Определение № 4058 от 11.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3461/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. П. Г. и Й. П. П., против решение № 2374 от 19.04.2024 г. по гр. дело № 11699/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20055312 от 29.08.2022 г. по гр. дело № 18915/2021 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от тях против Г. К. К. иск по чл. 34 ЗС за делба на недвижим имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 68 с площ от 76.16 кв.м, находящ се на шести етаж от жилищна сграда. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 25, ал. 1 ЗН. Аргументират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с непротиворечиво установяване на авторството на ръкописния текст на завещанието от събраните косвени доказателства, останали необсъдени от въззивния съд с наведените за тях доводи и при необоснованост на изводите му относно установените от събраните доказателства факти и връзката между тях, изведена и от нарушението на чл. 172 ГПК при преценката на свидетелските показания, и противоречиво изложените мотиви. Претендират разноски. Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на допълнителното основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли извод за саморъчно написване на текста на саморъчно завещание да не може да бъде направен без заключение на съдебно-графологична експертиза за вероятност ръкописният текст в завещанието да е изпълнен от подписалото го лице или такава вероятност може да се установи и с други косвени доказателства. Твърдят, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 31 от 9.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 171 от 18.06.2009 г. по гр. дело № 6412/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр. дело № 1371/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 315 от 25.10.2013 г. по гр. дело № 1301/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр. дело № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. дело № 30/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. дело № 321/2015 г. на II г.о., решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр. дело № 1499/2016 г. на ВКС, I г.о., определение № 466 от 16.10.2018 г. по гр. дело № 732/2018 г. на ВКС, I г.о., и определение № 537 от 26.11.2019 г. по гр. дело № 2438/2019 г. на ВКС, I г.о.; 2. Следва ли, когато преценява доказателствата по делото, съдът да установи не само фактите, но прилагайки логическите и опитните правила, да установи и връзката между тях, за да няма несъответствие между фактическите изводи на съда и доказателствата по делото, респективно в производството по делото да се установи истината. Обжалваното решение по този въпрос според касаторите е в противоречие с т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 62 от 18.02.2011 г. по гр. дело № 955/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр. дело № 1110/2011 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 50126/19.04.2023 г. по гр. дело № 883/2022 г. на ВКС, II г.о., и 3. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички приети по делото допустими и относими към правния спор доказателства съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Позовават на несъответствие с т. 3 от ППВС № 1/1953 г. и т. 4 от ППВС № 7/1965 г. и с решение № 69 от 9.07.2015 г. по гр. дело № 1582/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 11 от 21.04. 1994 г. по адм. дело № 4900/1993 г. на ВС, III г.о., определение № 720 от 17.07.2009 г. по гр. дело № 408/2009 г. на ВКС, I г.о.,определение № 1267 от 8.12.2010 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., определение № 144 от 30.12.2008 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о., и определение № 156 от 12.04.2013 г. по гр. дело № 2254/2013 г. на ВКС, II г.о. Ответникът по касационната жалба – ответникът Г. К. К., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, в който излага правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в нея касационни основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на поддържаното основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството е във фазата по допускане на делбата. Образувано е по предявен иск за делба на жилище - апартамент № 68 с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 34 ЗС за допускане на делба на процесния недвижим имот, въззивният съд е приел в обжалваното решение от фактическа страна за установено, че с нотариален акт за собственост на жилище по чл. 55г ЗПИНМ № 116 от 1970 г. Г. Ц. Ц. и А. Н. К. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 68, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 76.16 кв.м, и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. Посочено е, че според приетите като писмени доказателства две отделни саморъчни завещания от 19.05.1982 г., предадени за пазене на 20.05.1982 г. и обявени с протоколи от 31.08.2020 г., двамата са завещали притежаваното от всеки от тях към момента на смъртта му имущество, включително процесния имот на П. Й. П. и Ц. Й. П. - техни племенници и деца на сестрата на Г. Ц. – Б. П., посочено за установено и от представените удостоверения за наследници. Въззивният съд е приел за установено, че на 18.09.2009 г. Г. Ц. е починала, като е оставила за свои наследници по закон преживелия си съпруг А. К. и сестра си Б. П.. Изложено е, че по представеното удостоверение за наследници на 16.07.2013 г. е починал и наследодателят на ищците А. Г. и Й. П. – техният баща П. П., като същите по представените от СРС удостоверения са направили изрично изявление за приемане на наследството със заявления от 16.03.2021 г. Посочено е за установено, че А. К. и Б. П. с договор за продажба по нотариален акт № 188 от 16.09.2014 г. са продали процесния имот на Ц. П.. С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 93 от 13.02.2018 г. той от своя страна и съпругата му С. П. са го продали на ответника Г. К., който не се е намирал в брак при сключването на договора. Въззивният съд е приел, че ищците А. Г. и Й. П. (сега касатори) обосновават активната си материална легитимация на съсобственици единствено въз основа на саморъчно завещание от 19.05.1982 г. на Г. Ц., а не и от това на А. К., както неправилно е приел първоинстанционният съд, тъй като същите са съобразили извършения от него приживе акт на разпореждане, който според тях е породил транслативния ефект относно притежаваната от него 1/2 идеална част от процесния недвижимия имот. Изложено е, че неговата истинност е оспорена от ответника Г. К. с писмения отговор по чл. 131 ГПК с твърдения за ненаписване и неподписването му от посочения за завещателното разпореждане автор – Г. Ц., обуславящи възражение за нищожност на завещанието по арг. от чл. 42, б. „б“ ЗН. С оглед доводите във въззивната жалба и отговора, въззивният съд е приел, че спорът пред него се концентрира върху въпроса за действителността на завещанието, като е посочил, че в тежест на ползващата се страна – ищците А. Г. и Й. П. (сега касатори), е да установят при условията на пълно и главно доказване автентичността на завещанието – авторството на изписания текст и положения подпис в представеното завещателно разпореждане. Обсъдено е допуснатото пред първоинстанционния съд по искане на ищците А. Г. и Й. П. в тази връзка и прието без възражения от страните заключение на съдебно-почеркова експертиза, включително разясненията на вещото лице при изслушването му в открито съдебно заседание, което е възприето при преценката му по чл. 202 ГПК за достоверно като компетентно, пълно и обективно изготвено. Изложено е, че въз основа на него се установява, че представените две завещания от 19.05.1982 г. са написани от две различни лица. Завещанието на А. К. действително е подписано от посочения на него автор, а относно подписа, положен за „завещател“ в завещанието, за което се твърди, че изхожда от Г. Ц., експертът е извел извод само за вероятност същият да е положен от нея, поради това, че е открит малък сравнителен материал - само два подписа на Г. Ц., положени в документи в отдалечен помежду им период от време – 16 години (анкетна карта от 1985 г. и пълномощно с нотариална заверка на подписа от 2001 г.), при анализа на който, извършен чрез метода на сравнителното графическо изследване, е констатиран превес на съвпадащите признаци. Посочено е, че с експертното заключение не може да бъде даден отговор дали ръкописните текстове и в двете завещания обективно са написани от посочените в тях лица за автори, тъй като за завещанието на А. К. липсва достатъчно сравнителен материал, а за почерка на Г. Ц. експертът не е установил съществуването на какъвто и да е сравнителен материал. За установяване на спорните обстоятелства пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите Н. Д. - майка на ищците и бивша съпруга на наследодателя им П. П., и Г. Г. - съпруг на ищеца А. Г., които въззивният съд е обсъдил. Посочено е за заявено от св. Н. Д., че от разкази на бившия си съпруг П. П. и родителите му е разбрала още при сключване на брака им, че Г. Ц. и А. К., тъй като нямали свои деца, са изготвили завещания в полза на племенниците си - П. П. и Ц. П., като според показанията й последните са знаели за съществуването им, тъй като това била честа тема на разговори на семейни събирания. Знае, че в процесния имот до смъртта си, настъпила по представеното удостоверение за наследници на 01.08.2017 г., е живеел А. К. Изложени са и показанията на свидетеля Г. Г., който също от семейни събирания още преди сключването му на брак с А. Г. е научил, че на баща й и неговия брат са завещани два имота, един от които е процесният имот. Двамата свидетели са заявили за воден разговор между Ц. П. и А. Г. във връзка с делба на завещаното им имущество. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд от правна страна е приел, че делба се допуска само на съсобствен по аргумент от чл. 34, ал 1 ЗС имот, частта на съделителите в която се определя от обема на правото им на собственост в имота, притежанието на каквото право на собственост е прието, че не се установява за ищците А. Г. и Й. П. в процесния имот и което води до неоснователност на предявения от тях иск за делба. Изложени са съображения, че съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него, като подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания, а липсата на който и да е реквизит обуславя нищожност на акта - арг. чл. 42, б. „б“ ЗН. Завещанието е личен, формален и отменим акт, който обективира едностранна сделка и именно с оглед изискванията за действителност на едностранната сделка, законът предвижда формата да бъде спазена, т. е. да са налице всички формални условия на закона за действителност на едностранната сделка, в която е обективирано изявлението на завещателя. Позовал се е на съдебна практика на ВКС - решение № 158 от 03.07.2013 г. по гр. дело № 1455/2013 г. на ВКС, II г.о., и други, според която експертно заключение, че завещанието вероятно е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор, може да обоснове извод за автентичността на документа или спазването на формата по чл. 25, ал. 1 ЗН и да се приеме за достатъчно за установяване действителността на завещателното разпореждане, ако причините, поради които експертите са стигнали до извода, че е налице само вероятност по отношение на авторството на оспорения документ, с оглед на особеностите на конкретния случай, допускат това. Експертното заключение във всички случаи следва да се обсъжда и съдържащата се в него информация да се преценява във връзка и в съвкупност с всички останали доказателства, които са събрани по делото. Въззивният съд е приел, че извод за авторството на завещанието може да бъде направен при кумулативното установяване на вероятност и положеният подпис, и ръкописният текст в завещанието да са изпълнени от едно и също лице. Изложил е съображения за наличие на такива особености в случая за подписа на оспорваното саморъчно завещание, тъй като изразената колебливост на вещото лице в експертното заключение относно автентичността на подписа в завещанието на Г. Ц. се дължи на малкия сравнителен материал, включващ два подписа от 1985 г. и 2001 г. Посочено е от въззивния съд, че поради липсата на какъвто и да е сравнителен материал относно почерка на Г. Ц. експертното заключение не установява текстът поне вероятно да е написан от нея, като е прието, че липсва обективна пречка за установяване съществуването на сравнителен материал относно почерка, тъй като по делото не се е твърдяло и не е установено соченото за завещател лице да е било неграмотно или във физическа невъзможност да пише и то не е починало в съществено отдалечен във времето момент, поради което непредставянето на сравнителен материал е следствие недостатъчно активното поведение на ищците А. Г. и Й. П., в чиято тежест е да установят автентичността на завещанието и не е задължение на експерта да сочи и установява източниците на сравнителен материал. Липсата на сравнителен материал за почерка на завещанието е прието от въззивния съд, че не може да бъде преодоляна с установена вероятност относно подписа и други косвени доказателства, като например завещателното разпореждане на съпруга й с идентично съдържание, тъй като се касае за отделно и самостоятелно изискване за форма на завещателното разпореждане - да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател. При тези съображения и липсата на индиции за вероятност оспореното завещание да е написано от соченото за завещател лице и единствено съществуващата вероятност положеният в същото подпис да е изпълнен от Г. Ц., въззивният съд е намерил за неизпълнена доказателствената тежест на двамата ищци да установят авторството на оспореното завещателно разпореждане, респ. е приел, че императивните изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН не са спазени и завещателното разпореждане е нищожно съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН. Във връзка с доводите във въззивната жалба, които е намерил за принципно обосновани и житейски логични, е изложил мотиви, че въззивниците не установяват с несъмнена категоричност волята на починалите Г. Ц. и А. К. да завещаят процесния недвижим имот на праводателите на страните по делото. Изложеното е обосновано и със съображения за липса извод за вероятност и ръкописният текст в завещателното разпореждане на А. К. да е изпълнен от соченото за автор лице поради недостатъчен сравнителен материал. Макар да допринасят за установяване на фактическите твърдения на ищците, свидетелските показания, преценени от въззивния съд съобразно на чл. 172 ГПК, с оглед евентуалната заинтересованост на свидетелите, е прието, че те също не могат да установят спазването на формалните императивни изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН. По тези съображения въззивният съд е извел извод, че ищците А. Г. и Й. П. не са установили качеството си на съсобственици на процесния имот, поради което и искът им за делба на същия е приет за неоснователен. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не е налице. Допускането до такова на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или казуалната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният в изложението към касационната жалба първи въпрос не покрива поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като така формулиран същият няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, а и по естеството си съдържа възпроизвеждане на твърдения на касаторите и то според поддържаната от тях защитна теза в процеса, поради което той не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и това е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на въззивното решение според тълкувателните разрешения, дадени в посоченото тълкувателно решение. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд не е приел, че авторството на положения върху завещанието ръкописен текст не може да бъде установено посредством други доказателствени средства, различни от съдебно-почеркова експертиза и не е отрекъл възможността правнорелевантният главен факт, а именно фактът на изписване на текста (съдържанието) на оспореното завещателно разпореждане саморъчно от посоченото за автор лице да бъде доказан с косвени доказателства, но е приел, че в случая липсват такива индиции, които да установяват при условията на пълно доказване (т. е. без съмнение и при създаване на сигурност за осъществяването на главния факт), че завещанието е написано саморъчно от самия завещател. Обратно на твърденията на касаторите, въззивният съд не е придал изключително значение на констатациите на експертното заключение на почерковата експертиза, а ги е ценил съвкупно с останалия доказателствен материал. Ценил ги е съвкупно, включително и с този доказателствен материал, който според касаторите установява странични обстоятелства – установената вероятност подписът върху завещанието на Г. Ц. да е положен от нея (тълкувана изцяло в полза на ищците), наличието на идентично по съдържание завещание от същата дата, подписано от нейния съпруг А. К., авторството на ръкописния текст на което също е останало неустановено, дори и с вероятност да е написано от него, за които изрично въззивният съд е посочил, че имат косвено значение, и показанията на свидетелите, които са заявили, че са узнали за извършени от двамата съпрузи завещателни разпореждания в полза на племенниците, изводите от анализа и оценката от които е направено с другите събрани по делото доказателства. Така въззивният съд при формиране на решаващата му воля се е съобразил изцяло с трайно установената практика на ВКС, включително и с тази по посочените в изложението към касационната жалба решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в която е прието, че заключението на вещото лице е доказателствено средство, което служи на съда за разкриване истината по делото, като съдът не е обвързан със заключението на вещото лице и го обсъжда наред с всички събрани по делото доказателства, преценявайки го заедно с установените по делото факти по свое вътрешно убеждение. При оспорване на авторството на представено саморъчно завещание за доказване на автентичността му са допустими всякакви доказателствени средства, включително и свидетелски показания, като съдът е длъжен да основе своето решение на съвкупната преценка на тези доказателства (решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. дело № 5152/2013 г. на ВКС, I г.о.). Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, необходима е такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил (решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. дело № 502/2011 г., III г. о., ГК, посочено и в изложението към касационната жалба). Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт съдът извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай. В случая разгледани в тяхната съвкупност и последователност събраните доказателства, включително и индицирищите такива, според въззивния съд не са установили без съмнение главния факт - написването на ръкописния текст в оспореното саморъчно завещание от посочения в него завещател Г. Ц., подлежащ на доказване при условията на пълно и главно доказване от ползващата се страна. Тази преценка в мотивите на обжалваното решение е осъществена от въззивния съд в съответствие с посочената съдебна практика, включително и с разрешението по изложеното в същото решение № 158 от 3.07.2013 г. по гр. дело № 1455/2013 г. на ВКС, II г. о., и с приетото в решение № 73 от 02.02.2010 г. по гр. дело № 5065/2008 г. на ВКС, IV г.о., че ако не е изключена всяка друга възможност, не може да се приеме, че е доказана автентичността на завещанието. Изводът за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението е относим и към следващите два въпроса, които се свеждат до задължението на въззивната инстанция съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди всички допустими и относими към правния спор доказателства и при преценката на фактите, съобразявайки логическите и опитните правила да установи и връзките между тях. Същите са обуславящи за изхода на всеки гражданскоправен спор, пренесен за решаване пред въззивна инстанция, поради което за тях е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те обаче не са разрешени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с установената задължителна и казуална практика на ВКС, включително и с посочената в изложението към касационната жалба - т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 г., т. 4 от ППВС № 7 от 27.12.1965 г., т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК (част от които като решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 62 от 18.02.2011 г. по гр. дело № 955/2010 г. на ВКС, III г.