Определение № 50150 от 10.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2369/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно Решение № 531 от 11.11.2021 г. (поправено с Решение № 442 от 07.04.2022 г.) по в.гр.д.№ 1438/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, както следва:

• с вх.№ 19223 от 31.12.2021 г. (с пощенско клеймо от 29.12.2021 г.), подадена от А. Г. П. чрез адвокат Г. И. от САК;

• с вх.№ 124 от 05.01.2022 г. от адвокат Й. Л. С. - М. от САК, подадена лично и в качеството й на процесуален представител на А. Х. М..

Жалбите, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговарящи на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружени от изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочени срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, са процесуално допустими.

Ответниците по касация Г. К. Н. и Б. К. М. са подали отговори на всяка от жалбите чрез адвокат Р. М. от АК - Пловдив. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение ( съобразно неговото поправено съдържание ) е потвърдено Решение № 451 от 11.02.2020 г. по гр.д.№ 18037/2016 г. на РС – Пловдив в частите, с които искът на А. Х. М. и Й. Л. С. – М. по чл. 124 ГПК е отхвърлен над размера от 36,115 % ид.ч. до 50% ид.ч., както и искът на О. Х. П. (починала в хода на делото - на 31.08.2020 г., и заместена на основание чл. 227 ГПК от А. Г. П.) е отхвърлен над размера от 36,115 % ид.ч. до 50% ид.ч. от правото на собственост върху дворно място с площ от 497 кв.м., съставляващо УПИ * в кв. 106 по плана на [населено място], както и са отхвърлени исковете по чл. 109 ЗС за премахване на монтиран преместваем павилион, изградена около имота ажурна ограда, изградена в имота тухлено-дървена сграда беседка и складово помещение и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по документи, наследство и давност № 110, том ІІІ, рег. № 4484, дело 489/2015 г., съставен на 31.08.2015 г. от помощник-нотариус В. Б., действащ по заместване на нотариус Б. Т., с който Х. Б. М., Б. К. М. и Г. К. Н. са признати за собственици на дворно място с площ от 497 кв.м., съставляващо УПИ в кв. 106 по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-02-14-2299 и заповед № РД-02-14-171/2007 г., с граници: УПИ V-*, УПИ ***и от двете страни – улици - за размера, е отменен за размера над 27,77 % идеални части от удостовереното с него право на собственост. С въззивното решение първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищците А. Х. М. и Й. Л. С. – М. владението върху 36,115 % ид.ч. от гореописания имот и в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищцата О. Х. П. владението върху 36,115 % ид.ч. от същия имот. Въззивният съд се е произнесъл и по частна жалба срещу Определение № 260758 от 10.09.2020 г., постановено от РС – Пловдив по реда на чл. 248 ГПК.

На първо място въззивният съд е приел, че решението на РС – Пловдив, в частта, в която ответниците са осъдени да предадат владението върху установените техни собствени идеални части от дворното място, е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. С протоколно определение от 09.05.2018 г., с оглед липсата на искане от страна на ищците за осъждане на ответниците да предадат владението върху недвижимия имот, чиято собственост претендират да бъде установено, първоинстанционният съд е отказал да промени посочената в доклада правна квалификация, като добави чл. 108 ЗС. Прието е, че липсват последващи молби за изменение на предявения иск от установителен в осъдителен, нито се установява да е искано от ищците осъждане на ответниците да предадат владението върху спорния имот. Формиран е извод, че в тази част производството и решението са недопустими и решението на РС следва да се обезсили.

