Определение № 40 от 05.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 775/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ИНТЕРЛИЙЗ“ ЕАД срещу решение № 2148/23.10.2017г. по в.т.д. № 5350/2016г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 2326/02.10.2018г. по с.т.д., с което е обезсилено решение № 8/26.04.2016г. по т.д. № 58/2015г. по описа на Видински окръжен съд, с което е признато за установено, че „ИНТЕРЛИЙЗ“ ЕАД гр. София,[ЕИК] има съществуващо неприето вземане спрямо ответника „ФАНТИ-Г“ ООД /в несъстоятелност/, гр. Видин в размер на 803 229,48 лв., представляващо дължими и изискуеми суми по Договор за финансов лизинг на плавателен съд №2366/J/28.05.2009г., както следва: задължения по лизингови вноски и вноски по разсрочен ДДС общо по двата договора в размер на 554 474,58лв.; задължения за неустойки за забавено плащане по двата договора общо в размер на 104 537,62лв.; задължения за възстановяване на разноски, направени от „ИНТЕРЛИЙЗ“ ЕАД за съдебно предявяване на права по Договор за финансов лизинг на недвижим имот №2366/Е/17.07.2008г. в размер на 23 499,59лв., както и Определение № 52/05.07.2016г. по т.д. № 58/2015г. по описа на Видински окръжен съд. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „ФАНТИ-Г“ООД /н/ и синдикът Р. М. не са подали писмен отговор. Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че искът по чл.694 ГПК е бил подаден на 21.08.2015г. след изтичане на преклузивния срок за предявяването му- седмодневен от обявяване в търговския регистър на определението на съда за одобряване на списъка по чл. 692, ал.4 ТЗ. Последното определение е било обявено в ТР на 12.08.2015г. Поради недопустимост на иска е обезсилил първоинстанционно решение. Касторът поставя процесуаленоправния въпрос: Как следва да процедира въззивния съд, когато за пръв път е констатирал нередовност на исковата молба ? Сочи допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. ВКС намира, че е изпълнено условието по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като САС за пръв път в мотивите на акта е установил, че искът е предявен след посочения в закона срок, което обстоятелство не е било констатирано от първата инстанция, не са събирани доказателства за този факт и като краен резултат е направен извод за недопустимост на иска. Налице е и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с цитираните ТР е прието, че проверката за допустимостта на първоинстанционното решение, респ. за допустимостта и редовността на исковата молба следва да се извърши служебно от въззивния съд и ако бъде констатирана нередовност той трябва да инициира процедура по отстраняването на нередовността, а при бездействие на ищеца да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството. Също така на настоящия състав е служебно известна съдебната практика по реда на чл.274, ал.3 ГПК: Определение № 447/24.09.2010г. по ч.гр.д. № 416/2010г. на ВКС, III г.о. и Определение № 625/18.12.2013г. по ч.гр.д. № 7304/2013г. на ВКС, I г.о., според която, ако преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и обсъждането на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на осн. чл.130 ГПК преди това. Ето защо за проверка съответствието на обжалваното решение на САС с посочената практика на ВКС на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се допусне касационно обжалване на въззивния съдебен акт по уточнения от настоящия състав процесуалноправен въпрос: Какви са задълженията на въззивния съд, когато за пръв път констатира, че исковата молба е подадена след преклузивния срок? Касторът не дължи предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба, на осн. чл.694, ал.7 ТЗ. Водим от горното, съставът на ВКС