Определение № 2126 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4104/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. Д. П. срещу решение № 3281 от 04.06.2024 г. по в. гр. д. № 11611/2023 г. на Софийски градски съд (СГС), с което е потвърдено решение № 2004501117.02.2021 г. по гр. д. № 6702/2020 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Р. Н. И. и В. П. С. искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за установяване на дискриминация спрямо ищеца П., в качеството му на свидетел по д. п. № 441/2017 г. на 08 РУ-СДВР, въз основа на признаците "лично положение" и "обществено положение", както и за осъждането на ответниците да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като ищецът е осъден да заплати на ответниците съдебно – деловодните разноски пред въззивната инстанция. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че въззивното решение е формално написано, без анализ на фактите по делото и при отказ от страна на въззивния съд да установи разликата в третирането между ищеца и останалите лица – „сравнители“, пуснати за издирване, всички непознати или хора без адрес. Моли атакуваното решение да бъде отменено или делото върнато за ново разглеждане с указание въззивният съд да отговори на основните въпроси по спора. В изложението към касационната си жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпроса за правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора при обсъждането на доказателствата в процеса и на доводите и възраженията на страните, както и при мотивиране на въззивното решение, по който навежда разрешаването му в противоречие с ППВС № 7/1965 г. и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се бланкетно и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба – Р. Н. И. и В. П. С. не подават отговор на същата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол. Предявените искове са с правни основания чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр.. Въззивният съд е посочил в решениетко си, че ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1, като е анализирал легалното съдържание на понятията „пряка дискриминация“ и „непряка дискриминация“. Подчертал е, че от значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Намерил е, че ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Посочил е, че неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в пар. 1, т. 7 ДР ЗЗДискр, е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси. Въззивният съд е приел, че по предявените искове доказателствената тежест е на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, като по конкретното дело той не е провел успешно доказване - достатъчно основание за отхвърляне на исковете. Счел е, че ищецът не е доказал наличие на обосновано предположение за неблагоприятно третиране, за накърняване на негови законни права и интереси. Напротив, твърдените факти за проявена дискриминация, касаят начина на упражняване на правомощията на ответниците в качеството им на полицейски служители и суверенната им преценка за начина на водене на разследването, респ. призоваването на ищеца за разпит в качеството му на свидетел по досъдебното производство. В този контекст, решаващият съд е заключил, че е ирелевантно дали са спазени изискванията на разпоредбата на чл. 180 НПК, касаеща връчване на призовките, съобщенията и книжата. Посочил е, че ищецът е бил призован като свидетел и е било постановено принудителното му довеждане, като такива мерки са били взети и по отношение на останалите свидетели по същото досъдебно производство, видно от представените по делото материали от ДП № 441/2017 г. по описа на 08 РУ – СДВР. СГС е разяснил, че съгласно чл. 69, ал. 1 ЗМВР, полицейските органи могат да призовават в служебните помещения граждани за изпълнение на определените им с този закон правомощия, като ги уведомяват писмено. В съобщението изрично се посочват целта на призоваването, часът и мястото на явяване, а в неотложни случаи призоваването може да се извършва по телефон или факс. Свидетел, който не се яви на определеното място и време да даде показания, се наказва с глоба до триста лева и се довежда принудително за разпит по реда на чл. 71, съгласно разпоредбата на чл. 120, ал. 1 изр. 1 НПК. Ответниците, в качеството им на служители на МВР и в условията на оперативна самостоятелност, могат да извършват конкретна преценка за начина на призоваване на граждани за снемане на сведения, респ. да постановяват принудителното им довеждане. Въззивният съд е посочил, че доколкото ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, то това по-неблагоприятно третиране следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. При липса в закона на дефиниция за това кои обстоятелства могат да бъдат сравнявани и кога е налице сходство, е счел, че наличието на "сравними сходни обстоятелства" следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. Приел е, че ищецът не е доказал да е третиран различно от другите лица при "сравними сходни обстоятелства" (останалите свидетели по досъдебното производство), напротив третирането е еднакво - чрез принудително довеждане по реда на чл. 120, ал. 1 вр. чл. 71 НПК. Подчертал е, че не всяко укорително или засягащо индивида поведение е дискриминационно проявление, а от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Такъв противоправен резултат е счел за неустановен по делото. При тези решаващи съображения е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени като неоснователни. Поставеният от касатора единствен правен въпрос, посочен по-горе, удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите изложени обстоятелства в касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, каквито касационната инстанция няма правомощия да разглежда в настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба. За да им бъде даден отговор, е необходимо да бъдат обсъдени и преценени конкретните приети по конкретното дело доказателства и въз основа на тази преценка да бъдат изведени правни изводи за това осъществено ли е в конкретния случай дискриминационно поведение от страна на ответниците, т.е. следва да се разгледа правният спор по същество. По процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора при обсъждането на доказателствата в процеса и на доводите и възраженията на страните, както и при мотивиране на въззивното решение, е налична задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС) и безпротиворечиви решения по чл. 290 ГПК (№ 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на І г.о., решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. и др.), според които въззивната инстанция като втора решаваща инстанция, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд изцяло се е съобразил с горецитираната практика на ВКС. Той е извършил съвкупна преценка на всички приети и относими доказателства по делото, след което е извел собствени фактически и правни изводи, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните. Анализирал е легалното съдържание на понятията „пряка“ и „непряка“ дискриминация по смисъла на приложимия специален закон, след което при правилно разпределена доказателствена тежест в процеса е намерил, че ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване за наличието на по-неблагоприятно третиране спрямо други лица, довело до недопустим противоправен резултат, при което основанието на предявените искове се явява неустановено. Доколкото решаващият съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос, то не е осъществено релевираното от касатора допълнително основание за допускане на касационния контрол. Не е налице и наведената очевидна неправилност на атакуваното решение, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В настоящия случай, касаторът се позовава на горепосоченото основание само бланкетно, без да излага конкретни доводи и обстоятелства за наличието на квалифицирани състави на неправилност на решението. Такива не се установяват и след извършена служебна проверка от настоящия съд. Поради това не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, вкл. проверяваните по служебен почин на съда по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, поради което, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение