Определение № 396 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3618/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1381/09.06.2022 г. по в. гр. д. № 8365/2021 г. на Софийския градски съд е потвърдено решение № 20026261/28.01.2021 г. по гр. д. № 43473/2018 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Б. С. А., В. П. Н. и Ц. С. А. срещу Х. С. М. иск за ревандикация на избено помещение № 63, принадлежащо към недвижим имот, находящ се на ет. 17, [жилищен адрес] в [населено място],[жк], при претендирани права на собственост 7/12 ид. ч. за първата ищца, 4/12 ид. ч. за втората ищца и 1/12 ид. ч. за третата ищца.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подала ищцата Б. С. А., която е изложила оплаквания, че решението е неправилно - основание за касационно обжалване чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по иска, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че ищцата Б. С. А. и С. А. Н., който е наследодател на ищците, са закупили при равни права с договор за продажба на държавен недвижим имот от 27.08.1990 г., сключен по реда на Наредбата за държавните имоти /отм./, апартамент № 84 на ет. 17 в[жк]с площ 112.64 кв. м., с прилежащо избено помещение № 84 с полезна площ 5.81 кв. м. и съседи: от изток – детска площадка, от запад – коридор, от север – мазе, за юг няма посочена граница, както и 0.778% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж.

Ищците твърдят в исковата молба, че от закупуването му през 1990 г. ползвали принадлежащото към апартамента мазе, което е под № 63 и е с граници, подробно описани в договора за покупко-продажба, а след смъртта на наследодателя си през 2008 г. установили, че ответникът е завзел помещението без да има правно основание за това.

Предмет на иска за ревандикация е избено помещение № 63.

Въззивният съд е приел за безспорно, а и установено по делото, че в сградата не съществува избено помещение № 84, както и че претендираното от ищците избено помещение № 63 се владее от ответника. Като спорно съдът е определил обстоятелството дали избено помещение № 63 принадлежи към апартамент № 84, за собственици на който ищците се легитимират с договора от 27.08.1990 г. В тази насока съдът е посочил, че съгласно практиката на ВКС недвижимите имоти се индивидуализират чрез тяхното местонахождението, вид, номер, площ и граници, като от индивидуализиращи белези с основно значение са местоположението и границите; площта, видът и предназначението са несъществени белези, които нямат самостоятелно значение за неговата индивидуализация. При това положение за да се приеме, че избено помещение № 63 принадлежи към апартамент № 84, следва същото да отговаря на индивидуализиращите белези, по които е описано избено помещение № 84.

Съдът е намерил, че по отношение на границите е налице разминаване, тъй като от заключението на техническата експертиза, непротиворечиво на останалия доказателствен материал, е установено, че избено помещение № 63 има граници: от изток - трафопост-паркинг, от запад - коридор, от север - мазета 75,76 и 77, и от юг - апартамент 2.11. Дори да се приеме, че разминаването на границите се дължи на промяна в предназначението на граничещите обекти, то пак посочените граници са недостатъчни да се определи категорично, че е налице съвпадане между посоченото в договора избено помещение № 84 и претендираното № 63, доколкото е налице и избено помещение № 43 със същите граници от изток, запад и север и южна граница - мазета 41 и 42.

Въззивният съд е посочил, че когато договорът посочва само три граници, площта има значение, защото тя ще позволи да се определи четвъртата граница. В случая обаче е налице разминаване в площта, тъй като по договор избено помещение № 84 е от 5.81 кв. м., а площта на избено помещение № 63 е 4.74 кв. м. Описаните в експертизата граници на избено помещение № 63 не отговарят на фактическите граници и площ на претендираното с исковата молба избено помещение /означено в договора като № 84/, ползвано от ответника.

С оглед изложеното въззивният съд е заключил, че не е доказано процесното избено помещение да принадлежи към апартамент № 84, какъвто извод е направил и първоинстанционният съд, а възражението, че не е взето предвид удостоверението на главния архитект, в което е посочено, че именно избено помещение № 63 е прилежащо към апартамент № 84, е прието за неоснователно, доколкото то няма характер на документ, удостоверяващ собственост или принадлежност върху избеното помещение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите:

1. Съществени белези ли са площта, видът и предназначението на имота;

2. Какъв следва да бъде обхватът на въззивната проверка на първоинстанционното решение; какви са правомощията на въззивната инстанция и обвързана ли е същата от съображенията на въззивната жалба, очертаващи границите на въззивното производство.

Жалбоподателката поддържа, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е подкрепено с позоваване на задължителна практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или на практика на ВКС, а са изложени съображения, че въззивният съд е преповторил решението на първоинстанционния съд, като по този начин е направил правен извод, който е в противоречие със задължителната практика на ВКС; цитираното от двете инстанции решение 129/14.02.2019 г. по гр. д. № 3314/2017 г. на ВКС, І-во г. о., казва точно обратното на твърдяното от съда; посочено е още, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС, касаеща обхвата на въззивната проверка.

Позоваването от въззивния съд на решение 129/14.02.2019 г. по гр. д. № 3314/2017 г. на ВКС, І-во г. о., е коректно, тъй като в него е прието това, което е посочено и в мотивите към обжалваното решение, а именно, че индивидуализиращите белези на недвижимите имоти са тяхното местонахождение, вид, номер, площ и граници, като с основно значение са местоположението и границите; площта, видът и предназначението на имота са несъществени белези, които нямат самостоятелно значение за неговата индивидуализация, в какъвто смисъл е цитирана практика на ВКС: решение № 429/28.10.2010 г. по гр. д. № 579/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на І-во г. о., решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на І-во г. о. На настоящия състав са известни и други решения на състави на ВКС, в които е дадено същото разрешение на поставения от жалбоподателката първи въпрос, а именно, че площта на имота не е негов решаващ индивидуализиращ белег; границите на имота определят и площта, заключена между тях - решение № 15/31.01.2018 г. по гр. д. № 3563/2016 г. на І-во г. о., и цитираните в него: решение № 202/04.07.2003 г. по гр. д. № 592/2002 г. на І-во г. о., решение № 1171/22.12.2008 г. по гр. д. № 4521/2008 г. на І-во г. о., решение № 389/10.05.2010 г. по гр. д. № 364/2009 г. на І-во г. о., решение № 1459/16.12.2008 г. по гр. д. № 5090/2007 г. на ІV-то г. о. И тъй като в случая въззивният съд е обсъдил данните и за границите, и за площта, съобразявайки значението, което съдебната практика придава на тези два индивидуализиращи белега на една вещ /принадлежност към вещ/, то по решаващия извод /свързан с първия поставен въпрос/, че не е доказано предметът на ревандикационния иск - избено помещение № 63, да принадлежи към закупения през 1990 г. апартамент № 84, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са изяснени с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма - т. 2. Според т. 1 от тълкувателния акт процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Произтичащите от чл. 269, изр. 2 ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност се отнасят и до установяването на фактическата страна на спора. В тази насока в т. 3 на тълкувателния акт е разяснено, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част.

В разглеждания случай в съответствие с оплакванията във въззивната жалба за погрешно установяване на релевантния за делото факт дали границите на претендираното избено помещение № 63 са идентични с границите на избено помещение № 84, описани в договора за покупко-продажба от 1990 г., въззивният съд е обсъдил заключението на техническата експертиза и е приел, че идентичност не е установена, а удостоверението на главния архитект, в което е посочено, че именно избено помещение № 63 е прилежащо към апартамент № 84, не е взел предвид по съображения, че то няма характер на документ, удостоверяващ собственост или принадлежност върху избеното помещение. Действително, съдът не е възпроизвел подробно записаното в двете писма на Столична община - район „В.“, подписани от главния архитект, от съдържанието на които се установява, че посочените в тях граници на избено помещение № 63 са: от изток - двор, от запад - коридор, от север - складови помещения /мазета 75, 76 и 77/, и от юг - апартамент 2.11. При съпоставката обаче на тези граници с границите на избено помещение № 84 според договора от 1990 г., на който ищците се позовават, се установява, че в договора не е посочена граница от юг, а при наличието на три посочени граници и при различна площ на двете помещения: 5.81 кв. м. и 4.74 кв. м., както и при отчитане на фактите, че в сградата изобщо не съществува избено помещение № 84 и че има избено помещение № 43, което е с идентични граници от изток, запад и север като избено помещение № 63, не може да се направи категоричен извод претендираното от ищците /които следва да проведат пълно и главно доказване/ избено помещение да принадлежи към собствения им апартамент, придобит през 1990 г. Ето защо следва да се заключи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК или игнориране на очевидни и доказани факти, както твърди жалбоподателката. Доколкото в случая не се касае до приложение на императивна материалноправна норма, не може да се приеме за нарушение на чл. 269, изр. 2 ГПК и на практиката по приложението й и изложеното в касационната жалба, че въззивният съд не е положил усилия да изследва цялата фактическа обстановка, като например да извърши служебна справка в Агенцията по вписванията, от която е щяло да се установи, че мазе № 63 принадлежи на апартамент № 84, а доколкото ищците не са доказали твърдените от тях правнорелевантни за изхода на ревандикационния иск факти, наличието или липсата на доказателства за собственост в полза на ответника по иска върху мазе № 63 или върху което и да е друго мазе в сградата, се явява ирелевантно.

Що се отнася до основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва на първо място да се посочи, че то не е обосновано съгласно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това посоченото основание би било налице, ако приложимите в случая правни норми са непълни, неясни или противоречиви или разглеждането на правния въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, ще допринасе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Такива обстоятелства в разглеждания случай не се разкриват, а както се посочи, не са и изтъкнати от жалбоподателката.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева според представения договор за правна защита и съдействие от 19.09.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.