чл. 13, ал. 6 и ал. 7 от общите условия, уреждащи възможността за цедиране на вземанията по договора, както и че договорът за цесия е породил действие с уведомяването на длъжника, чрез особения представител, с връчването на препис от исковата молба. В последната част въпросът предполага преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по реда на чл.288 ГПК. С оглед на горното така формулираният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация, което изключва обсъждане на поддържания от касатора допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол право на разноски има ответникът по касация. Същият претендира разноски за особен представител на касатора от 300 лева и за адвокатско възнаграждение от 1 440 лева, за плащането на което по банков път са представени доказателства съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното следва да му бъдат присъдени претендираните разноски.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,