о., и решение № 50126 от 19.04.2023 г. по гр. дело № 883/2022 г. на ВКС, II г.о., изцяло неотносими, тъй като касаят разрешения на конкретни хипотези с различен предмет и при различни спорни факти и обстоятелства). Изцяло в съответствие с тази практика и с т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд се е произнесъл по съществото на материалноправния спор, като въз основа доводите и възраженията на страните е определил кои са обуславящите изхода на правния спор правни въпроси и е извършил самостоятелна преценка, заедно и поотделно, на всички относими към спорните обстоятелства доказателства и на въведените от страните доводи и възражения. В мотивите на решението конкретно и ясно същият е изложил приетото относно правнорелевантните факти, като е посочил кои са се осъществили и въз основа на кои доказателства и защо намира други за неосъществили се, спазвайки правилата на формалната и правната логика. При осъществяване на тази своя решаваща дейност, въззивният съд е преценил всички относими за спорното право доказателства по вътрешно убеждение, без да въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнение с други и е изпълнил задължението си по чл. 202 ГПК да мотивира защо възприема експертното заключение. Не отговаря на изложените мотиви доводът, че въззивният съд е приел за недостоверни свидетелските показания, но същият, вземайки предвид начина, по който свидетелите са възприели обстоятелствата, за които свидетелстват, и евентуалната им заинтересованост от изхода на делото, имащи значение за доказателствената стойност на техните възприятия, им е придал по-ниска такава. Във връзка с аргументите на касаторите в изложението към касационната жалба следва да се посочи още, че съгласно ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и т. 13 ППВС № 1 от 10.11.1985 г. не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите относими по делото, което в настоящия случай е сторено. При този анализ и преценка не е нарушено и правилото на чл. 180 ГПК, наведено като довод при обосноваване на третия въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Завещанието, което е частен диспозитивен документ, същевременно представлява едностранна правна сделка, за действителността на която законът поставя специални изисквания в чл. 25, ал. 1 ЗН, едно от които е то да е написано изцяло ръкописно от завещателя. Неизпълнението на това изискване води до нищожност на саморъчното завещание като едностранна сделка - чл. 42, ал. „б“ ЗН. Ето защо, оспорването на автентичността на едно завещание не е приравнено на оспорване автентичността на документ, поради което при наличието на подпис, който принадлежи на завещателя, само вероятно установен за изпълнен от Г. Ц. в случая, приложението на чл. 180 ГПК не може да доведе до извод, че и ръкописният текст в завещанието преди подписа е на същото лице, без да се установи с допустимите доказателствени средства, че завещанието е саморъчно написано от завещателя (решение № 137 от 11.10.2019 г. по гр. дело № 4409/2018 г. на ВКС, I г.о.). Не е налице несъответствие на приетото в обжалваното решение и с установената практика по тълкуването и прилагането на основното правило на чл. 12 ГПК. В решение № 75 от 13.04.2021 г. по гр. дело № 2206/2020 г. на IV г.о. на ВКС, е прието, че съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правнорелевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила (т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС). В случая това е сторено от въззивния съд, който при извършване на своята аналитична дейност е подложил на внимателна проверка всички допустими и относими доказателства и е формирал вътрешното си убеждение относно осъществяването на спорния факт, преценявайки останалите установени по делото факти, които не са били достатъчни да създадат у съда необходимата категоричност. Несъгласието на касаторите с правния извод на въззивния съд за недоказаност на обстоятелството дали ръкописният текст върху саморъчното завещание е изписан от сочения в него автор и изложените в тази връзка аргументи за необоснованост на въззивния акт не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания, които биха имали значение за евентуалната неправилност на съдебното решение. Съдебните актове, постановени по ГПК (отм.) и определенията по чл. 288 ГПК, с които състав на Върховния касационен съд се произнася по допускане на касационното обжалване не попадат в обхвата на понятието „практика“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което и те не могат да покрият поддържаното от касаторите допълнително основание. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Г. К. не е представил доказателства за осъществяване на разноски за касационното производство, поради което такива не следва да му се присъждат. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.