Определение № 1044 от 14.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 117/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. Р., подадена чрез назначения й по реда на чл.95 и сл. ГПК процесуален представител адв.А. Д., срещу решение №125/22.08.2022г. по гр.д.№514/21г. по описа на Великотърновски апелативен съд. С това решение е потвърдено решение №260114/19.07.2021г. по гр.д.№931/20г. по описа на Плевенски окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК съществуването на вземания на „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу касатора, произтичащи от договор за потребителски кредит от 10.01.2018г. - за сумите 37 107,76 лв. главница, 1489,37 лв. договорна лихва за периода 15.11.2018г.-17.09.2019г. и 407,23 лв. наказателна лихва за периода 15.11.2018г. – 26.09.2019., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№6369/19г. на РС Плевен; отменено е постановеното по реда на чл.247 ГПК решение №260118/29.09.21г., постановено по същото дело, и вместо него е допусната поправка на ОФГ в предходно постановеното решение, като е посочено,че законна лихва върху главницата се дължи от 30.09.2019г. /подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до 12.03.2020г. и от 14.05.2020г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на съдебния акт, поради нарушение на процесуалните правила и материална незаконосъобразност. Поддържа се искане за отмяна на решението на ВТАС със законните последици. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът моли обжалването да бъде допуснато при хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която счита осъществена с въпроса Налице ли е нарушение на принципа за равнопоставеност на страните и на диспозитивното и служебното начало, когато при заявено искане в отговора на исковата молба за постигане на спогодба, в нарушение на чл.145 ал.3 ГПК съдът не прикани страните към спогодба, съответно с посочване на нейните последици, нито ги насочи към процедура по медиация? Недопустимостта на съдебното решение, като самостоятелна предпоставка за допускане на касационния контрол по см. на чл.280 ал.2 ГПК, касаторът обосновава с твърдения,че съдът е докладвал делото преди да предостави с определението си правна помощ на ищцата, с което същата е била лишена от възможността да вземе становище по проекта за доклад и да извърши следващите се процесуални действия. В депозиран, чрез юрисконсулт Д. И., писмен отговор ответникът по касационната жалба „Кей Би Си Банк България“ЕАД /с предходно наименование „Райфайзенбанк България“ЕАД/ е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел за установено,че на 10.01.2018г. между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ответницата Р. е бил отпуснат кредит в размер на 41 260 лв. с краен срок за погасяване 15.01.2025г., съгласно подписан от двете страни погасителен план; на 15.11.2018г. ответницата е спряла да плаща задълженията си по договора; на 18.09.2019г. банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем с уведомление,връчено на ответницата лично на посочената дата; към 30.09.2019г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист/ дължими по кредита са 37 107,76 лв. главница, 1489,37 лв. договорна лихва и 407,23 лв. наказателна лихва; по подадено от банката заявление Районен съд- Плевен е издал въз основа на счетоводните книги на банката заповед за изпълнение на парично задължение за посочените суми по договора за кредит, срещу която е подадено възражение. Въз основа на тези факти апелативният съд е направил правните си изводи за наличие към датата на подаване на заявлението на обективните предпоставки за обявяване на цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо – неплащане на повече от три поредни месечни вноски, както и на редовно предприети и осъществени действия от кредитодателя по обявяването на предсрочната изискуемост с редовно връчено на кредитополучателя писмо, съдържащо такова изявление. В изпълнение на служебните му задължения съдът е извършил проверка за валидност на уговорените клаузи за лихва и неустойка, с оглед качеството на ответницата на потребител. Намерил е,че същите не са неравноправни и противоречащи на чл.143 т.3,т.10,т.11 и т.12 ЗЗД, както и на Регламент /ЕС/ №575/13г. на ЕП и Съвета от 26.06.2013г., като освен това са и индивидуално уговорени. Поради това е заключил,че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения като главен иск по чл.422 ГПК. За да отмени постановеното от окръжния съд по реда на чл.247 ГПК решение №260118/29.09.21г. и да допусне поправка в диспозитива на акта по същество относно периода на начисляване на законна лихва върху главницата, съставът на апелативния съд се е позовал на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, предвиждащ, че от 13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение /13.05.2020г./ не се начисляват лихви за забава в плащането на задължения по договори за кредит, сключени с банки, поради което е изключил този период от периода за начисляване на законна лихва върху главницата след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК предпоставка за достъп, но както по посочените от него съображения, така и при извършената от настоящия състав служебна проверка за допустимост, не се установява да е налице вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо. Посоченото в касационната жалба и изложението оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение – обявяване на проекто-доклада за окончателен преди предоставянето на правна помощ на ищцата, не обосновава основание за недопустимост на постановения съдебен акт, а евентуалното му наличие рефлектира върху неговата правилност. Във връзка с това оплакване касаторът е следвало да формулира съответен правен въпрос, какъвто не е поставен. Не е обосновано и приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК с единствения формулиран от касатора въпрос, който не отговаря на общия критерий за селектиране на жалбата му, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция. Същият е поставен в контекст на твърдение за неизпълнено задължение на първоинстанционния съдебен състав да укаже на страните по реда на чл.145 ал.3 ГПК възможността да сключат спогодба, като посочи последиците й за страните. Аналогично оплакване страната е поддържала и в подадената от нея въззивна жалба пред апелативния съд, но по него липсва произнасяне. С оглед това процесуално бездействие на въззивната инстанция, обосноваващ общото изискване за допустимост би бил съответен процесуален въпрос във връзка със задълженията на въззивната инстанция, като такава по същество, какъвто обаче не е формулиран. От друга страна евентуален отговор на така поставения въпрос, касаещ пряко действията на първоинстанционния съд, не би могъл да обуслови различен от постигнатия с решението на въззивния съд правен резултат. Поради липсата на предпоставки така формулирания въпрос да бъде възприет като обуславящ изхода на делото, не се налага произнасяне на настоящия състав дали е налице предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, още повече,че приложимостта й не е обоснована от касатора с необходимост от тълкуване на разпоредбата на чл.145 ал.3 ГПК по причините и с целите,разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед този изход на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд