Определение № 5681 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2342/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 33/10.01.2024 г. по гр.д. № 242/2023 г. на Софийския апелативен съд по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Д. Л. М. срещу Прокуратурата на Република България, който е уважен с решението до сумата 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, ведно със законните лихви от 22.12.2020 г., и е отхвърлен до пълния предявен размер за сумата 200 000 лв. Решението се обжалва и от двете страни с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси – материалноправен и процесуалноправен: за онези конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове. И двамата касатори считат въпросите включени в предмета на обжалване - общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърдят, всяка според обжалваемия си интерес, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество и двамата касатори се оплакват, че решението е неправилно като постановено в нарушение по чл. 52 ЗЗД доколкото определеният размер на обезщетението е необосновано занижен (така ищцата, респ. че е необосновано завишен (така ответникът) - касационните основания по чл. 281, т. 1, пр. 1 и 3 ГПК. Д. М. оспорва жалбата на Прокуратурата и претендира всички направени по делото разноски. От Прокуратурата на Република България не е постъпил отговор на касационната жалба на ищцата. За да уважи частично иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че следва да ангажира обективната отговорност на държавата поради това, че ищцата Д. М. е била незаконно обвинена в извършване на престъпление по чл. чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, за което е оправдана с присъда по нохд № 14787/2014 г. на Софийски районен съд, влязла в сила на 13.07.2017 г, като е определил общо обезщетение за понесените неимуществени вреди, включително за тези от незаконните арест на ищцата на работното й място, претърсване и изземване на вещи от работното й място и в дома й, задържането й за 72 часа и използваните специални разузнавателни средства. В решението не са обсъдени някои твърдения в исковата молба, които могат да се свържат с обективната отговорност на държавата по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и които обективно предполагат обезщетението да се определи по справедливост във висок размер, включително като се съобразят поредицата актове на органите на наказателна репресия, осъществени спрямо ищцата за краткия период от време от 20.05.2008 г. до 21.05.2008 г., чиято незаконност следва от незаконността на обвинението за престъплението, за което тя е била оправдана, а именно: че арестът й от 20.05.2018 г. е бил показен, в присъствието на снимащи журналисти, извършен от 10 служители на МВР, с които ищцата е обикаляла с белезници Съдебната палата, и които са извършили претърсването и изземването пред колегите й и на работното й мястото – в деловодството, където ищцата е работила като деловодител с 20-годишен трудов стаж, а след това – пред семейството й и в дома й; че през 72-часовото полицейско задържане ищцата е била подложена на нечовешко и унизително отношение – не й е позволявано да приема необходимите й медикаменти и да отиде до тоалетната, оставена е била без храна и вода, принудена е била да спи на циментов под, била е разпитвана през нощта, като й е отказана адвокатска защита; че наблюдаващият прокурор е правил многобройни изявления пред журналисти, в които е представял ищцата като виновна. В решението е прието, че с постановление от 23.05.2008 г. на прокурор (второто постановление за привличане като обвиняем по следственото дело), ищцата е била привлечена в такова качество и за извършено престъпление по чл. 319, пр. 1 НК – за това, че на 18.04.2008 г. унищожила чужд документ – нотариален акт № 118, т. 9, нот.д. № 1610/1965 г. на I-ви нотариус при СНС, собственост на СРС, с цел да набави за себе си имотна облага. Прието е също, че с влязло в сила като необжалвано определение от 18.05.2018 г. за това престъпление наказателното производство е било прекратено поради изтекла абсолютна давност. В решението няма мотиви има ли значение за определения по справедливост размер на обезщетението за неимуществени вреди това, че по едно и също време ищцата е била обвинена в извършването на повече от едно престъпления и влязлата в сила оправдателна присъда е за едното от тях, а за другото наказателното производство е прекратено по давност. В решението общата продължителност на наказателното производство – 9 години и 2 месеца, е приета за обстоятелство, определящо високия размер на обезщетението, но не е изяснено има ли значение и друго обстоятелство, което въззивният съд е приел за осъществено – това, че присъдата е била оправдателна за ищцата, а протестът на прокуратурата не се е отнасял за нея. Съгласно установената практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ и на чл. 52 ЗЗД, основана на т. 11 ППВС № 4/23.12.1968 г. и на т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, понятието „справедливост” в смисъла по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи за конкретния случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по част от обвиненията, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида и интензитета на взетата мярка за неотклонение, всякога представляваща допълнителна процесуална принуда, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр.; като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В своята практика Върховният касационен съд приема също, че Прокуратурата е надлежен субституент на държавата по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ без значение от поведението на кой от нейните органи, осъществили незаконна наказателна репресия, са причинени вредите. Това означава, че когато обезщетението се претендира не само поради действията на Прокуратурата, но и поради действията на други органи на наказателната репресия, чиято незаконност също следва от установената по надлежния ред незаконност на обвинението, съдът е длъжен да изложи мотиви кои от твърденията в исковата молба, поради които ищецът претендира обезщетението и за които връзката с незаконното обвинение е обективно възможна, намира за доказани и кои не. При всяко положение в мотивите на решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът трябва да посочи конкретните установени по делото обстоятелства, които е взел предвид, и тяхното значение за определения по справедливост размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поради изложените, но и поради спестените мотиви в обжалваното решение, настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване. Повдигнатите въпроси са обуславящи, а е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, като въззивният съд ги е решил в противоречие с извършеното от Върховния касационен съд казуално и нормативно тълкуване на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, включително в противоречие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. При тези мотиви, съдът