По съществото на предявените установителни искове за собственост и осъдителни искове по чл. 109 ЗС е прието следното:

Процесният имот, чиито промени в регулационния статут са установени със заключение на СТЕ на в.л. инж. В. Г., представлява бивша собственост на М. П. М., роден през 1858 г. и починал на 31.08.1927 г. Негови наследници се явяват децата му П. (починал 1968 г. като неженен и без низходящи), Х. и Б.. Ищците А. Х. М. и О. Х. П. (респ. – дъщеря й А. Г. П.) са низходящи на сина Х. М. М., а сина Б. М. М. е наследен от сина си Б. Б. М.. На 12.11.1936 г. е сключен договор за доброволна делба между наследниците на М. М., но същият не е произвел правно действие, тъй като не е сключен в изискуемата от закона форма. Към този момент, както и към 1950 г., имотът е бил застроен с нова 3-етажна сграда и стара 2-етажна сграда. С постановление № 2118 от 14.08.1950 г. на Министерския съвет, по силата на чл. 9 ЗОЕГПНС, от наследниците на М. М. е отчужден имот, описан като втори и трети етаж от съществуваща в дворното място триетажна сграда с единадесет стаи и двуетажна сграда с шестнадесет стаи, без партерния етаж от вътрешната постройка, ведно с дворното място. Съставен е акт за завземането № 24 от 17.10.1950 г., към който е приложен и опис на намиращото се в завзетите сгради имущество. До наследниците на М. М. е изпратено съобщение от 04.11.1950 г., че се отчуждават вилите им в [населено място], без партерния етаж от вътрешната сграда, който се освобождава с припадащите се идеални части от общите части на сградата и дворното място, в полза на Жилищния фонд, заедно с дворното място и всички пристройки, подобрения, жилищни съоръжения и инсталации, огради, мебели и други подобни. В същия смисъл е т. ІІ от постановление № 2118 от 14.08.1950 г. на МС и позиция № 23 от описа, като е посочено, че на отчуждаване подлежат вилите на наследниците на М. М., „без партерния етаж от вътрешната постройка, който се освобождава с припадащите се идеални части от общите части на сградата и празното место”.

С КНА № 157, том V, дело № 2777/1963 г. на нотариус при Пловдивския народен съд синът на М. М. - Б. М. М., е признат за собственик по давност на партерния етаж от триетажната постройка, вътрешната, състоящ се от пет стаи, два входа и салон и други сервизни помещения, заедно с припадащите се части от общите части на сградата и 1/3 идеална част от дворното място, цялото от 504 кв.м., застроено и незастроено, съставляващо имот пл.№ * в кв. 30 по плана на [населено място]. На 26.08.1963 г., с нотариален акт № 107, дело № 2778/1963 г., между Б. М. М., като продавач, а като купувачи – Б. Г. П. и Ц. Д. П., е сключен договор, по силата на който Б. М. прехвърля на купувачите партерния етаж на триетажната жилищна сграда, ведно с общите части и 1/3 ид.ч. от дворното място пл.№ * в кв.30 по плана на [населено място]. Срещу това купувачите поели задължение за гледане и издръжка на прехвърлителя с всичко необходимо до края на живота му, като същият си запазил пожизнено ползването на една стая от етажа. Купувачът по този договор - Б. Г. П. починал на 29.01.1976 г. По отношение на представените разписки за извършени плащания по договора, Нотариален акт № 107 и Призовка за страна от 27.08.194/57 г. е открито производство по чл. 193 ГПК по отношение на автентичността на подписите, положени от името на Б. М. М.. От приетото по делото заключение на съдебно-почерковата експертиза е установено, че подписите са изпълнени от соченото за автор лице.

В рамките на процеса са оспорени и нотариалните актове от 1963 г. относно подписа на нотариуса. Оспорването е прието за недоказано въз основа заключението на експертизата. Относно поисканата повторна съдебно-графологична експертиза е прието, че липсват основания за назначаване на такава, тъй като заключението е пълно и обосновано и фактът, че вещото лице е използвало актовете, находящи се в Агенция по вписванията не обуславя извод за необоснованост на изводите му.

В резултат от сключени сделки през 1987 г. и 1997 г. между наследниците на Б. Г. П., собствеността върху партерния етаж на триетажната жилищна сграда с идеални части от дворното място и от общите части на сградата е придобил режим на СИО за Х. Б. М. и нейния съпруг.

След влизане в сила на ЗВСОНИ А. Х. М. и О. Х. П., както и сина на Б. М. М. - Б. Б. М., в качеството си на наследници на общия наследодател М. М., предприели действия във връзка с деактуване на отчуждения имот. Такова е постановено със заповед № 94 от 01.04.1992 г. на кмета на Община Хисаря. Относно постройките, които са съществували по време на одържавяването и впоследствие са били премахнати, на наследниците е определено обезщетение със заповед № 251 от 26.01.1999 г. С договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 18.06.1996 г. наследниците на М. М. постигнали съгласие О. Х. П. и А. Х. М. да получат в изключителен дял процесния имот пл.№ ***, ведно с втория и трети етаж от построената в него сграда, а Б. Б. М. е получил парично уравнение. Към момента на сключването на договора за делба ищецът А. Х. М. се намира в брак с ищцата Й. Л. С. – М..

На 31.08.2015 г. Х. Б. М., Б. К. М. и Г. К. Н. се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 110, дело № 489/2015г., с който са признати за собственици на основание изтекла придобивна давност на дворно място с площ 497 кв.м., представляващо УПИ ***, в кв. 106 по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 2000 г., при квоти 4/6 ид.ч. за Х. Б. М. и по 1/6 ид.ч. за останалите двама съсобственици. Х. Б. М. е починала на 08.03.2017 г. и е оставила за наследници ответниците Б. К. М. и Г. К. Н..

Ищците са оспорили подписите на помощник-нотариуса, поставени под постановлението, въз основа на което е издаден нотариалния акт по обстоятелствена проверка № 110 от 2015 г., но и това оспорване е прието за недоказано съобразно заключение на съдебно-графическа експертиза, кредитирано като пълно и обосновано, поради което не е назначавана повторна експертиза.

Със заключение на СТЕ на в.л. инж. В. Г. е установено, че, освен триетажната масивна жилищна сграда, в процесния имот са налични и други съоръжения, а именно: (1) павилион с предназначение магазин за сувенири с площ 16 кв.м., форма на осмоъгълник и разрешение за поставяне № 65 от 24.06.2013 г. по чл. 56 ЗУТ на името на Х. М.; една трета от него е изградена от термопанели, а останалите 2/3 са стъклени витрини; (2) беседка с размери 5,00/4,00 м., представляваща дървен навес, частично ограден с ниска около 1,40 м. тухлена стена 12 см; (3) оранжерия с размери 4,00/3,00 м., с лека конструкция от алуминиеви профили и полиетилен, ползваща се като склад. Вещото лице е установило наличие на (4) ажурна ограда по северната и западната граница на имота с височина 1,30 см., която е поставена върху бетонов цокъл с височина 30 см. над терена. Заети от сгради и съоръжения се явяват 153 кв.м. от общата повърхност 497 кв.м. Вещото лице е посочило, че описаните сгради, постройки и съоръжения не пречат на достъпа до жилищната сграда, означена със сигнатура 3МЖ в приложения ситуационен план.

Съгласно СТЕ на в.л. З. павилионът за сувенири представлява преместваем обект. Дървеният навес – беседка е градински, парков елемент и също е демонтируем.

В.л. З. е дала заключение и относно припадащите се към партерния етаж на триетажната жилищна сграда идеални части от дворното място. Заключението е в два варианта. Посочено е, че първият вариант е формиран само при съобразяване на съществуващата понастоящем жилищна сграда, в който случай размерът на обсъжданите идеални части е 32,81 %. При положение, че се отчете наличието и на други сгради в имота към момента на отчуждаването, които са съборени към настоящия момент, размерът на изследваните идеалните части е 27,77 %. Посочено е, че според вещото лице този размер е определен въз основа на основните характеристики на съборените сгради. Изводите на вещото лице са оспорени, като ищците са поискали повторна СТЕ, доколкото са счели, че не е отговорено на въпроса каква е била частта, освободена от отчуждаване към момента на отчуждаването през 1950 г. В съдебно заседание вещото лице З. е посочила, че при изготвяне на заключението са използвани събраните в хода на делото доказателства, установяващи находящите се сгради чрез измерване на съответното квадратче, както и молбата на ищците в архива, като не са представени нови доказателства, които да налагат допускане на повторна и допълнителна СТЕ.

