Определение № 50149 от 22.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 668/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „КТБ“ АД /н./, чрез лицата, заедно упражняващи правомощията на синдик – Ангел Николов Донов и Кристи Христова Маринова, срещу решение № 687 от 10.11.2021 г. по в. т. д. № 2356/2020 г. на Апелативен съд – София, ТО, пети състав, с което е обезсилено като недопустимо решение № 519 от 16.03.2020 г. по т. д. № 1625/2017 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-16 състав за отхвърляне като неоснователни на предявените от синдиците на „КТБ“ АД /н./ обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 60а, ал. 1, т. 1, предл. 1 ЗБН за осъждане на: „Краун Медиа“ ЕАД /н./ да върне в масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ сума в размер на 4 400 000 евро; на „Хелт Енд Уелнес“ АД /н./ да върне в масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ сума в размер на 1 900 000 евро; на „Фина-Ц“ ЕООД да върне в масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ сума в размер на 500 000 евро; на всяко от търговските дружества „Корект Фарм“ ЕООД /н./, „ЕМИ“ АД, „Дивал 59“ ЕООД, „Никкомерс 01“ ЕООД /н./ и „Сън Сити 03“ АД да върне в масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ сума в размер на 1 600 000 евро и на „Принт Инвест 1“ ЕООД /н./ да върне в масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ сума в размер на 1 184 496 лв., които суми са предоставени на ответниците чрез банкови преводи от „Транстрейдинг“ ЕООД /н./ – кредитополучател по договор за банков кредит от 18.06.2012 г., без насрещна престация. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която „КТБ“ АД /н./ е осъдено да заплати на основание чл. 60а, ал. 2, изр. второ ЗБН сумата 622 173.90 лв. държавна такса за въззивното производство, която да се събере от масата на несъстоятелността. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност, както и за необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди се, че в случая всички процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове са налице, а обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 60а ЗБН няма за последица недопустимост на производството, образувано по тези искове, а има отношение към съществото на спора. Касаторът излага и съображения, че държавната такса по чл. 60а ЗБН не следва да се възлага в тежест на несъстоятелната банка, доколкото от страна на синдиците са били предприети правомерни правни действия по попълване на масата на несъстоятелността, а прекратяването на делото е по независещи от ищеца причини; и освен това предявените искове не са отхвърлени, както изисква разпоредбата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН, за да бъде определена държавна такса, платима от масата на несъстоятелността. По съображения в жалбата, касационният жалбоподател моли за отмяна на въззивното решение. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Формулирани са следните въпроси, по които според касатора въззивният съд се е произнесъл, а именно: 1. Намират ли правното си основание в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК така предявените от страна на ищеца искове?; 2. Води ли до недопустимост или има отношение към неоснователността на така предявените осъдителни искове обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН, на която е основал претенциите си ищецът? и 3. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване по почин на съда на предявен от него иск преди обявяването за противоконституционна на нормата, на която същият се основава? Касаторът сочи и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с приетата недопустимост на исковете, без същите да са разгледани по същество от въззивната инстанция, и при нарушение на чл. 124, ал. 1 ГПК. Против касационната жалба са постъпили писмени отговори в срока по чл. 287 ГПК от ответниците по касационната жалба – „Корект Фарм“ ЕООД /н./, чрез синдика, „Фина-Ц“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, и „ЕМИ“ АД, чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на апелативен съд. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че предмет на производството са субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 60а, ал. 1, т. 1 ЗБН, като с разпоредбата на чл. 60а от ЗБН е създадена безпрецедентна правна възможност за защита на кредиторите срещу неограничен брой трети лица, чиято добросъвестност е ирелевантна, а междинните правопрехвърляния запазват своята валидност и действие. Посочил е, че правото на синдика на иск съществува само в изрично предвидените от закона случаи, какъвто е и настоящият – синдикът действа като орган на несъстоятелността в обществен интерес, т. е. като процесуален субституент – същият разполага със самостоятелно право на иск, без да е носител на материалното право. Въззивната инстанция е констатирала, че в хода на съдебното производство, след постановяване на първоинстанционното решение, с което предявените искове с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 ЗБН са били отхвърлени, с решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България е обявена за противоконституционна разпоредбата, на която е основано правото на иск. Решаващият съдебен състав се е позовал и на решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд на Република България за неприложимост на противоконституционнен закон по отношение на заварени, неприключили правоотношения, предмет на висящи съдебни производства. Подробно е обосновано, че към завареното в настоящата хипотеза съдебно производство не следва да намери приложение обявената за противоконституционна разпоредба, тъй като доколкото обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Или, в случая, според въззивния съд, като е прогласено за противоконституционно предоставеното на синдиците нарочно правомощие да водят дела с предмет - иска по чл. 60а ЗБН, доколкото това право на синдика на иск съществува само и ако е изрично предвидено, липсва законова разпоредба, легитимираща синдиците като ищци в настоящото производство. При формирания извод за