Определение № 3595 от 12.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1949/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Т. З. Б., чрез адв. Е. В., срещу определение № 6 от 02.01.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2974/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е: 1/ оставена без уважение частна жалба вх. № 75187/17.08.2023 г. на ищцата Т. З. Б. срещу определение № 8487 от 26.07.2023 г., постановено по гр. д. № 14833/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявените искове; 2/ отменено определение № 11570 от 11.10.2023 г., постановено по гр. д. № 14833/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив в частта, с която не е присъдено възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв. на адв. Г. Я. К. за разликата над 400 лева, вместо което Т. З. Б. е осъдена да заплати на адв. Г. Я. К. възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв. в размер на още 2 227,93 лева – разликата над присъдените 400 лева до претендираните 2 627,93 лева. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „При влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд, задължителна за гражданския съд, и установено престъпно придобиване на процесния имот от първия ответник, и основание за прехвърляне на процесния имот и на втория ответник е престъпната деятелност, то налице ли е правен интерес за пострадалото лице да води отрицателен установителен иск за собственост по отношение на процесния имот?“; 2/ „Може ли гражданският съд да не зачете влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл. 316, във връзка с чл. 309 от НК, както и да откаже защита на правата на пострадалото лице?“; 3/ „Налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск за да получи съдебна защита на установено извършено спрямо него престъпление сделка – субективна новация, за да защити правата си?“; 4/ „При установената престъпна деятелност на първия ответник, прехвърлил права от престъплението на втория ответник, налице ли е нищожност на гражданскоправните сделки, обосновани от престъплението?“. Поддържа се, че по поставените въпроси не е налице установена съдебна практика, поради което същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Едновременно се твърди, че обжалваното определение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 302/02.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2116/2019 г. на III г.о., определение № 354/11.06.2003 г. по ч. гр. д. № 838/2002 г. на I г.о. и определение № 157/27.03.2013 г. по ч. гр. д. № 540/2012 г. на II г.о. Ответникът по частната касационна жалба Х. С. К., чрез адв. Г. К., е подал отговор в срок и изразява становище за недопустимост и неоснователност на същата. Отговор в срок е постъпил и от ответника по жалбата Е. Я. Я., подаден чрез адв. И. Н., с който се ангажира становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че производството по делото е образувано по предявени от Т. З. Б. срещу Е. Я. Я. и Х. С. К. обективно и субективно съединени искове, както следва: 1/ за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, изповядан с н. а. № ** от 23.12.201* г., том *, рег. № ****, н. д. № 781/2015 г. по описа на нотариус Б. Т., сключен между „Сифер“ ООД като продавач и Е. Я. Я. като купувач с предмет недвижим имот, находящ се в [населено място], подробно описан в исковата молба; 2/ за признаване на установено, че ответникът Е. Я. Я. не е собственик на имота, предмет на процесния договор за покупко-продажба – поради нищожността на договора; 3/ за признаване на установено, че ответникът Х. С. К. – закупил имота от ответника Е. Я. Я. с договор за покупко-продажба, също не е собственик на имота поради това, че прехвърлителят му не е придобил правото на собственост, съответно не може да го отчужди. Съобразени са твърденията, на които се основават исковете, че: между ищцата и „Сифер“ ООД бил сключен на 14.09.2010г. договор за възлагане на строителство и предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот; между ищцата, „Сифер“ ООД и ответникът Е. Я. Я. бил сключен на 18.12.2015 г. договор за субективна новация, по силата на който ищцата била заместена в правата и задълженията си като купувач по предварителния договор за покупко-продажба и като възложител по договора за строителство от ответника Е. Я. Я.; за това заместване – договор за субективна новация, ищцата не е давала съгласие и същият не е подписан от нея – обстоятелства, установени с влязла в сила присъда, с която Е. Я. Я. е признат за виновен в престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, ал 1 НК – затова, че на 23.12.2015 г. / с договор за покупко-продажба от 23.12.2015г, обективиран в нот акт № **, том *, рег № ****, дело 781/2015г., „Сифер“ООД продава на Е. Я. процесното ателие/ съзнателно е използвал неистински частен документ - посоченият договор за субективна новация; на 23.03.2017 г. с договор за покупко-продажба ответникът Я. прехвърлил собствеността върху имота на ответника К.; с оглед тази фактическа обстановка ищцата поддържа, че с договора за покупко-продажба ответникът Я. е придобил имота вследствие извършено от него престъпление, което обосновава извод, че този договор е нищожен като сключен в нарушение на закона, както и при липса на съгласие от нея Я. да я замести като страна по предварителния договор – основания за нищожност по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД; изтъкнато е, че отрицателните установителни искове, че ответниците не са собственици на имота, са обусловени от иска за прогласяване на нищожността на договора за покупко-продажба. При тази фактическа обстановка въззивният състав е приел от правна страна, че правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост както на отрицателния установителен иск за собственост, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, така и на иска за нищожност на договор на основание чл. 26 ЗЗД, когато ищецът е трето за договора лице – какъвто е настоящият случай. Установил е, че в конкретния случай правен интерес за ищцата от така предявените искове не се установява, като са споделени мотивите на районния съд в тази насока. Изложени са съображения, че ищцата не е собственик на имота и няма да придобие правото на собственост върху него при евентуално съдебно решение за уважаване на исковете, отричащи правото на собственост на ответниците, доколкото съдебното решение няма да има за правна последица трансформирането на предварителния договор за покупко-продажба между ищцата и „Сифер“ ООД в окончателен и да породи право на собственост за нея. Взето е предвид и обстоятелството, че ищцата не брани и фактическо състояние, което да е нарушено от ответниците или което би имало за последица да я направи собственик на имота за в бъдеще на оригинерно основание или по силата на закона, тъй като по нейни твърдения имотът е бил във владение на първия ответник до отчуждаването му от него на втория, който го владее и понастоящем. Отчетено е още, че въпреки дадените ѝ от първоинстанционния съд указания, ищцата не е насочила иска си за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба и срещу продавача „Сифер“ ООД – задължителен другар на ответника – купувач Е. Я.. Предвид изложеното въззивният състав е намерил, че обжалваното прекратително определение е правилно, а частната жалба срещу него – неоснователна. По отношение на частната жалба на адвокат Г. К. срещу постановеното в производството пред първата инстанция определение по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд е намерил същата за основателна. Като правилен е изтъкнат изводът на районния съд, че основанието, по което следва да се определи възнаграждението е чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г., а именно – за отговор на исковата молба. За основателни са преценени доводите на адвоката, че минимумът от 400 лева е установен по чл. 9, ал. 1 на Наредбата само в случаите, когато дължимото се съгласно същата разпоредба възнаграждение е под 400 лева. Формиран е извод, че минимумът възнаграждение в случая е 1 829,25 лева – по аргумент от чл. 9, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата. Като основателен е преценен и доводът, че размерът на това възнаграждение следва да се съобрази и с проведеното въззивно производство по ч. гр. д. № 1370/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, по което е постановено определение за отмяна на първоначално постановеното прекратително определение на районния съд и делото е върнато на първата инстанция с указания, че следва да се произнесе и за разноските по това производство с крайния си акт. При тези данни е обобщено, че искането на адв. К. за присъждане на възнаграждение в размер на 2 627,93 лева за производството по делото до датата на постановяване на прекратителното определение № 8487 от 26.07.2023 г., е основателно. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените в изложението въпроси не обуславят решаващите изводи на съда, а и какъвто и отговор да им се даде на тези въпроси, не би се обосновал различен краен резултат. Това е така, защото по отношение на първия предявен иск дружеството „Сифер“ООД е задължителен необходим другар и участието му в процеса като страна е условие за допустимост на производството. В случая ищцата – жалбоподател в настоящото производство, въпреки дадените й указания, не е привлякла продавача по сделката, чиято нищожност иска да бъде прогласена, като ответник и това е достатъчно основание за обосноваване на извод за недопустимост на производството. Прекратяването на производството по обуславящия иск има за последица прекратяване на производството и по обусловените искове - останалите два отрицателни установителни иска. Същевременно във връзка с произнасянето по жалбата срещу определението по чл.248 ГПК въпроси не са формулирани и не е обосновано от касатора наличие на общо и допълнително основание за достъп до касация на определението в тази му част. За пълнота на изложението следва да се посочи, че наличието на правен интерес е положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Преценката за наличие на правен интерес от предявения иск/искове е винаги конкретна, обусловена от твърденията на ищеца за засегнати негови съществуващи реални права и вида на търсената защита, и кумулативно - от възможността като последица при успешно провеждане на иска, да се постигне целеното изменение в съществуващото правно положение на ищеца. В процесната хипотеза въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е извършил преценка на конкретните твърдения, с които ищцата обосновава правния си интерес и е направил извод, че дори да се постанови евентуално положително решение не би се постигнало желаното благоприятно изменение в съществуващото правно положение на ищцовата страна. Следва да се посочи и това, че в случая формулираните въпроси в изложението обобщено се свеждат до значението на влязлата в сила присъда при преценката за наличие на правен интерес за ищеца от предявяване на исковете. Както бе посочено по-горе в определението, правният интерес се извежда от твърденията за засегнати съществуващи реални субективни права на ищеца и вида на търсената защита, а не от средствата и способите, с които е осъществено евентуалното им засягане. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата Е. Я. Я. своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер 300 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,