Определение № 250 от 27.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1181/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Н., представляван от назначените му от съда особени представители адв. Е. А. П. и адв. М. И. А., срещу решение № 1015 от 20.07.2023г. по в.гр.д. № 3211/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 62 от 10.06.2022г. по т.д. № 183/2020г. на Окръжен съд Благоевград в частта, с която е признато за установено, че касаторът дължи на „Банка ДСК“ ЕАД главница в размер на 18 749,15 евро, законната лихва върху тази главница от 09.10.2019г., 1192,47 евро лихва за периода 10.01.2019г. – 26.09.2019г., 997,38 евро лихвена надбавка за забава за времето 10.01.2019г. – 26.09.2019г., 67,73 евро – лихвена надбавка за забава за периода 26.09.2019г. – 08.10.2019г., 48 лв. разноски по кредита, 187,48 евро такси по кредита.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел за наведени за първи път с въззивната жалба доводи и възражения, в това число във връзка с редовността на уведомяването за предсрочната изискуемост чрез ЧСИ, релевирани още с подадените отговори и обсъдени и в първоинстанционното решение. Поддържа, че въззивният акт е немотивиран, тъй като не се е произнесъл по твърденията и доводите на страните и не е изложил мотиви във връзка с тях. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че поради качеството на поръчителя и на управител на дружеството-кредитиполучател не е необходимо нарочното му уведомяване относно размера на вноските и сроковете по погасителния план. Намира, че поради липса на извършен обстоен анализ на представените договори за кредит овърдрафт и за поръчителство, както и на неправилно тълкуване на договора за кредит и на анексите към него, въззивният съд е достигнал до неправилни изводи по същество на спора. Оспорва и извода на въззивния съд, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено преди изтичане на срока по чл.147 ЗЗД. Сочи, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като не е изпълнил задължението по чл.236, ал.2 ГПК да изложи собствени мотиви, а единствено е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Излага доводи за неравноправност на клаузата на чл.4 от договора.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. При тези данни следва ли /заповедният и установителният/ съд служебно да изследва въпроса налице ли е надлежно уведомяване на поръчителя за настъпила предсрочна изискуемост на задължението по процесния договор за овърдрафт? Твърди се произнасяне на въззивния съд в противоречие с определение № 144 от 25.02.2013г. по ч.т.д. № 48/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение № 809 от 29.11.2011г. по ч.т.д. № 647/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Следва ли при произнасянето си по подаденото от кредитора заявление по чл.417 ГПК заповедният съд да изследва въпроса и установи, че е обявена от кредитора предсрочна изискуемост на дължимото вземане по кредита на дружеството-длъжник? Касаторът сочи определение № 144 от 25.02.2013г. по ч.пр.д. № 48/2013г. на ВКС.

3. Следва ли при произнасяне по наведеното възражение във въззивната жалба за нередовно уведомяване на дружеството и поръчителя съдът да мотивира акта си, като даде отговор кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства защо приема или не приема уведомяването за редовно? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие с определение № 47 от 17.01.2011г. по ч.т.д. № 719/2010г. на ВКС, II т.о., определение № 857 от 09.12.2011г. по ч.т.д. № 623/2011г. на ВКС, I т.о., определение № 144 от 25.02.2013г. по ч.т.д. № 48/2013г. на ВКС, II т.о., ТР № 3/2017г. от 27.03.2019г. на ОСГТК на ВКС.

4. Налице ли е редовно връчване на уведомление за предсрочна изискуемост на кредит овърдрафт на търговското дружество „Никомак транс” ЕООД, като се съобрази, че приложеното по делото уведомление не съдържа въведените със закона и установените в съдебната практика изисквания за редовност на извършеното връчване?

5. Налице ли е редовно връчване на уведомление за предсрочна изискуемост на банков кредит овърдрафт на поръчителя-ответник в настоящото производство, като се вземе предвид, че с договор за покупко-продажба на дружествен дял с нотариална заверка на подписа от 04.01.2019г. дружествените дялове от търговско дружество „Никомак транс” ЕООД са продадени на К. К., от който момент управителят на дружеството и поръчителят не са едно и също физическо лице? Касаторът поддържа, че по отношение на последните два въпроса са осъществени допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

6. Следва ли да се приемат за несъстоятелни /неоснователни/ направените пред първоинстанционния и въззивния съд възражения за неуведомяване на поръчителя относно размера на вноските и сроковете, уговорени в погасителния план, и за настъпване на предсрочната изискуемост на кредит-овърдрафт, като се вземе предвид, че поръчителят не е подписал погасителните планове /не е установено дали е запознат с тях/ и единствено е налице подписване на договор за поръчителство от 04.04.2016г. с посочен срок за ползване /усвояване/ до 04.04.2017г. и договор за поръчителство от 30.03.2017г.?

7. Следва ли банката-кредитор да докаже по реда на пълно и главно доказване, че е уведомила поръчителя – Г. Н. за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита?