Относно допълнителните въпроси за наличие на поделяне и разпределяне на правото на собственост върху парцела, то същото следва да се установи чрез представяне на съответните писмени или гласни доказателства, но такива не са събрани.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетелите Н. Г., А. А., Н. Н., С. А. и А. П. (която към момента на разпита не е била страна по делото). Посочено е в коя част и защо се кредитират или не съответните показания, както и фактите, които те установяват.

От правна страна е прието, че, съгласно чл. 3 във връзка с чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (обн., ДВ, бр. 87 от 1948 г.; попр., бр. 91 от 1948 г.), които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, се възстановява по силата на закона в патримониума на лицата, от които имотите са били отнети или на техните наследници. Безспорно е, че ищците А. Х. М. и О. Х. П., са наследници на лице, от което процесният недвижим имотът е бил отнет, следователно в тяхно лице, както и в лицето на другия наследник Б. М., е възстановено одържавеното имущество, принадлежало първоначално на общия наследодател М. М.. Предвид нормата на чл. 1 ЗВСОНИ, обемът на правата които наследниците придобиват по реституция, се предопределя от това какъв е бил обема на притежаваните от наследодателя права и дали предметите на тези права (имотите) съществуват до размера в който са били отнети. В случая е безспорно, че дворното място, както и една от отнетите сгради – 3-етажната, съществуват във вида, в който са отчуждени. Така е обоснован извод, че относно наследниците на тримата синове на М. М., към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ са налице всички предпоставки, за да се възстанови отнетата собственост.

Посочено е, че решението на РС не е атакувано в частта, в която е прието, че Б. М. не е придобил имота по силата на договора за делба от 12.11.1936 г., поради което ОС не е обсъждал изложените в тази връзка мотиви. Прието е, че към момента на влизане в сила на ЗОЕГПНС и одържавяването на процесния имот той е съставлявал съсобствена вещ, придобита чрез наследяване.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването срещу извода на първоинстанционния съд, че към 1950 г. неотчуждени са останали 27,77 % идеални части от дворното място. Споделено е приетото от РС, че към момента на одържавяването имотът е бил съсобствен, но впоследствие, тъй като от съществуващата сграда са отчуждени само два от трите етажа, сградата е придобила статут на етажна собственост, при което към всеки от етажите принадлежи и съответната идеална част от общите части на сградата и земята, върху която е построена. По отношение на земята, върху която е построена сградата, приложение намира чл. 38, ал. 1 ЗС. След създаването на етажната собственост дворното място физически не се е променило, но вече съставлява обща част на сградата и собствениците на самостоятелни обекти в нея участват в етажната собственост съгласно разпоредбите в Закона за собствеността. В случая към датата на отчуждаването не е действал Закона за собствеността, а е действала Наредба-Закон за етажната собственост от 1935 г. (ДВ бр. 251 от 07.11.1935 г. с посл. изм. и доп., отм., Изв. бр. 92 от 16.11.1951 г.), която съдържа уредба, аналогична на чл. 38, ал. 2 ЗС. С НЗЕС е въведен терминът „обща част по предназначение”, като в чл. 2 е предвидено, че при здания, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построено зданието, дворът, основите, дебелите стени, разделящите отделните части вътрешни стени, стълбите, площадките, сводовете на магазините, покривът, комините, пералните, кладенците, изкачвателите /асансьорите/, приспособленията за общо отопление, осветление, канализацията и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване на всички отделно притежавани етажи или части от етажи или на няколко от тях. Съответно - отчуждаването не е обхванало цялото дворно място и това е видно „от съставения опис, в който изрично е посочено, че освободени от отчуждаване са партерният етаж от вътрешната сграда и припадащите се към него общи части от сградата и празното място, като в случая се имат предвид идеалните части от празното място, съобразявайки построените в имота и съществуващи към момента на отчуждаване сгради, на които също съответстват идеални части от празното място ”.

Към момента на отчуждаването на имота през 1950 г. кръгът от наследниците на М. М. е обхващал неговите трима синове, като за всеки е останала по 9,256 % ид.ч. от неотчужденото дворно място (1/3 от 27,77 %). Останалите идеални части (72,23 %) са преминали в патримонума на Държавата и са предмет на реституцията по силата на чл. 1 ЗВСОНИ, считано от влизането му в сила.

След отчуждаването Б. М. не би могъл да прехвърли, чрез сключения договор за продажба срещу издръжка и гледане от 1963 г., повече от притежаваните от него идеални части от дворното място. От друга страна - към момента на сключване на договора за издръжка и гледане е действал Закона за собствеността, което означава, че приобретателите Б. Г. П. и Ц. Д. П. са добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и са придобили правото на собственост върху прехвърлените от Б. М. етаж и идеални части от дворното място по силата на петгодишно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС. Относно дворното място правата им не биха могли да надхвърлят 27,77 % ид.ч., доколкото само тези идеални части не са били одържавени. Останалата част от дворното място е съставлявала държавна собственост и не е могла да бъде придобивана по давност поради забраната на чл. 86 ЗС. За установяване на владението съдът е кредитирал изцяло събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Н. Н. и С. А., които не се опровергават и от разпитаните свидетели на страната на ищците, чиито показания касаят ползването на имота в по-късен момент.

Обобщено е, че с последващите разпоредителни сделки ответниците по делото са придобили, наред с първия етаж от съществуващата в имота сграда, също и 27,77 % ид.ч. от дворното място. Правилно е отменен оспореният нотариален акт за разликата над тази част от дворното място. Останалата част, възлизаща на 72,23 %, е предмет на реституцията по силата на чл. 1 ЗВСОНИ в лицето на наследниците на общия наследодател М. М.. След извършената между тях делба, тримата ищци съпритежават тези идеални части от терена, като за А. Х. М. и съпругата му Й. Л. С. – М. квотата е 36,115 % ид.ч. в режим на съпружеска имуществена общност, а за О. Х. П. останалите 36,115 % ид.ч. От ответниците не е депозирана въззивна жалба, поради което не са разглеждани отново възраженията им за придобиване на цялото дворно място по давност.

По претенциите по чл. 109 ЗС е изложено, че съгласно цитираната норма собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. За да бъде основателен предявен негаторен иск, следва на първо място да се установи, че ищецът притежава право на собственост или друго вещно право, както и че ответникът извършва действия, чрез които му пречи да упражнява правото си. Тези действия във всички случаи следва да са лишени от основание (т. 3 от ТР № 4/2015г. на ВКС, ОСГК). В случая ответниците- съсобственици на дворното място, са изградили постройки и ограда без съгласието на останалите съсобственици – ищците по делото. При това положение и в случай, че между съсобствениците има постигнато съгласие за разпределение ползването на дворното място, неоснователни биха били действията на онзи съсобственик, посредством които същият осъществява ползване на дворното място по начин, различен от уговорения и то тези действия, които пречат да упражнява правата си в пълен обем (съобразно притежаваната идеална част). Не се твърди, нито се установява от събраните писмени и гласни доказателства да е налице уговорка между съсобствениците относно ползването на дворното място, а липсата на съгласие на останалите съсобственици не представлява самостоятелно основание за уважаване на претенцията по чл. 109 ЗС. Следва да се прецени дали действията на ответниците пречат на ищците да упражняват правата си в обема, съобразно притежаваната идеална част. Ответниците по делото са съсобственици на процесното дворно място, а съобразно чл. 31 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея съобразно правата им. Като съсобственици ответниците имат право да си служат с общото дворно място в което съществува и сграда в етажна собственост. Извършените от тях действия в имота са предприети на основание вещните им права, а освен това не съставляват пречка за ищците да ползват имота. Изграждането на ограда по имотните граници обозначава границите на собствеността и предпазва общата вещ. Не е установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства оградата, по отношение на която е отменено разрешението за строеж, да възпрепятства упражняването на правата на собственост на ищците. Установено е, а и не се оспорва, че ищците са получили ключ от вратата на тази ограда. Относно възраженията, че оградата е незаконна, е посочено, че съгласно трайната съдебна практика уважаването на негаторния иск не е обусловено единствено от незаконността на строителството, а от обективното смущаване правото на ищеца. Построяването на законна или незаконна сграда или постройка в съсобствен имот само по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, тъй като всяко лице, което притежава право на собственост върху едно дворно място разполага с правомощието и да го застроява. Още повече, че по правилото на чл. 92 ЗС построеното, ако то представлява самостоятелен обект, принадлежи на всички съсобственици на мястото. Само ако построеното пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си в съсобствеността, последните могат да искат премахване на постройката. Преценката дали застрояването или пристрояването пречи на другите съсобственици на мястото да упражняват правото си на собственост е конкретна с оглед на събраните по делото доказателства за характера и площта на строителството и за установения преди това строителство начин на ползване на съсобствения имот. В случая не е установено по какъв начин поставянето на ограда на имота, без да се твърди и да се установява да е осуетен достъпа на ищците до него, възпрепятства упражняването на правата им в притежавания от тях обем.

По отношение на преместваемия метален павилион, беседка и складово помещение са събрани писмени и гласни доказателства и е прието допълнително заключение на СТЕ, от което се установява, че общата площ заета от сгради, постройки и съоръжения е 153 кв.м., като от имота остава свободна площ от 344 кв.м. Общата площ на павилиона и беседката, които ищците искат да бъдат премахнати, е в размер на 48 кв.м., което съотнесено към свободната площ от имота представлява 13,95 % идеални части.

В исковата молба не се сочат конкретни обстоятелства относно това по какъв начин процесните обекти представляват пречка за упражняване на правото на собственост. Такива не се установяват и от събраните в хода на делото гласни доказателства. Свид. Н. Г. посочва, че цялата останала площ от двора извън павилиона, беседката и оранжерията, е заета с боклуци, като липсват данни и доказателства за намеренията на ищците за конкретни действия в имота, които са възпрепятствани от съществуването на обектите, които те смятат, че следва да се премахнат.

Ищците твърдят, че не са давали съгласие за изграждане на „Метален павилион за продажба на сувенири” и са сигнализирани съответните институции за това. С Констативен протокол от 01.02.2016 г., издаден от комисия към Община Хисаря е установено, че за павилиона е издадено разрешение за поставяне от 24.06.2013 г., а за дървената беседка в общинската администрация няма налична документация. В жалбите се твърди, че наличието на процесните обекти води до практическа невъзможност дворното място да се ползва по предназначението му и създава рискове от противопожарен характер, но липсват събрани по делото доказателства, установяващи основателността на тези твърдения. В случай, че се твърди незаконност на строителството, то същото подлежи на установяване по различен ред, което е видно и от приетите в тази насока писмени доказателства. От допълнителното заключение на СТЕ е видно, че към имота има два входа, като единият е отстрани на изградения павилион за продажба на сувенири, а другият е откъм сградата, за който свидетелите дават показания, че се използва като вход от ищците. Липсата на обособен транспортен вход към двора не е основание за премахване на обектите, доколкото не се установява, че именно тези обекти пречат за обособяване на такъв вход. Обобщено е, че предявените негаторни искове правилно са отхвърлени.

В изложение към касационната жалба на А. Г. П. се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Има ли правомощие въззивният съд да се произнася по допустимостта на първоинстанционното съдебно решение в необжалваните му части ?;

2. Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна експертиза при наличие на изрично оспорване на първоначалната експертиза, формулирано искане и наличие на данни по делото, които сочат противоречие с установеното от първоначалната експертиза ?;

3. Следва ли съдът да се произнесе и да обсъди всички наведени от ищеца доводи и възражения и всички доказателства по делото ?;

4. Следва ли въззивният съд да допусне служебно повторна съдебно-техническа експертиза, когато по делото има съмнение относно размера на претендираните права ?;

5. Относно приложението на чл. 109 ЗС в хипотезата на евентуална съсобственост – с твърдение за противоречие с ТР № 3 от 05.01.2022 г. по тълк.д.№ 3/2020 на ВКС, ОСГК и т. 3 от ТР № 3 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 на ВКС, ОСГК;

Поддържа очевидна неправилност при произнасянето по иска за собственост, искането по чл. 537, ал. 2 ГПК и иска по чл. 109 ЗС.

В изложение към касационната жалба на Й. Л. С. – М. и А. Х. М. се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е да се приеме, че етажната собственост не възниква при одържавяването на дворното място и сградите по силата на Постановление № 2118/50 г. на Министерския съвет на основание чл. 9 ЗОЕГПНС, а в момента на придобиване на право на собственост през 1963 г. от праводателите на ответниците ? Допустимо ли е по силата на чл. 86 ЗС в сила от 17.12.1951 г. да се придобие одържавено дворното място през 1963 г. от праводателите на ответниците на основание обстоятелствена проверка – основание по чл. 79, ал. 1 ЗС ? Допустимо ли е да се приеме, че определянето на притежаваните общи части от дворното място от собствениците следва да се определи към 1963 г. и да бъде включено одържавеното дворно място като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС ? Допустимо ли е определянето на притежаваните идеални части от общите части на дворното място да се определят на основание чл. 40 ЗС към 1963 г. от вещото лице и този вариант да бъде приет от съда без анализ и без да е съобразено заключението с момента на възникване на ЕС, с действащата нормативна уредба за определяне на цените към момента на възникване на етажната собственост през 1950 г. ?;

2. Налице ли е искане за предаване на владението на имота в исковата молба и следва ли съдът да се произнесе по него ?;

3.1. Неоснователно действие ли е промяната на предназначението на общата част – дворното място с изграждане на павилион за сувенири, складово помещение и беседка върху различни части от дворното място и непрекъснат достъп на трети лица – клиенти без наше съгласие и това действие представлява ли нарушение на субективното ни право на ползване на общия имот в пълен обем ?;

3.2. С оглед предприетото своене на общата част от имота от 2013 г. от страна на ответниците и ограничаване достъпа ни до дворното място, освен право на преминаване от вход на улицата до вход на сградата, налице ли са неоснователни действия от страна на ответниците по смисъла на чл. 109 ЗС ?;

3.3. Налице ли са неправомерни действия от страна на ответниците – психически тормоз със заключване на входа на имота, спиране на водоснабдяването на обекта ни и при всяко отиване в имота ни да бъдем предмет на полицейска проверка в резултат на подавани жалби за извършени несъществуващи неправомерни действия от наша страна ?;

4. Следва ли заключението на вещото лице да бъде изготвено на основание действащите към момента на възникване на етажната собственост нормативни актове и може ли вещото лице да определи идеалните части на етажните собственици от правото на собственост в общите части в по-късен етап без правно основание и съдът да го приеме за ясно, точно и обосновано заключение ?

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За наличието на първите два порока касационният съд е длъжен да следи служебно по силата на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, а регламентирането на очевидната неправилност наред с тях е израз на законодателната воля (отразена в мотивите на законодателя, видно от стенограма от пленарно заседание на Народното събрание от 17.10.2017 г., за приемането на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК) да се въведе критерий за допускане до касационен контрол, който (при запазване на селективния му характер) да разшири приложното поле на предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните актове, включително чрез засилване на служебните правомощия на ВКС при установяването им. ВКС е задължен да извърши преценка за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК преди да пристъпи към обсъждане дали касаторът е доказал наличието на основание, регламентирано с чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая се поддържа довод за недопустимост на въззивния акт и ВКС намира, че е налице вероятност за наличието на този порок в частта, с която окръжният съд е постановил, че обезсилва първоинстанционното решение в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищците А. Х. М. и Й. Л. С. – М. владението върху 36,115 % ид.ч. от процесния имот и в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищцата О. Х. П. владението върху 36,115 % ид.ч. от същия имот. Съмнението за недопустимост е породено от констатацията за отсъствие на подадена въззивна жалба от страна на Б. К. М. и Г. К. Н., в чийто интерес би било атакуването на произнасянето в посочените части от първоинстанционния акт. Ето защо, по отношение на тази част от въззивното решение обжалването следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Относно очевидната неправилност в практиката на ВКС се приема, че това основание визира квалифицирана степен на пороците, регламентирани с чл. 281, т. 3 ГПК (нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост), проявени по начин, установим от самия прочит на въззивния акт.