недопустимост на исковете съдът е счел, че на основание чл. 60а, ал. 2, изр. второ ЗБН държавната такса за въззивното производство в размер на 622 173.90 лв. следва да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и някоя от допълнителните селективни предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният от касационния жалбоподател първи въпрос не попада в обхвата на основния селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съответства на мотивите на обжалвания съдебен акт. Правното основание на предявените искове е прието като такова, при което сочените от ищеца в исковата молба факти са включени в хипотезата на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН, която е действала към момента на предявяване на исковете. Поради това, дали хипотетично тези искове са с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и дали това обстоятелство има значение, не е правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд по начин, обуславящ изхода на спора. Вторият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е включен в предмета на делото и е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, който е приел, че обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 60а ЗБН обуславя недопустимост, а не неоснователност на исковете по чл. 60а ЗБН, предмет на делото. Независимо от наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният контрол и по този въпрос не може да бъде допуснат, тъй като не е налице наведеният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването ѝ е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането ѝ съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. По въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма и в частност тази на чл. 60а от ЗБН рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана практика, на която въззивното решение съответства. Съобразно дадените от различни състави на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК разяснения – решение № 60167 от 22.12.2021 г. по т. д. №1284/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 60131 от 15.12.2021 г. по т. д. № 2676/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 60158 от 03.12.2021 г. по т. д. № 763/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 60142 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, I т. о. и други, предвид обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 60а от ЗБН (с която се постига ефект на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, тъй като последната цел се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици), исковите производства по този текст са недопустими. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от КРБ се регламентира правилото за действие на решението за противоконституционност занапред (ex nunc). С решение № 22/1995 г. по конст. д. № 25/1995 г. на Конституционния съд е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г., Конституционният съд на Република България постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага – този закон фактически (макар и да не е отменен) не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1, че никой закон не може да ѝ противоречи, а ако й противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск - абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно в течение на цялото производство, и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с желаните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав. С оглед наличието на практика на ВКС, в съответствие с която е постановен обжалваният акт, и липсата на промяна на законодателството или на обществените условия, обуславящи необходимост от даване на ново тълкуване, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият процесуалноправен въпрос се отнася до дължимостта на разноски от ищеца при прекратяване на делото по причина, за която същият няма вина. Въпросът косвено е засегнат от въззивния съд, доколкото дължимата за въззивното производство държавна такса е възложена в тежест на масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./, но по него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 60а, ал. 2 от ЗБН е ясна и не поражда съмнение, че предвижда банката в несъстоятелност да е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса за исковете по чл. 60а, ал. 1 от ЗБН, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове. Съгласно постоянната практика на ВКС прекратяването на производството поради недопустимост на предявения иск не е основание за освобождаване на ищеца от заплащане на дължимата държавна такса. С оглед на това, разпоредбата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН, предвиждаща, че таксата се събира съответно: при уважаване на иска – от осъдената страна, и при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, урежда дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното ѝ внасяне, не само при нормалното развитие на съдебното производство, т. е. при решаване на спора по същество, но и при приключване на делото без произнасяне по същество – при прекратяване на производството. Обстоятелството дали страната е дала повод за завеждане на делото, респ. дали към момента на завеждането му е било налице основание за това, би било относимо към отговорността по чл. 78 ГПК за направените от страните разноски. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос е неоснователно. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно трайната практика на Върховния касационен съд и неговата Търговска колегия, като очевидно неправилно може да се квалифицира съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от неговото съдържание, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в неговия обратен смисъл, когато е формирал изводите си в грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 62, ал. 2 ЗБН, касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължимата държавна такса в размер на 30 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК, която да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“АД /н./. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение