Определение № 419 от 05.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1641/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Аеропак инженеринг“ ООД – [населено място], срещу решение №888 от 30.04.2015г., постановено по в.гр.д.№ 1721/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, в частта му, с която „Аеропак инженеринг” ООД е осъдено на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да заплати на К. Н. Б. сумата 6 500 евро, дадена на отпаднало основание - развален предварителен договор за продажба на недвижими имоти, сключен през месец октомври 2006г. и в частта му, с която е потвърдено решение от 30.12.2013г. по гр.д.№12496/2011г. на СГС, ГО, І-17 с-в, за осъждането на „Аеропак инженеринг” ООД да заплати на К. Н. Б. на основание чл.93, ал.2, предл.2 ЗЗД сумата 27 000 евро., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2011г.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните му части въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че въззивният съд е отказал да се произнесе по твърдяната от касатора нищожност на цесията – факт, който е от значение за подсъдността на спора и за легитимацията на ищцата. Оспорва се извода на апелативния състав, че по делото не са установени обстоятелства, изключващи вината на продавача като се излагат доводи, че единствената причина за това дружеството да не реализира предварителния договор, е отказът му да „изпере“ 600 000 евро на вещото лице М. Г.. В тази връзка касаторът се позовава на решение №1725/15.11.2011г. на САС, установяващо неизправното поведение на собствениците на земята. Отделно се твърди, че нелогичните съдийски назначения по делото, както и повторният избор на съдия А. П. за председател на въззивния състав, създават впечатление за наличие на конфликт на интереси, което е процесуално недопустимо. Акцентира се и върху факта, че приетите от съда писмени бележки на 17.04.2015г. са приложени по делото на 08.05.2015г., а постановеното въззивно решение е с предходна дата от 30.04.2015г. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване като е формулирал следните въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. „Са ли исковете на ищцата преждевременни с оглед единствената договореност между страните по договора като начин на прекратяване на договора, записана в чл.26 от него, до който момент още не се бе стигнало към момента на внасяне на исковата й молба и образуване на дело. И ако исковете са преждевременни са ли и неоснователни на това основание ? “.

2. „Във връзка с въпрос №1: в отношенията между страните приложение намира и разпоредбата на чл.81 от ЗЗД, съгласно която длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнение се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Точно такава е причината в процесния случай - виновно поведение на трето лице, което води до несбъдването на условието по чл.26 от договора.“

3. „Съгласно ЗЗД развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти става по съдебен ред. Тъй като процесният предварителен договор все още не е развален по този ред, изминал е и петгодишният давностен срок за развалянето му /на който се позоваваме, съгласно ЗЗД правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност/, така че считаме, че постановеното и оспорвано от нас Решение на САС е неоснователно и грешно, за което следва да бъде отменено. “

4. „Може ли да бъде допускан в съдебната практика съдебен процес и издаване на съдебни решения в полза на лице, претендиращо за права по цесия, която е нищожна ?“

5. „Представлява ли сключената между г-н Б. Б. и сестра му цесия за встъпване в права /а не встъпване в дълг/ виновно от негова страна нарушаване на предварителния договор и правата на дружеството ни по него от страна на Купувача с оглед на това, че: същата е дефинирана като встъпване в права - цитат: „Цедентът прехвърля на Цесионера всички свои вземания към „Аеропак инженеринг” ООД, породени или отнасящи се до сключения предварителен договор”, а не встъпване в дълг по отношение на него, както и с оглед на това, че нито в текста на договора няма дадено съгласие от страна на дружеството, нито в нашите договорености с купувача - г-н Б. Б. някога е бил обсъждан вариант за трето лице, встъпващо в негови права, а не в дълг ?“

6. „Действителна ли е легитимацията на ищца, представяща се като такава на основание договор за цесия, който е нищожен? Постановените в нейна полза решения също ли са нищожни на това основание ? Счита ли се насрещната страна за надлежно и законно уведомена за сключения от цедента договор за цесия при условие, че по делото не са представени никакви доказателства от него относно това, че насрещната страна е получила съобщението му, запознала се е с него и че цесията й е законно съобщена? Каква е цената на иск за нищожност или отмяна на договора за цесия, когато стойността на прехвърленото вземане не е определена, липсва и цена, с която цесионерът се е задължил да плати за прехвърлянето ?“

7. „Каква е цената на иск за нищожност или отмяна на договор за цесия - стойността на прехвърленото вземане или цената която цесионерът се е задължил да плати за прехвърлянето ? И на Софийски районен съд или на Софийски градски съд е подсъдно такова дело ? Законно ли е действието на първоинстанционният съд относно това, че отказа да разгледа внесената от нас по делото годишна данъчна декларация на цесионера пред Сметна палата на Р. България, която е публичен документ, като доказателство, че същият не е декларирал нито договора за цесия, нито придобиване или даване на суми на основание този договор ?“

8. „При условие, че едната страна по дело изрично е заявила, че не е получила плащане по един договор, който е сключила с трето лице, което не е страна по делото и в хода на делото представящия се за негов правоприемник ищец по делото не е представил никакви доказателства за това, дали по този договор има физически и реално платена сума към първата страна, законни ли са издадените в полза на ищцата съдебни решения за възстановяване към на нея на суми, които не са плащани, също и начислявани лихви върху несъществуващи суми ?“

9. „Можем ли да считаме, че на основание горното, както и на това, че съдът не се е произнесъл с мотиви относно развалянето на този предварителен договор, то същият не е развален и последиците от това не са настъпили ?“

10. „Правилно ли е Решение, постановено без доказателства и посочени точни законови основания /членове/ ?“

11. „Постановеното от САС решение води до въвеждане на лоши съдебни практики на пране на пари през правосъдната система. Подробно обяснение на явлението сме дали по делото и в жалбата си до САС срещу Решението на СГС по него.“

12. „Съгласно практиката на ВКС Решение, в което не е ясно обосновано на основание кои законови членове е постановено и какви точно са задълженията на страните по него подлежи ли на отмяна ? Подлежи ли на отмяна и Решението на САС, което обжалваме - на основание неяснота и необоснованост ?

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба на „Аеропак инженеринг“ ООД от ищцата К. Б., в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че поставените в изложението въпроси не отговарят, както на изискването същите да са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, така и на изискването по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно в отговора се излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба поради липсата на поддържаните от касатора касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция.

По реда и на основание чл.287, ал.2 ГПК е депозирана насрещна касационна жалба от К. Н. Б. срещу въззивното решение №888/30.04.2015г. по в.гр.д.№ 1721/2014г. на САС, ГО, 2 с-в, в частта му, с която е отменено решение от 30.12.2013г. по гр.д.№12496/2011г. на СГС за осъждането на „Аеропак инженеринг“ ООД да заплати на К. Б. разликата между 27 000 евро и 40 000 евро, а именно – за сумата 13 000 евро, представляваща претендирано капаро по предварителен договор и вместо негое постановено отхвърляне иска на К. Б. за посочената разлика от 13 000 евро, представляваща разликата между присъденото в двоен размер капаро от 27 000 евро и претендираното от ищцата капаро в двоен размер общо от 40 000 евро.

В насрещната касационна жалба се поддържа, че в обжалваната му от ищцата част, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и явна необоснованост. Оспорва се фактическия извод на въззивния състав, че като капаро (задатък) по предварителния договор е дадена сумата 13 500 евро (а не 20 000 евро), като останалата част до 20 000 евро (6 500 евро), е представлявала първа вноска от цената по договора. Според касаторката изводът на съда, че част от платената сума била задатък, а останалата част била първа вноска от продажна цена, е явно необоснован поради противоречието му с правилата на формалната логика и на математиката. Сочи се, че неправилността на въззивното решение е резултат от липса на проведено тълкуване на клаузата на чл.4, б.А от процесния договор и на допуснатото нарушение на императивната разпоредба на чл.147 ЗЗП, изискваща тълкуване на неясни клаузи по благоприятен за потребителя начин. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на исковата претенция в пълния претендиран размер от 40 000 евро, ведно със законната лихва и разноски.

В представеното към насрещната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, по отношение на които се твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. „При спор между страните относно уговорения размер на задатъка, който купувачът плаща при сключването на договора, и заявени спорни позиции на страните относно тълкуването и точния смисъл на клаузата в договора, в която е уговорено плащането на задатъка, следва ли съдът да проведе тълкуване на спорната клауза съобразно чл.20 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, така, че да издири действителната воля на страните, като приложи предвидените в чл.20 ЗЗД критерии за тълкуване на клаузи в договори, а именно отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността ?“

2. Дали при тълкуване на спорната клауза, когато тя е в договор между потребител и търговец, съдът следва да приложи правилото на чл.147, ал.2 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като възприеме тълкуване на клаузата в смисъл, който е благоприятен за потребителя ?“

Твърди се, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение №129/12.07.2013г. по т.д.№ 558/2012г. на II т. о.; решение №81/07.07.2009г. по т.д.№761/2008г. на I т.о.; решение № 89/17.07.2009г. по т.д.№523/2008г. на II т.о.; решение №546 от 23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на IV г.о.; решение №151/05.10.2010г. по т.д. №1035/2009г.; решение №157/30.10.2012г. по т.д.№696/2011г. на II т. о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ІІІ г.о.

В срока по чл.287, ал.3 ГПК е представен писмен отговор на насрещната касационна жалба на К. Б. от ответното дружество „Аеропак инженеринг“ ООД, в който се твърди, че насрещната касационна жалба е недопустима като подадена от ненадлежна страна срещу съдебен акт, който не засяга материалните й права. Отделно се поддържа, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касация в обжалваната му от ищцата част поради липса на противоречие с практиката на ВКС. Излагат се аргументи за недопустимост и неоснователност на исковата претенция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните относно предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по касационната жалба на „Аеропак инженеринг“ ООД, приема следното:

Касационната жалба на Аеропак инженеринг“ ООД е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение от 30.12.2013г. по гр.д.№12496/2011г. на СГС, ГО, І-17 с-в, в частта му, с която „ Аеропак инженеринг” ООД е осъдено да заплати на К. Б. на основание чл.93, ал.2, предл.2 ЗЗД сумата 13 000 евро, представляваща разликата между дължимите 27 000 евро и присъдените 40 000 евро, претендирано капаро в двоен по предварителен договор за продажба на недвижими имоти по чл.19,ал.З от ЗЗД, сключен през октомври 2006г. и вместо него е отхвърлил иска за посочената разлика от 13 000 евро. С въззивното решение „Аеропак инженеринг” ООД е осъдено да заплати на К. Б. на осн. чл.55, ал.1 ЗЗД сумата 6 500 евро, дадена на отпаднало основание - развален предварителен договор за продажба на недвижими имоти по чл.19,ал.З от ЗЗД, сключен през м.октомври 2006г. между ответното дружество и Б. Б., като е отхвърлен иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 500 евро, представляваща претърпени от ищцата вреди над уговореното капаро. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му обжалвана от дружеството част, с която „Аеропак инженеринг” ООД е осъдено да заплати на К. Б. на основание чл.93, ал.2, предр.2 ЗЗД сумата 27 000 евро, ведно със законната лихва, считано от 27.09.2011г.

Въззивният състав е приел за установено, че през месец октомври 2006г. между „Аеропак инженеринг” ООД и Б. Н. Б. е бил сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, който съдържа и елементите на договор за изработка. Със същия е постигнато съгласие за сключване на предварителен договор за продажба на недвижими имоти, като продавачът е следвало да прехвърли първо правото на строеж върху обектите, предмет на договора - апартамент и гараж, които ще се намират в новострояща се жилищна сграда в урегулиран поземлен имот, индивидуализиран в договора, да предаде имотите в завършен вид и да прехвърли припадащите се на обектите идеални части от дворното място. Съдът е отразил, че макар в чл.1, ал.1 от договора да се посочва, че сградата е новострояща се, от съдържанието на останалите клаузи става ясно, че тази сграда е бъдещ недвижим имот, от което следва, че с процесния договор е уговорено прехвърлянето на бъдещи вещи - апартамент и гараж, които ще бъдат изградени. Апелативният състав е приел за неоснователно възражението на дружеството за липса на достоверна дата на договора, посочвайки, че дружеството е страна по договора, че не е оспорило поставения подпис на негов представител и че в негова тежест е било да докаже, че договорът е сключен по-рано от месец октомври 2006г.

В обжалваното решение е отразено, че с договор за цесия от 18.09.2011г. купувачът по предварителния договор от м. октомври 2006г. Б. Б. е прехвърлил на ищцата в настоящото производство К. Б. всички свои вземания към „Аеропак инженеринг” ООД, породени или отнасящи се до сключения между цедента и това дружество предварителен договор от месец октомври 2006г., като подробно са описани имотите по чл.1, ал.1 от договора. Съдът е приел, че цесията е произвела своето действие с оглед представеното по делото съобщение на 18.09.2011г., изпратено до електронната поща на ответното дружество за така извършената цесия и с оглед представено писмено едностранно изявление от ищцата от 19.09.2011г. за разваляне на договора. Отделно въззивният състав е посочил, че изложените във въззивната жалба на дружеството съображения за недействителност на договора за цесия са преклудирани поради което и не подлежат на обсъждане.

Обсъждайки клаузите на договора от месец октомври 2006г., съдът е приел, че действието на договора не е било поставено под условие - учредяване на правото на строеж в полза на продавача, тъй като поставянето на действието на договора под условие следва да бъде изрично заявено и да става ясно, че осъществяването на договора е поставено в зависимост от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие. Според съда в случая началният момент на срока за прехвърляне на правото на строеж е поставен в зависимост от учредяване на такова право за цялата сграда от собствениците – учредители, като липсва уговорка или какъвто и да израз, от който да може да се направи извод, че учредяването на право на строеж може да се приеме като бъдещо несигурно събитие. В тази връзка в решението е направен извода, че макар посоченият срок за прехвърлянето на правото на строеж да започва да тече от момента, в който собствениците на земята ще учредят право на строеж за цялата сграда, това не представлява условие за изпълнението на договора по смисъла на чл. 25 ЗЗД. Аргумент в насока, че договорът не е сключен под условие, съдът черпи и и от обстоятелството, че изпълнението му е започнало с плащане на сумата по чл.4,б.”А“.

Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на ответника, че няма доказателства сумата 20 000 евро да е платена, като се е позовал на факта, че в договора изрично е посочено, че същият служи за разписка за плащането на сумата. Съдът е подчертал, че договорът има качеството на частен документ, удостоверяващ плащането, което изключва необходимостта от доказването на плащането с други доказателства като фактури, приходни касови ордери и др. счетоводни документ и записвания.

Произнасяйки се по спорния въпрос дали платената сума изцяло представлява капаро или същото е в размер само на 10% от цената на договора, съдът е отразил, че цената на недвижимите имоти, описани в чл.1,ал.1 е уговорена на общо 135 000 евро, като същата е дължима на вноски. Съдът е акцентирал, че в чл.4 страните са уговорили нейното разпределение както следва: първата част, съгласно б.”А” на посочения текст - капаро 10% и първа вноска в общ размер на 20 000лв. в деня на подписване на договора; втора вноска в размер на 100 000 евро - при учредяване (прехвърляне на право на строеж върху обектите по чл.1) и третата вноска от 15 000 евро - при издаване на Акт обр.16. Апелативният съд е счел, че при граматическото тълкуване на тази клауза става ясно, че платените 20 000 евро представляват 10% капаро плюс първа вноска от цената, при което капарото е в размер на 13 500 евро, а останалата част до платените 20 000 евро представлява първа вноска от цената (6 500 евро). Според съда волята е ясно изразена с употребата на съюза „и” между двата компонента, от които се състои платената сума - „ капаро 10% и първа вноска”, при изричната уговорка, че двата компонента са в размер на общо 20 000 евро.

Изследвайки значимия за правния спор въпрос – дали е налице е виновно поведение от страна на продавача по предварителния договор, въззивният състав е подчертал, че по делото е безспорно, че изпълнението на задълженията, които „Аеропак инженеринг” ООД има по договора, не е започнало. Според съда, въпреки че началният момент, от който текат сроковете за изпълнение на договора да е поставен в зависимост от други конкретни действия - прехвърляне на правото на строеж, даване на строителна линия и др., не може да се възприеме становището на ответника, че исковете са предявени преждевременно. Акцентирайки, че всяко едно задължение следва да се изпълни в разумен срок, съдът е приел, че след като в продължение на пет години не са предприети действията, от които да почнат да текат конкретните срокове по договора, то следва извода, че е налице пълно неизпълнение на задълженията на ответника. Отделно, апелативният състав е посочил, че става въпрос за предварителен договор за продажба на бъдеща вещ, в който случай продавачът носи отговорност за обезпечаване на всички действия тази вещ да възникне, включително и придобиването на правото на строеж върху поземления имот. Според съда, със сключването на договора, продавачът е могъл и е бил длъжен да предвиди обстоятелствата, които биха могли да му попречат за изпълнение на договора и след като го е подписал, то той е действал със съзнанието, че тези пречки биха могли да бъдат преодолени. В тази връзка е изложен довода, че дружеството-продавач не е проявил грижата на добър търговец (или грижата на добрия стопанин) и следва да понесе отговорността от проявената небрежност, без да може да се ползва от освобождаващия състав на чл.81, ал.1 ЗЗД. В обжалваното решение е посочено, че по делото не се установява наличието на обстоятелства изключващи вината на продавача и че представеното решение, с което предявеният от него иск по чл.19, ал.З ЗЗД за учредяване на право на строеж е отхвърлен, не го освобождава от отговорност.