8. Налице ли е в настоящия случай презумпция, че поръчителят се е съгласил с анексирания договор /подписан в качеството му на управител на търговското дружество/, след като същият не е страна, и налице ли е валидно поръчителство?

9. Следва ли ищецът по реда на пълно и главно доказване да докаже размера на дължимата се лихва до датата, на която твърди настъпване на предсрочна изискуемост?

10. Подлежи ли искът на отхвърляне в тази му част, ако ищецът по реда на пълно и главно доказване не докаже размера на дължимата се лихва до датата, на която твърди настъпване на предсрочна изискуемост? Касаторът твърди, че по последните два въпроса са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като се позовава на ТР № 3/2017г. от 27.03.2019г. на ОСГТК на ВКС.

11. Допустимо ли е да се приеме, че е налице съгласие от страна на поръчителя, след като се вземе предвид, че с анекс № 1 от 30.03.2017т., т.2 е уговорен срок 12 месеца с възможност за продължаване, а в договора за поръчителство същият да поеме задължение за по-дълъг срок от уговорения с длъжника?

12. В тази хипотеза от кой момент ще следва да тече срокът по чл.147 ЗЗД, който е преклузивен? Касаторът твърди, че по отношение на последните два въпроса са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи решение № 7 от 28.04.2020г. по т.д. № 562/2017г. на ВКС, II т.о., т.4б от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 81 от 08.07.2014г. по т.д. № 1705/2013г- та ВКС, I т.о., решение № 27 от 28.01.2013г. по гр.д. № 1279/2012г. на Окъжен съд Русе.

13. Недопустими ли са постановените в първа и въззивна инстанция съдебни актове, ако са налице безспорни данни, че заповедният съд не е изследвал въпроса обявена ли е от банката-кредитор предсрочна изискуемост на дължимото вземане по кредита на дружеството-длъжник на поръчителя?

14. Допустимо ли е разглеждането на търговски спор от граждански въззивен състав?

15. Представлява ли злоупотреба с право депозирането на въззивна жалба от назначените особени представители на ответника? Налице ли е друга възможност за защита на ответника в производството освен депозиране на въззивна жалба срещу постановения съдебен акт?

16. Следва ли изплащането на дължимото се възнаграждение за извършено представителство да бъде обвързано с основателност или неоснователност на депозираната въззивна жалба? Представлява ли нарушение на процесуалния и материалния закон /чл.47 ГПК, т.6 на ТР № 2/2012г. на ОСГТК на ВКС и чл.36, ал.1 ЗА вр. Наредба № 1/2004г., чл.81 ГПК/ неизплащането на дължимото за осъщественото представителство пред съответната инстанция възнаграждение след приключване на производството и в срока по чл.81 ГПК? Касаторът поддържа, че последните два процесуалноправни въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по касация „Банка ДСК”АД, представляван от юрисконсулт С. Д., представя отговор с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че при съпоставяне на наведените с въззивната жалба доводи и тези, съдържащи се в отговора на исковата молба, са налице направени за първи път с жалбата възражения - твърдението за недопустимо уведомяване на длъжника чрез ЧСИ по процедурата на ГПК и нарушаването на същата чрез непосочване на мястото на залепване на уведомлението, възражението за неточно формулирано задължение за заплащане на такси и несъобразяването на съда с изводи на вещото лице за променен лихвен процент от 30.07.2017г., без да има конкретен довод за последното с отговора на исковата молба. Поради това е намерил, че тези възражения не могат да са предмет на анализ от въззивния състав, доколкото не са били предмет на първоинстанционния спор.

Въззивният съд е приел, че ответникът е физическо лице, но и управител на дружеството – длъжник, поради което е намерил за неоснователни възраженията за нужда от нарочно уведомяване на поръчителя относно размера на вноските и сроковете, уговорени в погасителния план. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че обявяването от кредитора на длъжника на трансформирането на целия дълг в предсрочно изискуем рефлектира върху отговорността на поръчителя, без да е необходимо специално уведомяване на гарантиращия вземането. Приел е, че макар поръчителят да не е страна по анексирания договор, въз основа на последния е сключен нов договор за поръчителство, в който са инкорпорирани клаузите на съглашението между кредитора и длъжника и с подписването на договора за поръчителство физическото лице Г. Н. се е съгласил с удължаването на срока на действие на договора.

Въззивният съд е намерил за неоснователно твърдението за едностранно изменение на лихвата, като е посочил, че страните са съотнесли възнаградителната лихва към тримесечния евролибор с надбавка, при определена методиката за пресмятане и зададен минимален размер на лихвения процент (9.5%). Възприел е извода на първоинстанционния съд, че потребител, ползващ се от закрилата на ЗЗП според дефинитивното определение (§13, т. 1 ПРЗ ЗЗП), е само физическо лице, а в случая кредитът е търговска сделка, сключена между банка кредитодател и дружество – кредитополучател.

Във връзка с разпоредбата на чл.147 ГПК въззивният съд е приел, че поръчителят гарантира и вземането на длъжника при условията на удължено действие на договора – до 30.03.2018г., извършено с анекс от 30.03.2017г. Съобразил е, че договорът е за револвиращ заем и според заключението на експертизата е имало постоянно движение на суми чрез отпускане на заемни средства и възстановяването им. Посочил е, че според чл.3 от анекса от 30.03.2017г. датата 30.03.2018г. е краен срок на ползване, след което в рамките на 36 м. според договорен погасителен план заемните суми следва да се възстановят. Поради това е приел, че под приключване на договора следва да се разбира, че банката преустановява да отпуска суми до непогасен размер от 25 000 евро, а не че до този момент вече усвоеният кредит следва да се възстанови. Предвид изложеното е изтъкнал, че дори да се приеме липса на валидно връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита, то подаването на заявление за заповед за изпълнение на 09.10.2019г. не е извън регламентирания в чл. 147 ГПК срок.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е правилно, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.

Намерил е, че поради естеството на разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК, имаща превантивно санкционен характер срещу злоупотреба с право, и с оглед неоснователността на въззивната жалба, в която се преповтарят доводите, разгърнати пред първоинстанционния съд, не следва да присъди хонорар в полза на особените представителки на ответника.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора въпроси 13 и 14 са свързани с довода му за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията за решаване на делото по същество; когато решението е постановено при липса на право на иск или ако правото на иск не е упражнено надлежно; когато съдът е бил десезиран от спора; при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск. В случая твърдения за наличие на някое от посочените основания за недопустимост на въззивното решение не се излагат, а въпросите са поставени във връзка със съдържащите се в тях твърдения, че въззивният съд не е изследвал дали е обявена предсрочна изискуемост на кредита и че спорът по делото, който има характера на търговски спор, е разгледан от граждански въззивен състав – обстоятелства, които нямат отношение към допустимостта на постановеното въззивно решение.

Въпроси 1, 5 и 7 се отнасят до необходимостта от обявяване на предсрочна изискуемост на кредита и на поръчителя по договора за кредит. Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК и излагайки и собствени съображения е приел, че за да настъпи предсрочната изискуемост, не е необходимо тя да се обявява на поръчителя, а е достатъчно волеизявлението на кредитора да достигне до кредитополучателя при настъпили обективни обстоятелства за изискването на целия дълг. Това разрешение не противоречи на сочената от касатора задължителна практика на ВКС, която не съдържа друг отговор на въпроса, и е в съотвествие с формираната постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 40 от 17.06.2015г. по т.д. № 601/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 23 от 24.03.2015г. по т.д. № 1717/2013г. на ВКС, I т.о. и др. Съгласно така формираната практика моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока, като в този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно.

Формулираните въпроси 2 и 3 отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но са разрешени в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, е споделил съображенията му, че с покана – уведомление с вх. № 9119/23.08.2019г. от кредитора до кредитополучателя задълженията по кредита са обявени за изцяло предсрочно изискуеми, като същата е връчена на длъжника по реда на чл. 50, ал.4 във вр. с чл. 47, ал.1 от ГПК. Въззивният съд действително не е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи за нередовност на връчването на уведомяването, но е изложил изрични съображения за настъпила преклузия на тези доводи поради несвоевременното им заявяване. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставените в изложението въпроси 4, 6, 8, 11 и 12 по начина, по който са формулирани, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Същите са поставени във връзка с невъзприети от въззивния съд твърдения на касатора и отговорът им е обусловен от обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което имат характера на фактически, а не на правни въпроси. Поради това така поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Формулираните в изложението въпроси 9 и 10 се отнасят до доказване на размера на претендираната възнаградителна лихва в хипотезата на обявена предсрочна изискуемост на кредита и значението им за изхода на спора е обосновано с твърдение, че ищецът претендира лихва и за период, следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост. Твърденията на касатора не отговарят на мотивите на съда и на фактите по делото, тъй като първоинстанционният съд, към чиито мотиви е препратил по реда на чл.272 ГПК въззивният съд, е приел, че предсрочната изскуемост е настъпила на 27.09.2019г. и е уважил предявения иск за възнаградителна лихва в размер на 1192.47 евро лихва за периода 10.01.2019г. – 26.09.2019г., след като е обсъдил събраните по делото доказателства, в това число ССЕ за установяване на размера й. Поради това искането за допускане на касационен контрол на въззивното решение по посочените въпроси е неоснователно.

Останалите въпроси се отнасят до произнасянето на въззивния съд по искането за присъждане на възнаграждение на особените представители на касатора за въззивната инстанция. По това искане е налице произнасяне на въззивния съд по реда на чл.248 ГПК и срещу определението му е подадена частна жалба, поради което въпросът следва да бъде разрешен в образуваното частно производство. С оглед на това формулираните в изложението въпроси 15 и 16 се явяват неотносими и не следва да бъдат обсъждани.

Не е налице и поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 200 лева, каквото искане е направено в отговора на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение