Определение № 22 от 09.01.2019 г. на ВКС по д. № 4381/2017 г.

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. П. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. № 5485/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени като неоснователни обективно съединените искове на касатора срещу Военно - апелативен съд, [населено място], по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за заплащане на сумата от 27 279 лв. - обезщетение в размер на шест брутни месечни възнаграждения, дължимо при напускане на военна служба и по чл. 86 ЗЗД за сумата от 337, 74 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода от 10.03.2015 г. до 22.04.2015 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК /в ред. преди изм. ДВ, бр. 86/2017 г./. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната и приложена практика на ВКС и на Апелативен съд София - р. по гр. д. № 1372/12 г. на трето г. о. и р. по гр. д. № 4310/16 г. на Апелативен съд София по следните правни въпроси:

1. Кой е законът, приложим към правоотношението, възникнало на основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ при определяне основателността на вземането за обезщетение по него и какви са предпоставките, при които за военните магистрати възниква право на обезщетение при освобождаване от длъжност?

2. Изключва ли чл. 225, ал. 3 ЗСВ приложението на § 14 от ПЗР на ЗСВ, вр. с чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ, ако приложим към правоотношението е чл. 225, ал. 1 ЗСВ?

Касаторът поддържа, че по въпроса: при наличие на особена норма, отклоняваща се от общата, коя норма следва да се приложи, и възможно ли е субсидиарно приложение на общия закон, когато специалният му противоречи и хипотезите му са разрешени различно от общия, изводите на въззивния съд противоречат на приетото в р. по гр. д. № 1098/97 г. на трето г. о. на ВКС, р. по гр. д. № 1863/01 г. на трето г. о. на ВКС и р. по в. т. д. № 220/10 г. на Апелативен съд Бургас. Твърди, че от значение за развитието на правото и правилното приложение на чл. 225 ЗСВ спрямо освободените военни магистрати е въпросът, свързан с приложението на § 14 ПЗРЗСВ: създава ли тази разпоредба субсидиарност и съотношение на ЗСВ към ЗОВСРБ като общ към специален закон.

В касационната жалба са изложени доводи, че обжалваното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, пр. първо и трето ГПК. Изводите на въззивния съд относно приложението и съотношението между ЗОВСРБ и ЗСВ /субсидиарното приложение на ЗОВСРБ спрямо ЗСВ/ са необосновани, нелогични, при допуснати грешки при прилагане правилата на логическото мислене и на каузалните връзки. Като военен съдия касаторът е бил субект на задължения, произтичащи от два закона – ЗСВ и ЗОВСРБ, а дейността му на магистрат не изключва правата и задълженията му на военнослужещ, включително получаването на обезщетение при условията на ЗОВСРБ.

Ответникът по касационната жалба - Военно - Апелативен съд, [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат А. Илиева, оспорва жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че ищецът /касатор в настоящето производство/ е придобил повече от десет години стаж на заеманите последователно в периода от 15.04.1988 г. до 10.03.2015 г. длъжности - „следовател” в Главно следствено управление, Окръжна следствена служба - [населено място], „военен съдия” в Софийски военен съд и Военно - апелативен съд и „прокурор” във Върховна касационна прокуратура. От последно заеманата длъжност „военен съдия” във Военно - апелативен съд е освободен с решение на ВСС от 26.02.2015 г. на основание чл. 165, ал. 1, т. 2 ЗСВ, поради подаване на оставка, като на 12.03.2015 г. е освободен и от военна служба. Ищецът П. е привлечен като обвиняем за извършване на престъпления по НК, като на 31.03.2015 г. ДП № 60 - ПР/14 г. по описа на ВОП - С. е внесено във Военен съд - С. с обвинителен акт.

Изложени са съображения, че разрешаването на спора за дължимото обезщетение се концентрира върху отговора на въпроса прилага ли се към претендираното право на обезщетение при освобождаване на военен съдия от длъжност и от военна служба нормата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ. Прието е, че на касатора като военен магистрат не се дължи обезщетение по чл. 227 ЗОВСРБ при освобождаването му от военна служба, а такова по чл. 225, ал. 1 ЗСВ при освобождаването му от заеманата магистратска длъжност. Обезщетението при освобождаване има характер на гратификация - израз на отблагодаряване за дългогодишната работа като магистрат и се изплаща при предвидените в ЗСВ предпоставки за възникване и изискуемост на вземането. Приложимо е и условието за изплащане на гратификационното обезщетение, предвидено в ал. 3 на чл. 225, ал. 1 ЗСВ, с оглед по - високия стандарт за изискуемо поведение от магистратите. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение относно статута на военните съдии в органите на съдебната власт и липсата на нормативно основание за неравностойно третиране на магистратите от общите и военните съдилища, съответно за получаване от магистратите във военните съдилища на благодарствено плащане при висящо наказателно производство, каквото не могат да получат магистратите, правораздаващи в общите съдилища.

По пътя на тълкуване на разпоредбите на чл. 262, ал. 7 и 8 ЗОВСРБ и § 14 от ПЗР на ЗСВ са изложени съображения, че ЗОВСРБ се прилага субсидиарно за военните магистрати за неуредените в ЗСВ въпроси, най –вече свързани с военното им звание и специфичните им права и задължения като военнослужещи. Параграф 14 от ПЗР на ЗСВ следва да се тълкува систематично с уредбата на ЗОВСРБ, който регламентира, че военната служба във военните съдилища и военните прокуратури се изпълнява при условия и по ред, определени със ЗОВСРБ и ЗСВ /чл. 262, ал. 1 ЗОВСРБ/ и посочва кои правни последици се прилагат при освобождаване от военна служба на магистрат - предвидените в ЗСВ относно правата, задълженията и ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища /чл. 262, ал. 7 и 8 ЗОВСРБ/.

Сочените основания за допускане на обжалването на въззивното решение не се установяват – първият поставен от касатора правен въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с цитираната в изложението задължителна практика на ВКС, поради което не е налице осн. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че военните магистрати, като част от системата на съдебната власт, имат право на еднократно парично обезщетение по реда на чл. 225, ал. 1 ЗСВ при освобождаване от длъжност за прослужените години като „военен магистрат”. Или приложим към правоотношението е чл.225, ал.1 ЗСВ, който определя размера на дължимото възнаграждение, условията и реда за изплащането му. В постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - р. по гр. д. № 1372/2013 г. на трето г. о. /посочено от касатора/ и р. по гр. д. № 1463/2014 г. на трето г. о. се приема, че правото на еднократно парично обезщетение съгласно разпоредбата на чл. 225 ЗСВ /или разликата между новополагащото се и вече получено такова/ е имуществено право, което възниква при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност, и е в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години магистратът има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. В ал. 3 на същата правна норма е предвидено условие, ограничаващо възможността за изплащане на обезщетението - привличането на магистрата като обвиняем за извършване на умишлено престъпление или образуване спрямо него на дисциплинарно производство, като изплащане се дължи с оглед изхода на наказателното или дисциплинарното производство. Съгласно мотивите на р. по гр. д. № 1372/2013 г. на трето г. о. назначените на длъжностите съдия, прокурор или следовател във военните съдилища се приемат на кадрова военна служба и им се присвоява офицерско звание. В качеството им на кадрови военнослужещи за преминаването на службата им се прилага ЗОВСРБ, доколкото неговите правила не са дерогирани с правилата на ЗСВ. Когато военнослужещите носят военна служба във военните съдилища и военните прокуратури, те осъществяват съдебна власт като изпълняват функциите и правомощията си при условия и по ред, определени в ЗСВ, срещу което получават за сметка на бюджета на съдебната власт основно и допълнително месечно възнаграждение, определени от Висшия съдебен съвет, както и обезщетения, предвидени в ЗОВСРБ, доколкото ЗСВ не предвижда друго ( чл. 262, ал. 7, т. 1 и 2 ЗОВСРБ ). Лицата, които са изпълнявали посочените длъжности във военните съдилища са съдии, прокурори и следователи по см. на Конституцията на Р. България, наравно със съдиите, прокурорите и следователите в общите съдилища и стажът им следва да бъде зачетен като такъв в органите на съдебната власт по смисъла на чл. 225, ал.1 ЗСВ, както е приел и въззивният съд. Съгласно приетото в решение на Конституционния съд на Р. България по конст. дело № 9/18 г. еднократното парично обезщетение, което съдиите, прокурорите и следователите получават при прекратяване на служебното им правоотношение не е форма на обезвреда, а „благодарствено парично обезщетение“, то не се дължи непосредствено срещу престиран труд, а за положените усилия в хода на правораздавателната дейност, за личния им принос в процеса на утвърждаване върховенството на правото. Соченото от касатора решение на Апелативен съд С. по гр. д. № 4310/16 г./погрешно цитирано с номера на първоинстанционното дело 13289/15 г./, с което в сходен случай е прието, че се дължи обезщетение по чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ, не е влязло в сила /след служебна справка се установи, че то е предмет на разглеждане по гр. д. № 1167/17 г. на четвърто г. о. на ВКС и е допуснато до касационно обжалване с определение от 07.11.17 г./, поради което не обосновава допълнителните предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.2 ГПК / ред. към подаване на жалбата/.

Следващите два въпроса са относими към правните изводи на въззивния съд по предмета на спора и преценката за основателността на предявените искове. По същество те съдържат оплаквания относно правилността на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно осн. по чл.281,т.3 ГПК и не обосновават общото основание за допускане на обжалването - ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Въззивният съд е приел, че обезщетенията по чл. 227 ЗОВСРБ и чл. 225 ЗСВ са различни и се изплащат на различно основание. При прекратяване на военната служба и при освобождаване от длъжност „съдия“ за военните съдии не възниква правото да получат едновременно и двете обезщетения по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и по чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ, както е прието и в р. по гр.д. №1372/13 г. на ВКС, трето г.о.. На военните „магистрати” се дължи обезщетение по чл. 225 ЗСВ, с оглед на обстоятелството, че освен военнослужещи, те имат статут и на магистрати, а в случая обезщетението се дължи при приключване на наказателното производство и според неговия изход. За да стигне до този извод въззивният съд не е дерогирал и изключил действието на законовата разпоредба на § 14 от ПЗР на ЗСВ поради приложението на чл. 225, ал. 1 ЗСВ, както твърди касаторът. Особената нормата на § 14 ПЗР на ЗСВ, предвиждаща, че за военните съдии, военните прокурори и военните следователи се прилагат разпоредбите на ЗОВСРБ на Р. България, като прослужените години в системата на МВР се смятат за военна служба, е тълкувана систематично с разпоредбите на закона, към който препраща /ЗОВСРБ/. В чл. 262, ал. 7 ЗСВ изрично е предвидено, че военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури получават за сметка на бюджета на съдебната власт материално осигуряване и обезщетения по този закон, ако ЗСВ не предвижда друго.

Съгласно разпоредбата на чл. 262, ал. 8 ЗОВСРБ за неуредените от ЗСВ въпроси относно правата, задълженията и ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури се прилага ЗОВСРБ, т. е. последният се прилага субсидиарно, в случаите, когато липсва правна уредба и не е налице „предвидено друго” относно правното положение на военните магистрати в ЗСВ. Съдът е преценил субсидиарното приложение на ЗОВСРБ по реда на препращането между двата закона, като е отчел правното положение на касатора като магистрат. Въпреки, че е бил военнослужещ, извършваната от ищеца П. дейност по съществото си е била правораздавателна, подчинена на Висшия съдебен съвет / в смисъла, посочен от първоинстанционния съд/ и на установения в ЗСВ правен режим, поради което спрямо нея са приложими и ограниченията на ЗСВ, предвидени като гаранция за съблюдаване на специфичните за длъжността на съдиите, прокурорите и следователите високи професионални и нравствени изисквания. Липсата на общата предпоставка - конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото, е достатъчна за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, без да е налице необходимост от произнасяне по посочените специални предпоставки по чл. 280, ал. 1ГПК.

По изложените съображения, не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по последния поставен в изложението правен въпрос. Касаторът не е обосновал и значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването. Субсидиарното приложение на ЗОВСРБ във връзка с правата и задълженията на военните магистрати е изведено във въззивното решение след цялостно тълкуване на разпоредбите на чл. 225 ЗСВ, § 14 от ПЗР на ЗСВ, чл. 262 ЗОВСРБ и във връзка с особеностите на конкретния случай - статута на касатора и дължимото обезщетение като на военен магистрат. Така не се установява противоречие и със сочените от касатора р. по гр.д. №1863/01 г. и р. по гр.д. №1098/97 г. на ВКС, трето г.о.

Сочените в изложението съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - осн. по чл. 281, т. 3 ГПК, доводите, че е нарушен чл. 8, ал. 2 ЗСВ и поставянето на касатора в по – неблагоприятно положение спрямо други военнослужещи, получили обезщетението си при напускане, въпреки висящите наказателни производства, както и твърдяните грешки при прилагането на правилата на логическото мислене и на каузалните връзки, ВКС не разглежда в това производство. Основанията по чл. 280, ал. 1 са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, според разясненото в ТР № 1/19.02.10 г. ОСГТК, в което са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.

Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания и ВКС на РБ, трето г. о.