Констатирайки, че купувачът по предварителния договор е изправна страна, тъй като е изпълнил уговореното в договора задължение за заплащане на първата част от цената на имота при подписване на договора, съдът е приел, че ищцата като цесионер е имала потестативното право да развали предварителния договор, поради което направеното изявление в тази насока е произвело своето действие.

Въззивният състав е приел за основателна претенцията по чл.93, ал.2 ЗЗД до размер на 27 000 евро – връщане на дадения задатък от 13 500 евро в двоен размер. Съдът е посочил, че в случая е осъществена хипотезата, визирана в чл.26 от договора, предвиждаща връщането на задатъка в двоен размер при виновно неизпълнение от страна на продавача. Според апелативния съд посочената уговорка от договора не изключва общата отговорност за неизпълнение, скрепена с даването на задатък, а само въвежда допълнителна специална хипотеза, при която такъв се дължи в двоен размер. Приемайки, че са налице всички законови изисквания за уважаване на претенцията по чл.93, ал.2 ЗЗД - наличие на действителен предварителен договор за покупко-продажба; виновно неизпълнение от страна на обещателя по предварителния договор на задължението за сключване на окончателен договор, както и за извършване на дейностите по изграждане на имотите; наличие на уговорен и заплатен от ищцовата страна задатък, обезпечаващ изпълнението на това задължение; изправност на ищеца; упражняване от страна на същия на избор на една от възможностите, предвидени в чл. 93 ЗЗД - отказ от договора и претендиране на дадения задатък в двоен размер, съдът е посочил, че исковата претенция по чл.93, ал.2 ЗЗД следва да бъде уважена за сумата от 27 000 евро, а за разликата до 40 000 евро – следва да се отхвърли.

С оглед отхвърлянето на главния иск за посочената разлика от 13 000 евро, въззивният състав се е произнесъл и по евентуално съединените искове. Съдът е приел, че предявеният като евентуален иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на дадената първа вноска по договора в размер на 6 500 евро, е основателен, посочвайки че са налице условията за връщане на сумата на отпаднало основание, а именно: претендираната сума е платена от ищеца като първа авансова вноска, както и че договорът правомерно е развален. Въззивният състав е отхвърлил предявения като евентуален иск за сумата 6 500евро, претендирана като вреди над уговореното капаро, като е посочил, че разпоредбата на чл.93 ЗЗД дава възможност на изправната страна по договора да направи избор - дали да претендира двойният размер на задатъка или да запази договора и да иска пълно обезщетяване на вредите. В обжалваното решение е отразено, че този принцип (при липсата на изрична уговорка за обезщетяване на вреди над задатъка), изключва носенето на допълнителна отговорност от неизправния длъжник за вредите от неизпълнението извън отговорността, която понася с плащането на задатъка. На последно място в обжалваното решение е отразено, че възражението на ответното дружество, че исковете са погасени по давност е неоснователно. В тази връзка съдът е посочил, че за вземанията, за които са заведени исковете, се прилага общата петгодишна давност, която започва да тече от момента на разваляне на договора - в случая на 19.09.2011г., т.е. към момента на завеждане на делото не е бил изтекъл петгодишният срок.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от „Аеропак инженеринг” ООД основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от касатора част.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, тъй като въззивният състав се е произнесъл в рамките на предмета на предявените от ищцата главен и евентуално съединени искове. Вероятната недопустимост, като предпоставка да допускане на касация, не би могла да се обоснове с твърдението на касатора, че тъй като към датата на предявяване на исковете не са били налице условията за разваляне на договора, исковете са заведени преждевременно. Дали ищцата е имала право да развали договора, сключен пред месец октомври 2006г. и респективно, дали развалянето на договора на 19.09.2011г. е правомерно и е породило правни последици, са въпроси, касаещи спора по същество и нямат отношение към допустимостта на обжалваното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Принципът на въведените с нормата на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК (ДВ, бр.59 от 20.07.2007г. в сила от 01.03.2008.) ограничения на достъпа до касационно обжалване, е селектирането на касационните жалби да се осъществява на базата на основната функция на Върховния касационен съд за унифициране на правоприлагането като съд по правото, а не по фактите. В тази връзка касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Нито един от формулираните от касатора въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед разясненията, посочени по-горе. Анализът на съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи, че поставените в него въпроси, стриктно следват доводите и аргументите на касатора, изложени в самата касационна жалба, докато основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл.281,т.3 ГПК). В тази връзка не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите под №1 ( дали исковете за заведени преждевременно и дали са основателни ); въпросите под №2 ( дали в отношенията между страните приложение намира разпоредбата на чл.81 ЗЗД ); въпросите под №3 ( дали предварителният договор е развален при положение, че е изминал петгодишният давностен срок за развалянето му); въпросите под №5 ( дали представлява сключената между Б. Б. и сестра му цесия за встъпване в права /а не встъпване в дълг/ виновно от негова страна нарушаване на предварителния договор и правата на дружеството ни по него от страна на купувача ); въпросите под №6 ( дали е действителна легитимацията на ищцата, представяща се като такава на основание договор за цесия, който е нищожен ); въпросът под №8 ( дали са законни издадените в полза на ищцата съдебни решения за възстановяване към на нея на суми, за които липсват доказателства, че са плащани ); въпросът под №9 (дали ако съдът не се е произнесъл с мотиви относно развалянето на предварителния договор, то същият не е развален и последиците от това не са настъпили ); въпросът под №10: ( дали обжалваното решение е правилно ако е постановено без доказателства и посочени точни законови основания /членове/) и въпросът под №12: ( дали обжалваното решение, което не е ясно обосновано на основание кои законови членове е постановено и какви точно са задълженията на страните по него, подлежи ли на отмяна ). От една страна въпросите съдържат твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище ( наличие/липса на виновно поведение на трето лице, което води до несбъдването на условието по чл.26 от договора; изминал петгодишният давностен срок за разваляне на договора, нищожност на договора за цесия, липса/наличие на доказателства и в частност, че сумата от 20 000 евро е платена; липса/наличие на мотиви относно развалянето на предварителния договор ). От друга страна въпросите са относими изцяло към правилността на въззивното решение, която ( по съображенията, подробно изложени по-горе), не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл.288 ГПК.

Не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с поставените от касатора въпроси под №4, ( относно валидността на договора за цесия между Б. Б. и К. Б. ); въпросите под №6 ( за начина на съобщаване на цесията на длъжника ) и въпросите под №7 ( за правното значение на цената на договора за цесия за подсъдността на спора ). Посочените въпроси не са значими за конкретния спор съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. Въпросите, свързани с възраженията на касатора, изложени във въззивната жалба на дружеството, за недействителност на договора за цесия, не са обсъждани от съда във въззивното решение с аргумент, че същите са преклудирани. Съвсем отделен е въпросът, че цената на процесните искове за заплащане на задатък, респ. за заплащане на обезщетения от развален договор, се определя от стойността на претендираните задатък, респ. обезщетения, а не от цената на договора за цесия, с която кредиторът е прехвърлил своето вземане (в случая предмет на спора не са правоотношенията между цедента и цесионера).

Формулираният от касатора като въпрос №11 „Постановеното от САС решение води до въвеждане на лоши съдебни практики на пране на пари през правосъдната система. Подробно обяснение на явлението сме дали по делото и в жалбата си до САС“, представлява твърдение, а не въпрос, и не може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това следва да се има предвид, че в случая не е налице и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а именно – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието н правото. Нито един от формулираните в изложението въпроси няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК съобразно, разясненията в т.4 от ТР№1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, според които правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не излага съображения по отделните въпроси защо счита, че съществуващата практика на ВКС следва да бъде променена или осъвременена.

Поради недопускане на касационно обжалване по жалбата на касатора „Аеропак инженеринг” ООД, на основание чл.287, ал.4 ГПК не може да бъде разглеждана насрещната касационна жалба. Не следва да бъдат присъждани разноски в полза К. Б., тъй като не се представят доказателства за нейни разноски във връзка с касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,