Определение № 4116 от 15.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 298/2023 г.

Образувано е по подадената касационна жалба от Д. Г. Б. - съделител в производството по съдебна делба и ищец по насрещен установителен иск за собственост, подадена чрез процесуалния й представител адв. В. Г. от АК – В., срещу въззивно решение № 1145/30.09.2022 г. по в. гр. д. № 711/2022 г. на ОС – Варна. Твърди се, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се същото да бъде отменено и да бъде уважен предявения инцидентен установителен иск, респективно искът за делба да бъде отхвърлен. Поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК, развити в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Претендира разноски, прави евентуално възражение относно разноските на насрещната страна за адвокатско възнаграждение, ако то превишава минималното такова по Наредба № 1 на ВАдвС. Насрещната странa по касационната жалба К. К. Д. чрез адв. А. К. от АК – В. в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 262988 от 23.12.2021 г., по гр.д. № 20150/2019 г. по описа РС – Варна, с което е отхвърлен насрещния иск на Д. Б. срещу К. Д., на основание чл.124, ал.1 ГПК да бъде призната Б. за собственик на претендираната от К. Д. 1/2 ид.ч. имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 76 в [населено място], район М., [улица][жилищен адрес] и на основание чл.34, ал.1 ЗС е допусната делба на описания недвижим имот, при квоти по 1/ 2 ид.част за всеки от двамата съделители. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че между страните не е спорно и представените доказателства установяват, че на 25.02.1994 г., с договор за продажба по нотариален акт № 131, том VIII, дело 2745/ 94г., те са придобили недвижим имот- жилище в [населено място], [улица], [жилищен адрес] състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 78.38 кв.м., ведно с прилежащо избено помещение № 76, с площ 7.50 кв.м., и 1.3191% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху общински парцел. По кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18- 64/16.052008 г. от ИД на АГКК, процесното жилище е самостоятелен обект с идентификатор ***** в сграда с идентификатор ***, брой нива 1. Прието е още за безспорно между страните, че имотът е придобити по време на брака им и представлява имуществена общност на двамата съпрузи, която с прекратяването на брачната връзка с постановеното бракоразводно решение по гр. д. № 92/ 2000г. на ВРС, тази общност се е трансформирала в обикновена съсобственост, също че с бракоразводното решение ползването на семейното жилище е предоставено на майката и двете деца във връзка с постановените мерки за упражняване на родителските права. Установено е от събраните писмени доказателства, че адреса на това жилище е постоянен адрес на К. Д. от 05.01.2001 г. до 07.08.2020 г. От изявленията на страните, подкрепени с показанията на разпитаните свидетели, е установено, че през 2003 г. Д. Б. е започнала ремонт на апартамента, входната врата е сменена и достъпът на ищеца до жилището ограничен, и че в периода след 2003г. до 2019 г. то е обитавано от Д. Б. и двете деца, а към настоящия момент от нея и сина на страните. С нотариална покана от 26.11.2019 г., получена на 27.11.2019 г., К. Д. е отправил предложение към бившата си съпруга за изкупуване на неговата 1/ 2 ид.ч. от апартамента, и искане за плащане на наем за ползването от нея. Въззивният съд, позовавайки се на постановките на Тълкувателно решение № 1/ 6.08.2012г. по т.д. № 1/2012 г. на ВКС и на установения по делото факт на предоставено ползване на съсобствения имот след развода със съдебно решение, е приел, че от ищцата по насрещния иск владее своята част от делбения имот и се явява държател за частта на другия съсобственик, поради което презумпцията по чл. 69 ЗС се счита оборена. Така в тежест на ищцата по насрещния иск е да установи, главно и пълно, че са настъпили предпоставки за преобразуване на държането във владение, чрез промяна на субективният елемент, в намерение да свои целия имот само за себе си, противопоставяйки го на другия съсобственик по категоричен начин, и също, че фактическото владение е продължило явно, необезпокоявано и непрекъснато в нормативния изискуем срок, на основание чл.79, ал.1 във връзка чл. 68, ал.1 от Закона за собствеността. Изхождайки от това разбиране за характера на осъществяваната от ищцата по насрещния иск фактическа власт върху съсобствената вещ, въззивният съд е приел, че установените от събраните доказателства обстоятелства по делото не обосновават категоричен извод за настъпила трансформация в своителния анимус на ищцата, демонстриран недвусмислено пред другия съсобственик след 2003г. Преценено е, че напускането на жилището от бившия съпруг поради предстоящ основен ремонт не доказва отказ от права за този имот, а извършените строително – ремонтни работи, включително с подмяната на входната врата, са извършени с цел подобряване на ползването и не доказват промяна в своителното намерение на ползващия го съсобственик, също е приел за неспорно, че ответникът по насрещния иск е търсил бившата си съпруга за уреждане отношенията им по повод жилището, а през 2019 г. й предложил тя да изкупи неговия дял. Приел е още въззивния съд, че между страните не се оспорва наличието на постигната между тях устна договореност, жилището да се ползва от децата след навършване на пълнолетие докато учат и се устроят със свои домове, която уговорка съдът, с оглед на обстоятелствата след раздялата на страните, е възприел и като житейски логична и оправдана, потвърдена със свидетелски показания. Така е направен краен извод, че ищцата по насрещния иск е установила фактическа власт върху частта на другия съсобственик като държане по смисъла на чл.68, ал. 2 ЗС, на основание предоставено право на ползване с решението за прекратяване на брака, и не е доказала трансформиране на държането във владение след 2003г., чрез действия демонстриращи промяна в намерението й да владее тази част, отричайки недвусмислено правата на другия съсобственик. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. Б. се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК. По чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се твърди да е налице противоречие с практика на ВКС: 1. Оправомощен ли е въззивният съд да приеме в мотивите си, че между страните е безспорен факт от решаващо значение по делото, който е надлежно оспорен пред първата инстанция, но не е бил включен в доклада по чл. 146 ГПК, не са давани указания на насрещната страна относно неговото доказване, не са изисквани и съответно събрани доказателства? – противоречие с решение № 305/11.01.2013 г. по гр.д.№ 674/2012 г. на ВКС, ІІ г.о; 2/ Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите? – противоречие с решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д.№ 2113/2016 г. на ВКС, І г.о., 3/Действията по благоустройване на съсобствен имот, извършени от ползващия го съсобственик, който включва и подмяна на входната врата, ведно с ключа за нея, като по този начин другия съсобственик е лишен от достъп до имота, ведно с действията по защита от фактическите посегателства на другия съсобственик и плащането на данъци, доказват ли промяна в неговото своително намерение и преумират ли хипотезата на чл. 69 вр. чл. 68, ал.1 ЗС? – противоречие с решение № 132/27.05.2016 г. по гр.д.№ 1121/2016 г. на ВКС, І г.о., ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ПП 6/74, решение № 381/25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. ІІ г.о., решение № 302/24.06.2011 г. по гр.д.№ 1168/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 76/24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о. Предвид мотивите на въззивното решение, настоящият касационен състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане касационнно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните от касатора три въпроса. Първият въпрос не се явява обуславящ извода на въззивния съд относно приетия за установен факт за наличие на устна уговорка между страните съсобственото им жилище след развода да се ползва от майката и децата и след навършване на пълнолетие от децата докато учат и се устроят със собствено жилище, защото за установявана на такава уговорка въззивният съд се е позовал не само на приетото от него, че тази уговорка била безспорна между страните, но и на установяването (потвърждаването) на такава уговорка със свидетелски показания, т.е. приел е доказването на такава уговорка с два допустими доказателствени способа по ГПК, всеки от които самостоятелно е годен да установи този факт. Липсва следователно общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за селекция по смисъла на ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно поставеният въпрос от касатора - с изключение на приемането на уговорката за безспорна, не кореспондира в останалата му част с данните по делото, защото първоинстанционният съд е процедирал в съответствие със задълженията си по чл.140 и чл.146 ГПК: докладът по началния иск за делба е допълнен с доклад по насрещния иск с определение с № 265710/16.09.2021 г., в последното съдът е включил твърдението на ответника по насрещния иск с отговора му, за такава устна уговорка между бившите съпрузи, разпределил е доказателствената тежест за доказването на такава уговорка и правилно е възложил тази тежест на ответника по насрещния иск, като е допуснал на същия един свидетел за установяване на изложените от него с отговора на насрещната искова молба обстоятелства (сред които е и това за устна уговорка относно ползването на жилището и след пълнолетието на децата ), доклада с допълнението към него е обявен за окончателен в откритото съдебно заседание на 24.11.2021 г. в присъствие на ищцата по насрещния иск и нейния пълномощник и без възражения и без нови доказателствени искания. На второ място, соченото по този въпрос решение по чл.290 ГПК по друго дело на ВКС не се явява относима съдебна практика, защото дадения с него отговор на въпрос е с оглед извършено от въззивния съд процесуално нарушение- приемане от въззивния съд за недоказан факт, по който факт в първата инстанция страните не са имали спор, каквото нарушение в настоящия случай няма. Ето защо липсва и допълнителното основание за селекция на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основание за допускане касационно обжалване по втория въпрос. Той е относим към задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора, да изложи в мотивите си доводите и възраженията на страните и да обсъди всички допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти доказателства, като не може за основе изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие посочената съдебна практика. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС, като е подложил на анализ събраните писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, взел е отношение по оплакванията с въззивната жалба на ищцата по насрещния иск относно спорните факти за характера на упражняваната от нея фактическа власт и превръщане на държането на ид.част на другия съсобственик във владение. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал.2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. По същество с този въпрос касаторът оспорва направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и формирания извод, че те не установяват промяна в намерението с което се държи ид.част на другия съсобственик от вещта, и така представлява оплакване по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на изводите на въззивния съд, но същите не могат да се обсъждат, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение по този въпрос. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по формулирания от касатора трети въпрос с материално – правен характер. Същият частично не се явява обуславящ, защото въззивният съд не е формирал мотиви за квалифициране на приетите за установени действия от ищцата по насрещния иск като такива да се лишава другия съсобственик от достъп до имота, нито като такива за защита от физически посегателства на другия съсобственик. В останалата част въпросът се явява обуславящ изводите на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото не е налице противоречие със сочената от касатора по този въпрос задължителна практика на ВС и ВКС и решения на ВКС по чл.290 ГПК по други дела. Мотивите на въззивния съд относно установените факти и направените правни изводи са в съответствие с ППВС 6/74 г. и ТР № 1/2012 по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 132/27.05.2016 г. по гр.д.№ 1121/2016 г. на ВКС, І г.о., и решение № 381/25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. ІІ г.о., изискващи при съсобственост упражняващия изцяло фактическа власт върху общата вещ съсобственик на правно основание да не може да се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС и да трябва да докаже, че държането от него на идеалната част на друг съсобственик е превърнато във владение чрез установяване на такива явни и недвусмислени действия от негова страна, които да не могат да се преценят като действия, реализиращи правата им, предвидени в специалните норми за съсобствеността – чл. 31 и чл. 32 ЗС и те да са възприети като такива от съсобственика, когато това е възможно. В случая в съответствие за тази трайна съдебна практика, въззивният съд на база установено, че Д. Б. след развода и по силата на бракоразводното решение, се легитимира като владелец на своята ид.част от съсобствения имот и държател на частта на бившия си съпруг, върху която чужда идеална част и е предоставено право на ползване само/ като при наемен договор/ с характер на държане на чуждата идеална част, е приел, че е оборена презумпцията на чл.69 ЗС че тя владее за себе си тази чужда идеална част, и следва да докаже в настоящия процес превръщането й във владение чрез промяна на субективното й отношение към чуждата част от вещта, което по делото е приел да не е доказано. Не е налице противоречие на изводите на въззивния съд относно недоказване от Б. на промяна в субективното й отношение към частта на другия съсобственик, защото сочените други решения на ВКС по чл.290 ГПК са постановени при различни факти по другите дела, по които са установени действия на съсобственика, упражняващ фактическа власт изцяло върху вещта, които действия надхвърлят обикновеното ползване на вещта и поддържането й в добро състояние, и са повече от подмяна на входна врата с нов ключ за нея, вкл. и с промяна на вътрешно разпределение на жилище, и наред с тях извършване и на други присъщи на собственика действия, каквито всеобхватни действия от страна на Б. по делото не се твърди и не се установява да са извършвани. Ето защо не е налице и допълнителното основание за допускане касационно обжалване и по този въпрос в частта, в която той се явява обуславящ. Касаторът се позовава на наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване по въпрос като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по който въпрос не му е известна съдебна практика на ВК, а именно: При предоставено ползване на съсобствено жилище по реда на чл. 107 СК/отм./, респективно чл. 56 СК на единия от съпрузите, който след това е извършил съществени ремонтни работи в него, включващи промяна на входната врата и ключа за нея, като тези действия са били възприети от другия бивш съпруг – съсобственик, който е правил опити да получи достъп до жилището, но такъв му е бил отказан в продължение на десет години след навършване на пълнолетие на родените от брака деца, от ползващия имота родител, налице ли е демонстрирано от последния намерение за своене, респективно текла ли е придобивна давност в негова ползва след навършването на пълнолетие на децата? Така поставен въпросът няма характер на правен такъв, същият е фактически, и не е налице общото основание за допускане въззивното решение до селекция в производството по чл.288 ГПК. Наред с това касаторът не обоснова и допълнителната предпоставка за допустимост касационно обжалване по него, ако се приеме че въпросът е правен такъв, защото касаторът не е обосновал с какво произнасянето по него би имало приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че те са въпроси от значение за развитието на правото и по тях на касатора не е известна съдебна практика, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по .д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно по правилното приложение на материалния закон чл.68, 69 ЗС, чл.56 СК е налице богата съдебна практика, вкл. и посочената от касатора по другите поставени въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Не следва да се допусне касационно обжалване и на това основание. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. На ответника по касация се дължат от касатора заплатените от него разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 700 лв., удостоверен с представения с отговора на касационната жалба договор с адв. А. К. от АК – В.. По отношение на този размер не е налице основание за намаляване, защото то е уговорено под минималния размер по приложимата към датата на сключване на договора с адвоката (22.12.2022 г.) редакция чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС съобразно цената на насрещния установителен иск за собственост- 22 210,30 лв. за 1/ 2 ид.ч., и не може да се намалява повече. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК