Определение № 3715 от 17.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1139/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Х. О., Б. Х. О. Ф. Я. О. и А. Ю. О., против решение № 1076 от 18.10.2023 г. по гр. дело № 1319/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. дело № 407/2021 г. на Районен съд – Айтос с отхвърлени на искове по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд. Искат отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с наличие на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Формулират следните правни въпроси:

1. Може ли въззивният съд по реда на чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд формално, без да изложи собствени разсъждения и аргументи, обосноваващи съвпадане на крайните фактически и правни изводи на двете инстанции по всички повдигнати за решаване във въззивната инстанция въпроси, като въпрос разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 44 от 28.03.2014 г. по гр. дело № 4478/2013 г. на ВКС, III г. о., и решение № 198 от 8.01.2014 г. по гр. дело № 1619/2013 г. на ВКС, II г.о.;

2. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Поддържат, че изводите на въззивния съд по този въпрос противоречат на практиката на ВКС, обективирана в решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. дело № 2435/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. дело № 34/2013 г., на ВКС II т. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. дело № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. дело № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., и решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. дело № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о.;

3. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка и на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно на връзките между отделните доказателствени средства, и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели, да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността на съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват. По този въпрос посочват, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. дело № 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. дело № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. дело № 4755/2008 г. на ВКС, II г.о., и решение № 195 от 30.03.2009 г. по гр. дело № 6291/2007 г., на ВКС, II г. о.;

4. Следва ли мотивите на решаващия състав на съдебното решение да се подчиняват на логическите правила, като посочват, че крайните изводи на Бургаски ОС с формирани в противоречие със задължителните указания на ВКС, дадени в т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС;

5. Спрямо кого следва да се манифестира трансформацията на съвладението, упражнявано от един от съсобствениците в еднолично негово владение - спрямо останалите съсобственици или спрямо всички трети лица, и съответно кой носи тежестта на доказване на такава трансформация. Поддържат противоречие с ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 176 от 20.07.2009 г. по гр. дело № 6509/2007 г. на ВКС, I г. о.;

6. Допустимо ли е съдът да изгражда своите крайни фактически и правни изводи въз основа на възприет от него правен обичай, без да е бил сезиран със спор за прилагането на обичайна правна норма, без да е проведено доказване на конкретния обичай и без съдът да е обявил конкретния обичай за приложим и ненуждаещ се от доказване като безспорен или ноторно известен на съда. Излагат, че по този въпрос е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на касационната жалба от ответниците по Б. О. Х., Д. А. Х. и Т. Б. О.,чрез процесуалния им представител, от ответника Е. А. О., чрез особения й представител, и от ответника А. А. О., чрез особения му представител, в които се излагат съображения за отсъствие на поддържаните основания за допускане до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Не претендират разноски.

Другите ответници А. М. О., И. М. О., Г. М. И., Г. М. Ф., Ш. Х. Ш., О. Х. Ш., А. Н. Ш., М. Н. А. и А. А. В. не са подали отговор на касационната жалба в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежни пълномощия по производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 75 от 21.03.2023 г. по гр. дело № 407/2021 г. на РС – Айтос, с което са отхвърлени предявените от З. Х. О., Б. Х. О., Ф. Я. О. и А. Ю. О. (сега касатори) против Б. О. Х., А. М. О., И. М. О., Г. М. И., Г. М. Ф., Ш. Х. Ш., О. Х. Ш., А. Н. Ш., М. Н. А., Е. А. О., А. А. В. и А. А. О. искове по чл. 76 ЗН и 69, ал. 1 ЗН за обявяване за относително недействителен на договор за дарение и за допускане до делба на недвижим имот, представляващ УПИ № *-*, кв. 28 по плана на [населено място], общ. Р., обл. Б., с площ от 420 кв.м., заедно с построената в същия масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м. и всички подобрения и приращения.

За да постанови обжалваното решение по производството, образувано по въззивна жалба на ищците с оплаквания за неправилна преценка на свидетелските показания и необсъждане на писмените доказателства с разместване на доказателствената тежест и при липса на извършено от наследодателя приживе разпределение на имоти между наследници при предвидени ограничения и на манифестиране на промяна в намерението, въззивният съд след обсъждането им и въз основа на предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност е препратил към мотивите на първоинстанционния съд относно установените правнорелевантни факти. Изложил е за установено от събраните доказателства, че страните (с изключение на Д. Х. и Т. О.) са законни наследници на общия наследодател О. О. Х. (с българско име О. О. Х.), починал на 21.04.2001 г. От тях ищците З. О., Б. О., Ф. О. и А. О. са наследници по закон - деца и последната преживяла съпруга, на сина му Х. Х., починал на 05.02.2007 г. Ответникът Б. О. Х. е син на наследодателя, чиито съпруга и син са ответниците Д. Х. и Т. О.. Останалите ответници са наследници по закон на децата на общия наследодател О. Х. - сина му М. О. О., дъщеря му Н. О. А. и сина му А. О. О..

Прието е за установено, че с нотариален акт за собственост на недвижим № 127 от 30.05.1983 г., наследодателят О. Х. е признат за собственик въз основа на давностно владение на дворно място, находящо се в [населено място], обл. Б., с площ от 647 кв.м., представляващо парцел *-* в кв. 16 по плана на селото. През 1982 г. – 1983 г. старата сграда в имота е съборена и на нейно място - изградена нова постройка, като е посочено въз основа на експертното заключение, че процесният имот УПИ *-* с построената в него сграда, описан и в констативния нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 24 от 18.07.2018 г. на Б. Х. и Д. Х. и нотариалния акт за дарение от същата дата, е идентичен с имота на наследодателя по нотариалния акт от 1983 г., който по действащия устройствен план на селото от 1987 г. е разделен на два поземлени имота, отредени за УПИ *-* и УПИ *-*. Предвид направените във въззивната жалба оплаквания за неправилно установяване на релевантните факти, довело до неправилен извод относно принадлежността на правото на собственост на процесния имот, въззивният съд, освен препращането по чл. 272 ГПК, е направил самостоятелен анализ на свидетелските показания и другите събрани по доказателства. Прието е, че показанията на Г. Х. и Д. С. са незаинтересовани от изхода на делото, а св. Ш. Ш. се намира в еднаква степен родство със страните, съответно е възприел показанията им за достоверни при преценката им с тези на св. Ю. Ю.. Въз основа на техните показания съдът е приел за установено, че приживе на наследодателя О. Х. и преди старата къща в поземления имот да бъде съборена, всичките му деца, освен Б. Х. са напуснали имота и са заживели в други имоти, като посещавали родителите си заедно със своите деца (техни внуци) като гости. Посочено е за установено от същите, че в бащиния дом е останал само Б. Х. със своето семейство (първоначално с първата му съпруга, а след 1989 г. с втората му съпруга – ответника Д. Х.). Макар да е работил в [населено място] (където живеел временно под наем), той се е грижил за родителите си и участвал в изграждането и ремонтирането на новата постройка, построена на мястото на старата, в която е вложил средства от трудовите си възнаграждения. В тази връзка наследодателят приживе многократно е правил изявления за желанието му процесният имот да остане за сина му и ответник Б. Х. - факт, който е приет за установен от въззивния съд от показанията на свидетелите Г. Х. и Д. С. и тези на свидетеля Ш. Ш., посочил и възприемането на ответника Б. Х. от всички за собственик на имота, в който живеел със своето семейство. При тези съображения е прието за установено, че приживе на наследодателя О. Х. и след неговата смърт и на съпругата му, съответно през 2001 г. и 1993 г., ответникът Б. Х. със своето семейство – съпруга Д. Х. и син Т. О. (за който се грижили родителите му след настъпил през 2009 г. инцидент), са живели в единствения им имот, подобрявали го и го поддържали като свой и това се възприемало от другите сънаследници, които били съгласни.

При така приетите за установени факти в решението, въззивният съд е приел за основателно своевременно релевираното правозащитно възражение от ответниците Б. Х., Д. Х. и Т. О. за последиците на давностното владение като оригинерен способ за придобиване на собствеността на процесния имот при преценката на основателността на предявените по производството искове по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН. Изложил е съображения, че приживе на наследодателя О. Х. и след неговата смърт и на съпругата му, съответно през 2001 г. и 1993 г., ответникът Б. Х. със своето семейство е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС срок. Последното е посочено за съответстващо на заявения в свидетелските показания обичай синът, който остане в жилището с родителите си и се грижи за тях, да придобие правото на собственост върху имота. Външният израз на намерението за своене на имота е мотивирал с извършваните от ответника Б. Х. и неговото семейство действия по строителство, ремонт, засаждане и други в процесния имот, изразяващи се в неговото подобряване и поддържане. По оплакването за липсата на изразено намерение за своене на имота съдът е обсъдил и удостоверението за данъчна оценка към преписката на констативния нотариален акт, в което са включени имената на всички наследници, като е изложил мотиви, че в процеса на упражняване на владение, до неговото завършване и удостоверяване чрез позоваване на последиците на давностното придобиване на имота, за третите лица същият остава формално съсобствен и доколкото към 2017 г. ответниците не са се позовали на последиците на давностното владение и не са имали легитимиращ ги акт за собственост, за държавните и местни органи имотът е имал наследствен характер. Изложено е също, че за своенето на имота е без значение и адресната регистрация на владелеца, доколкото владението на имота може да се осъществи чрез ограждане и затваряне/заключване, периодично посещаване, извършване на различни действия по поддържане, ремонтиране, засаждане и други, осъществяването на каквито действия от ответника Б. О. и семейството му са приети за несъмнено установени от свидетелските показания.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение, поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице.

Според тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Първите четири въпроса, уточнени и обобщени, съобразно правомощията на ВКС, разяснени в т. 1 на посоченото тълкувателно решение, се свеждат до задълженията на въззивния съд, в рамките на очертаните с въззивната жалба предели на производството, да се произнесе по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, като изложи свои, подчиняващи се на логическата правила, мотиви и изгради крайните си изводи въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на събрания по делото доказателствен материал, и при констатирано противоречие в свидетелските показания да мотивира кои от тях следва да се кредитират, както и за възможността въззивният съд да препрати по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, но като изложи собствени аргументи, обосноваващи съвпадането на крайните фактически и правни изводи на двете инстанции, по всички повдигнати за решаване във въззивната инстанция въпроси. Така обобщен въпросът има обуславящо значение за изхода на делото, поради което отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по него липсва допълнителното основание, тъй като не е разрешен в противоречие с посочената от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК тълкувателна и казуална практика на ВКС, която е относима към него (с изключение на посоченото в изложението решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. дело № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., което дава отговори на различни въпроси). В нея най-общо се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което преценката за правилността на решението на първоинстанционния съд е само косвен резултат. Въззивният съд е длъжен, в рамките на очертаните с въззивната жалба предели на производството, да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на всички доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Той е длъжен да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора по делото. При формиране на вътрешното си убеждение, въззивният съд следва да спазва логическите, опитни и научни правила, обезпечаващи истинността на фактическите констатации, чието несъответствие със събрания доказателствен материал води до необоснованост на съдебното решение. При противоречие в свидетелските показания съдът следва да посочи мотивирано кои от тях кредитира, като отчете тяхната правдоподобност и достоверността на твърденията им с оглед на самите тях и на останалите данни по делото, мотивирано да каже на кого от тях дава вяра и в резултат на това да приеме за установено едното или другото твърдяно обстоятелство. Изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг – не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено, с оглед условията, при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички, респективно част от свидетелите са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни. Показанията следва да бъдат съпоставяни и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите, събрани по делото доказателства. Само когато потвърждава първоинстанционното решение, при пълно съвпадение на фактическите и правни изводи на двете инстанции, а не само на крайния резултат, съгласно чл. 272 ГПК, въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, но това не го освобождава от задължението да изготви собствени мотиви, съобразно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК. В хипотезата на чл. 272 ГПК, макар и да препраща към мотивите на решението на първата инстанция, въззивният съд изготвя собствени мотиви, като прави свои мотивите към първоинстанционното решение, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Това препращане не следва да бъде формално, без излагане на нужната аргументация, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.

В случая въззивният съд не се е отклонил от така даденото от ВКС разрешение на въпроса, а изцяло е покрил изискванията за мотивираност на акта, съобразно задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Независимо че въззивният съд е споделил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК, той е изложил и собствени последователни и логични мотиви за придобиване на имота по давност от ответника Б. Х. чрез упражняване на фактическа власт повече от 10 години с намерение за своене, като е дал е дал отговор и на заявените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. При преценката и анализа на свидетелските показания в двете групи свидетели, включително и при констатираното противоречие в тях, са изложени мотиви кои от тях се приемат за достоверни и защо, като е преценена връзката на свидетелите със страните, евентуалната им предубеденост и заинтересованост от изхода на делото, съобразно правилото на чл. 172 ГПК. Макар въззивният съд да е възприел установените в първоинстанционното решение факти, въз основа анализ на показанията на четиримата свидетели, същият е извършил и самостоятелна преценка на тези показания, съвкупно със събраните писмени доказателства, относими към спорните пред въззивната инстанция факти и е съобразил по кои от тях свидетелите дават идентични показания. Изложил е съображения какво приема за установено от фактическа страна въз основа на техните възприятия и защо приема за неоснователни възраженията на въззивниците за липса на упражнявана еднолично фактическа власт с намерение за своене, предвид адресната регистрация по настоящ адрес на ответника Б. Х. в [населено място] и декларирането на имота като съсобствен пред общинската администрация. Въззивният съд изцяло се е съобразил със служебно известната практика на ВКС, според която основно доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при която преценка да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и експертни заключения, като се ползват и правилата на логиката (решение № 50036 от 27.03.2023 г. по гр. дело № 2590/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. дело № 1058/2010 г. на ВКС, I г. о.). Така, въз основа на събраните доказателства и при спазване на процесуалните правила, е прието за установено в обжалваното решение, че единствено Б. Х. е останал да живее в бащиния имот, грижел се е за родителите си, участвал е със собствени средства в изграждането и поддържането на новата постройка в дворното място, поради което и при изричното желание на наследодателя този имот да остане за него, той е продължил да упражнява фактическа власт върху същия и след смъртта на наследодателя, като всички считат имотът за негова собственост. Обстоятелството дали наследодателят е разпределял приживе имоти между останалите наследници няма значение за изводите на съда, поради което необсъждането на довода за липса на такова също не може да обуслови допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което преценката за правилността на решението на първоинстанционния съд е само косвен резултат (ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо, възраженията за необсъдени от въззивния съд доводи за разместена от първоинстанционния съд доказателствена тежест, обосновано от касаторите с аргументи за придадена обвързваща доказателствена сила на издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт и презумирано от първоинстанционния съд еднолично владение, не могат да обусловят допускане на касационния контрол на решението. В случая въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви в решението относно обективирането на намерението да се владее процесния имот, като е приел, че с извършените строителни и ремонтни действия в имота със собствени средства ответникът Б. Х. е дал външен израз на намерението за неговото своене, възприемано пряко от останалите сънаследници през годините на упражнявана фактическа власт. За пълнота на изложението следва да се посочи, че изводът му за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност не е формиран въз основа на придадена обвързваща материална доказателствена сила на издадения нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка, което е и в съответствие, а не в противоречие с разясненията, дадени в мотивите на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС при легитимиращи се нотариални актове и за двете страните по производството.

Не е налице основание за допускане на решението до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по петия правен въпрос относно преобръщането на владението от съсобственик и неговото обективиране. В посочените в изложението към касационната жалба ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 176 от 20.07.2009 г. по гр. дело № 6509/2007 г. на ВКС, I г. о. (последното неприложимо на поддържаното основание) се приема, че когато наследник упражнява фактическа власт върху наследствен имот, той е владелец на своята част и държател на частите на останалите сънаследници. Ако твърди придобиване на наследствения имот по давност, този сънаследник следва да докаже т. нар. преобръщане на владението на останалите съсобственици, чрез демонстриране по ясен и недвусмислен начин пред всички тях на намерението си да свои целия имот. Промяната в намерението не трябва да остане скрита, тя трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на наследниците и да показват несъмнено, че наследникът, който упражнява фактическата власт отрича техните права върху вещта и я държи само за себе си. Въззивният съд именно такова преобръщане на владението (interversio possessionis) е приел за обективирано пред останалите съсобственици (сънаследници), чрез установяването на ответника Б. Х. и семейството му да живее в имота и с извършването с лични средства на строителните действия и ремонт по подобряване и поддържане на процесния имот. Отговорът на този въпрос не би и променил решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение за настъпване на последиците на придобивната давност. Според практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр. дело № 2871/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. дело № 4591/2015 г. на ВКС, I г. о., и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. дело № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о, при извършване на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. Когато владението е установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец, което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и тази на чл. 83 ЗС, т. е. приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В този смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. Същото разрешение е приложимо и в случая, предвид установеното от въззивния съд, че наследодателят приживе е изразил воля процесният имот да остане за сина му и ответник Б. Х., който след смъртта на наследодателя е установил самостоятелна фактическа власт върху имота, предадено му приживе от наследодателя, с намерение за придобиване на собствеността, противопоставима на останалите сънаследници, като той не е длъжен и да демонстрира последваща промяна в намерението си, с което упражнява фактическата власт след откриване наследството.

Последният (шести) въпрос, който касаторите поддържат в изложението към касационната жалба за значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не е обусловил решаващата воля на съда, като липсата на общата основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол съгласно тълкувателните разрешения на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая изводът за упражнявана от ответника фактическа власт с намерение за своене е изведен въз основа на съвкупния анализ на кредитираните от въззивния съд свидетелски показания, преценени с другите събрани доказателства, а позоваването на обичая е само съпътстващо съображение. Последното не е обуславящо за решаващите изводи по предмета на спора и с него съдът не е преодолял празнота в закона.

При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основания-та за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.