В случая, прочитът на мотивите, изложени досежно произнасянето по спора за собственост, налага констатацията, че преценката за обема права, притежавани от ищците и от ответниците върху дворното място е предпоставена от установяването на размера на празното (т.е. незастроеното) дворно място към момента на одържавяването през 1950 г. Това е така предвид приетото, че извън обхвата на експроприираното (респ. – подлежащо на реституция) имущество е останал „партерния етаж от вътрешната постройка, който се освобождава с припадащите се идеални части от общите части на сградата и празното место”. Изводи относно размерите на застроената и на незастроената части от дворното място към 1950 г. изобщо не са обективирани във въззивния акт. Същевременно е безспорно, че към 1950 г. освен сградата, в която се е намирал освободеният от одържавяване партерен етаж, мястото е било застроено с още една (2-етажна) постройка и пристройка към нея, които през 1950 г. са преминали в собственост на Държавата и са съборени преди 1990 г. С други думи - незастроената част от дворното място е по-малка от стойността на разликата между общата площ на терена и площта, заета от 3-етажната сграда. Прочитът на мотивите на въззивното решение не дава отговор на въпроса кое, при посочените безспорно установени релевантни факти и при отчитане на забраната по чл. 86 ЗС, е дало основание на въззивния съд да приеме, че принадлежност към освободения от одържавяване партерен етаж от 3-етажната сграда се явяват 27,77% (почти 1/3 ид.ч.) от цялото, а не само от незастроеното дворно място. Въпросът има съществено значение за изхода на спора с оглед приложимото към казуса правило на чл. 2, ал. 1 от Наредба-Закон за етажната собственост (отм.), а отсъствието на обсъждане и отговор в мотивите на акта в тази насока налага констатацията, че обжалваното решение почива на извод с решаващо значение за крайния изход на спора, който е неубедителен и поставя под съмнение обосноваността на произнасянето по спора за собственост като цяло. Това е установимо пряко от прочита на решението, без да се налага навлизане в преценка на събраните по делото доказателства и изложените от страните доводи. Прави впечатление, че в мотивите изрично е прието, че, тъй като отчуждаването не е обхванало цялото дворно място (видно от съставения опис), към партерният етаж принадлежат „общи части от сградата и празното място, като в случая се има предвид идеалните части от празното място, съобразявайки построените в имота и съществуващи към момента на отчуждаване сгради, на които също съответстват идеални части от празното място ”, а същевременно като принадлежащи на ответниците са признати 27,77% от цялото, а не от „празното” дворно място, в който смисъл мотивите на окръжния съд са очевидно вътрешно противоречиви. Касае се следователно до хипотеза на очевидна необоснованост и в този смисъл – вероятна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на което основание следва да се допусне касационното обжалване на частите от решението, с които съдът се е произнесъл по спора за собственост.

На следващо място – за да отхвърли иска по чл. 109 ЗС, ОС е изтъкнал като аргумент отсъствието на конкретни твърдения в исковата молба относно това по какъв начин обектите, чието премахване се иска, представляват пречка за упражняване на правото на собственост на ищците. Прочитът на исковата молба действително налага извод за отсъствието на конкретни твърдения с какво построеното от ответниците препятства упражняването на правото на собственост на ищците. Това обаче не е основание за отхвърляне на иска, а сочи на недостатък на исковата молба от гл.т. разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, за отстраняването на който не са предприети процесуални действия по реда на чл. 129 ГПК. Констатацията за наличие на неотстранена нередовност на исковата молба по негаторната претенция поставя под съмнение допустимостта на въззивното решение в частите му, с които с която съдът се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 109 ЗС, поради което по отношение на тези части от въззивното решение обжалването следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

При допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащането на пропорционални държавни такси, които са равни по размер на заплатените във въззивното производство, т.е. по 65 лв. по всяка от двете жалби поотделно.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия