Определение № 2410 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 564/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. В. Г., чрез адв. Б. Б. против решение № 313 от 12.10.2022 г. по в.гр.д. № 388/2022 г. на Окръжен съд Перник, с което като е потвърдено решение № 452/29.04.2022 г. по гр.д. № 4763/2021 г. по описа на Районен съд Перник, са отхвърлени предявените от касатора против Община Перник искове с правно основание чл.59 ЗЗД – за заплащане на обезщетения за лишаване от ползване на първи и втори етаж от двуетажна масивна сграда с идентификатор на сградата ххххх.ххх.ххх.х в размер на 4575 лв. за първия етаж и в размер на 16050 лв. за втория, както и на дворното място с идентификатор ххххх.ххх.ххх в размер на 9 750 лв. за периода 01.09.1016 г.до 01.09.2021 г., ведно със законната лихва върху Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Следва ли ответникът да упражнява фактическо владение върху процесния имот – лично или чрез другиго и само по този начин да препятства ищеца да ползва и получава плодовете и добивите от своя имот, за да се приеме наличието на предпоставките на чл.59 ЗЗД, вкл. и в случай на незаконно отнети от същия ответник недвижими имоти, които са били застроени от него с незаконни сгради и върху които са направени други промени без законно основание, водещи до невъзможност собственикът да упражнява каквато и да било фактическа власт върху тях, обуславящи прилагането на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ и последните норми специални ли са по отношение на общия фактически състав на чл.59 ЗЗД; 2/ Констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК в полза на трето лице, може ли да служи сам по себе си като доказателство за владение на процесния имот от това лице и в случаите на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ, когато този констативен акт не е отменен по иск на действителния собственик; 3/ Издаденият и съставен акт за общинска или държавна собственост в случаите на приложението на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ, може ли да служи като доказателство за своене на незаконно отнетия имот или служи като доказателство за завземане на имота, особено ако конкретните обстоятелства при издаването му и отнемането на имота, са изтъкнати от страната, на която придобивното основание на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ се противопоставя и носи ли тежестта на доказване и как я установява и доказва страната, която се позовава на придобивна давност; 4/ Длъжен ли е съдът да зачете само диспозитивите на влезли в сила в законна сила съдебни решения, без да отчете доказателствената сила на мотивите им, които мотиви в хода на самото конкретно исково производство страната не е опровергала по какъвто и да било начин. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – ТР № 6 от 10.06.2006 г. по т.д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр.д. № 2858/2014 г. III г.о., решение № 319 от 12.03.2014 г. по гр.д. № 5343/2013 г. на I г.о. и решение № 140 от 06.12.2016 г. по гр.д. № 1109/2016 г. на II г.о.. По втория въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/20012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. По третия въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 84 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 7163/2013 г. на I г.о. и решение № 60151 от 11.11.2022 г. по гр.д. № 3471/2020 г. на II г.о., а по отношение на четвъртия въпрос – противоречие с решение № 57 от 27.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г. на IV г.о. Същевременно с това и по четирите въпроса, за които се твърди че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, касаторът поддържа, че по отношение на тях е налице и основанието на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросите имат значение за точното прилагане на закона. Отделно от това се поддържа и наличието на очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с обосновка за допуснато нарушение на материалния закон и с несъобразяване на задължителна съдебна практика на ВКС. Ответната страна – Община Перник не е депозирала отговор на касационната жалба. За да потвърди решението, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.59 ЗЗД въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първоинстанционния съд и те са следните: процесният поземлен имот /сега с идентификатор 55871.504.977 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-91/13.10.2008 г. на изп.директор на АГКК-гр.София/ е придобит от наследодателя на ищеца на 02.03.1960 г. чрез договор за дарение; около 1964-65 г. е бил фактически отнет от Градски народен съвет П., като липсват доказателства за заплащане на обезщетение и е налице изрично признание на ответника, че отчуждително производство не е било провеждано; сградата в процесния имот вероятно е изградена от Община Перник през 80 – те години, което е отразено и в съставения на 28.10.1998 г. акт за частна общинска собственост; безспорно между страните е обстоятелството, че строителни книжа за построената сграда няма; първоначално тя е ползвана изцяло от общината като читалище и за социални дейности; на 28.10.1998 г. Община Перник е съставила акт № 116 за частна общинска собственост по отношение на втория етаж от процесната сграда; на 27.11.2008 г. „Естир“ ООД се е снабдило с констативен нотариален акт по отношение на целия първи етаж от сградата, означен като „магазин за плод и зеленчук“ и същият е заснет и нанесен в кадастралните карта и регистър със самостоятелен идентификатор; от събраните гласни доказателствени средства е установено, че за процесния период 01.09.1016 г.до 01.09.2021 г. общината не е имала достъп до този етаж и съответно не го е ползвала; поземленият имот е бил деклариран от В. Ж. на 27.03.1998 г., с посочен титул за собственост – нот.акт от хх.хх.1960 г., като за целите на данъчното облагане е декларирано право на собственост върху земята, а от ищеца – с декларация от 22.12.2020 г.; задълженията по ЗМДТ за поземления имот са били заплатени от В. Ж. за периода м. 07.2019 г. до м.11.2020 г. При така установените факти, въззивният съд, като е споделил изводите на първата инстанция относно въпросите за собствеността на процесния имот и частта от постройката, която попада в него, е приел че правото на собственост върху процесния поземлен имот е възстановено на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ по силата на закона, поради което ищецът по наследствено правоприемство е собственик на същия, както и че доколкото процесната сграда е построена без строителни книжа, то по пътя на приращението частта от нея, находяща се в поземления имот също е придобита от наследодателя на ищеца, респ. от последния по наследство. Прието е, че в тези случаи отношенията между строителя и собственика се уреждат съгласно чл.73 и 74 ЗС, като това не влияе на придобиването на собствеността. По иска за заплащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за първия етаж от сградата е прието, че по делото не е доказано ответната община да упражнява фактическа власт – лично или чрез трето лице и да ползва този етаж, като по делото са ангажирани доказателства, че такава фактическа власт се осъществява от трето за спора лице, което се е снабдило и с констативен нот.акт за собственост върху този етаж от сградата, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху УПИ I, което обстоятелство е отразено както в представената от ищеца скица, така и в представената от ответника схема на самостоятелен обект с идентификатор хххх.ххх.ххх.х.х, в която като собственик на първия етаж е посочен „Естир“ ЕООД. При недоказване на факта на ползване на първия етаж от ответника, съдът е приел, че не е налице една от материалноправните предпоставки, обуславяща основателността на иска по чл.59 ЗЗД. Във връзка с възраженията на въззивника-ищец, съдът е посочил, че в действителност констативният нотариален акт не създава права и в този смисъл издаденият такъв в полза на „Естир“ ЕООД е непротивопоставим на действителния собственик на първия етаж, но е отбелязано, че в мотивите на районния съд не е прието обратното, а същите са в смисъл, че направеното оспорване на констатациите на нотариуса в настоящото производство е без правно значение, поради което не е разглеждан изобщо въпроса дали това трето лице притежава вещни права и дали същите са непротивопоставими на ищеца, тъй като съдът не е сезиран с такъв иск. В заключение е прието, че ищецът не е провел пълно доказване на обстоятелството, че именно ответникът упражнява фактическа власт върху първия етаж от сградата, който факт е една от предпоставките за уважаване на иска за неоснователно обогатяване, тъй като между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника следва да съществува пряка причинно следствена връзка, която по делото не е установена. По иска за заплащане на обезщетение за ползването на втория етаж въззивният съд е приел, че правилно и в точно приложение на закона, първата инстанция е приела, че в полза на ответника придобивна давност принципно е могла да започне да тече от 22.11.1997 г. с влизане в сила на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, като и че елементите на давностното владение - упражняването на фактическата власт и намерението за своене, могат да бъдат осъществени от общината, като юридическо лице чрез обективирането им в актове и действия на кмета, като орган на изпълнителната власт или на упълномощени от него лица, като се е позовал и на съдебна практика на ВКС. В този смисъл е намерил за неоснователни възраженията на въззивника-ищец, че със съставения акт за частна общинска собственост от 28.10.1998 г. не може да се постави начало на придобивна давност, както и че владението на ответника не е било явно, спокойно и несъмнено, тъй като било прекъснато от правно значими действия – декларирането на имота от праводателя на ищеца и от него самия, водените дела от собствениците на съседния имот против общината за обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползване на същата сграда и признание на кмета на Община Перник, че не е собственик на поземления имот, обективирано в заповед № 155 от 01.02.2012 г. За да достигне до този извод съдът е посочил, че от събраните по делото гласни доказателства безспорно е установено, че към момента на съставяне на акта, а и към настоящия момент, именно ответната община е владяла фактически втория етаж, като го е използвала за читалище и социални дейности; че декларацията на В. Ж. по чл.14 ЗМДТ не е от кръга действия, които да могат да прекъснат установеното давностно владение. По отношение на посочената заповед на кмета на общината, в която е отразено, че общината не е собственик на процесния имот и сградите, но това не е пречка за изготвяне на проект за изменение на ПУП относно имота, въззивният съд е приел, че това изявление е направено в административна процедура по възражение на трети лица относно изготвяне и приемане на изменения в ПУП и по естеството си то не съставлява признание, годно да прекъсне давността по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД вр. чл.84 ЗС. Ето защо е приел, че давностният срок по чл.79, ал.1 ЗС е започнал да тече на 28.10.1998 г. и е изтекъл на 28.10.2008 г., поради което към момента на издаване на заповедта през 2012 г., общината вече е била собственик на втория етаж от процесната сграда. За неоснователно е прието и възражението на въззивника, че представените от него влезли в сила решения, касаещи съседния поземлен имот, но не и част от процесната сграда, попадаща и в него, водени от собствениците на този имот срещу общината, са релевантни за настоящия спор. По иска за заплащане на обезщетение за ползване на поземления имот, въззивният съд, като е споделил изводите на първата инстанция, е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на факта, че именно ответната община препятства ищеца да го ползва. За безспорно е прието обстоятелството, че към процесната сграда има изграден път и мястото е само частично асфалтирано, като имотът не е заграден и всеки може да влиза в него. При тези данни съдът е приел, че по делото не се установява ответната община да ползва поземления имот извън необходимата за ползването на собствения му втори етаж от сградата площ. При така изложените от въззивния съд решаващи изводи за неоснователност на исковете по чл.59 ЗЗД, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос /без последната му част/, макар и да отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Противно на доводите, изложени от касатора, даденото от въззивния съд разрешение съответства на трайната и непротиворечива практика на ВКС относно фактическия състав на чл.59 ЗЗД, част от която посочена и от самия касатор, според която общата хипотеза на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице несобственик ползва-лично или чрез другиго вещта/недвижимия имот без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото предназначение в обема на правата, които има и настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. Ето защо, за успешното провеждане на иска по чл.59 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи не само факта, че е собственик на имота, но и че ответникът е ползвал фактически имота за конкретен период от време без правно основание за това, както и размера на обезщетението, равняващ се на спестения пазарен наем. Обогатяване е налице не само при увеличаване на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице и именно такъв е случая когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. /в този смисъл решение № 198 от 26.11.2919 г. по т.д. №1025/ 2009 г. на II т.о., решение № 276 от 14.02.2015 г. по гр.д. № 5496/2014 г. на IV г.о., решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр.д. № 2858/2014 г. на III г.о. и др. на ВКС/. Противно на доводите на касатора, при произнасяне по въпроса дали ищецът е собственик на процесния недвижим имот, ведно с част от незаконно изградената сграда в него на основание реституция и наследствено правоприемство, въззивният съд е съобразил изцяло задължителните постановки на ТР № 6 от 10.06.2006 г. по т.д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, както и казуалната практика на ВКС в посочените в изложението решения по чл.290 ГПК по приложението на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ във вр. чл.2, ал.6 ЗОСОИ, относно понятието „отнети без законово основание“ и по въпроси, свързани с отношенията между собствениците на недвижими имоти, реституирани по реда на ЗВСОНИ и собствениците на сгради в реституираните имоти преди възстановяване на собствеността им по този ред. Подвъпросът за съотношението на реституционните норми към общия фактически състав на чл.59 ЗЗД е зададен абстрактно и общо, като от изложеното в жалбата не се разбира в каква връзка се поставя този въпрос. В действителност в едно от посочените решения на ВКС е прието, че съгласно ТР № 6 от 10.06.2006 г. по т.д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС отношенията между собственика на реституирания имот и строителя, изградил незаконен строеж в него се уреждат съгласно чл.73 и чл.74 ЗС, а не по чл.109 ЗС, тъй като са приложими разпоредбите на ЗВСОНИ във вр. с предвиденото в ЗОСОИ, който закон е специален, но този въпрос е неотносим към настоящия спор. Вторият въпрос не покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като, макар и да е засегнат от въззивния съд, то той не е обусловил решаващата му воля за отхвърляне на иска с правно основание чл.59 ЗЗД по отношение на първия етаж от сградата, част от която попада в процесния поземлен имот. Отделно от това по този въпрос не е налице и сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна практика на ВКС. По въпроса за доказателствената сила на констативния нотариален акт въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителните указания, дадени в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/20012 г. на ОСГК на ВКС, но е приел, че в конкретния спор с предмет иск по чл.59 ЗЗД срещу лице, различно от това, което се легитимира като собственик с констативен нотариален акт, направеното от ищеца оспорване на признатото с акта право на собственост на това трето лице, е без правно значение. Актът е представен от ответната община единствено в подкрепа на възражението й срещу иска по чл.59 ЗЗД, че не ползва и не препятства ползването на този етаж от ищеца, а трето лице, което се легитимира и като собственик на същия ползва имота. Ето защо и посочената задължителна практика на ВКС - ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, според която на отмяна по реда на чл.527, ал.2 ГПК подлежат само констативните нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот е неотносима към настоящия спор, тъй като той няма за предмет установяване и защита на вещни права, а вземане за неоснователно обогатяване в общата хипотеза на чл.59 ЗЗД. Третият въпрос е за значението на издадения и съставен акт за общинска собственост по отношение на имот, който вече е бил реституиран на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ във вр. чл.2, ал.6 ЗОСОИ и по него е налице решаващо произнасяне на въззивния съд във връзка с направеното от ответника в срока за отговор възражение за придобивна давност. По този въпрос обаче отново не е налице сочения допълнителен критерий - противоречие със съдебната практика на ВКС. В първото от посочените решения на ВКС, постановено по делото с предмет иск по чл.108 ЗС, е даден отговор на въпроса необходими ли са доказателства за конкретните обстоятелства, при които имуществото е отнето за осъществяване на реституцията по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността върху имущества, отнети без законово основание в периода 9 септември 1944 г. до 1989 г. и е разяснено в кои случаи е налице завземане на имота. Във второто решение, постановено по спор с правно основание чл.109 ГПК е разгледано възражение за придобивна давност на ограничено вещно право на строеж по отношение на постройка /павилион/, която не се ползва с траен градоустройствен статут, поради което и тази практика не е относима към повдигнатия въпрос и съответно към настоящия спор. При разрешаване на обуславящите правния спор въпроси от въззивния съд - че елементите на давностното владение и по-конкретно намерението за своене, могат да бъдат осъществени от общината чрез издадения акт за частна общинска собственост от 28.10.1998 г., както и че декларирането на имота от ищеца, а преди това и от неговия наследодател за целите на данъчното облагане и воденето на дела с предмет искове по чл.59 ЗЗД от собствениците на съседния имот срещу общината, не са действия, годни да смутят владението на ответника и да прекъснат придобивната давност, е съобразена трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 55 от 24.07.2018 г. по гр.д. № 2517/2017 г. на II г.о., решение № 10 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 334/2012 г. на I г.о. и решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 2182/2016 г. на II г.о. на ВКС. Последният въпрос не покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за формиране на решаващата воля на съда. Съдът не е отрекъл, че мотивите на решението се ползват с доказателствена сила, а е посочил, че представените от ищеца влезли в сила решения са без правно значение за конкретния спор, тъй като те касаят искове по чл.59 ЗЗД, предявени от собственици на съседния поземлен имот и силата на пресъдено нещо е формирана именно между тези страни и по отношение на вземания за неоснователно обогатяване във връзка с лишаване от ползването на друг имот. Вторият селективен критерий – т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК изобщо не е обоснован от касатора съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В конкретния случай подобна обосновка на въпросите не е изложена -касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост – законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или спорът да е решен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушени са основни правила на съдопроизводствения ред или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдяното от касатора нарушение на материалния закон и несъобразяване със задължителна практика на ВКС, не представлява хипотеза на видимо и „тежко нарушение“ на материалния закон и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.