Определение № 50085 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2401/2022 г.

Образувано e по касационна жалба от ищеца в производството ЕТ “Дани-Георги Костадинов“, подадена чрез пълномощник адв.С. Н., против въззивно решение № 267075 от 22.12.2021 г. по в.гр.д. № 5281/2020 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Д въззивен състав. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. трето ГПК. Ответниците по касационната жалба-ответници в производството Я. И. И. и Ц. И. И., с отделни писмени отговори подадени чрез пълномощниците на всеки съответно адв.П. В. и адв.Е. О., оспорват касационната жалба. Ответникът Я. И. възразява, че не са налице основания за допускане касационното обжалване и че касационната жалба е неоснователна. Ответникът П. И. възразява, че не е допустимо касационното обжалване, защото не са налице сочените от касатора в изложението основания за това нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.2, предл.трето по ГПК, а по същество- възразява, че касационната жалба е неоснователна. Всеки от ответниците поотделно претендира за разноски в касационното производство по представени списъци по чл.80 ГПК и доказателства за разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима, подадена в срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, същата отговаря на изискванията по чл.284 ГПК. Спорът между страните е породен от твърдението на ищеца, че ответниците, като родители на малолетното им дете З. И. И. и поради неупражнен надзор върху детето по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД, имат задължение по закон да обезщетят ищеца за причинените му имуществени вреди в резултат на пожар от 12.09.2016 г., при който е била унищожена пристройката и част от заведение за хранене, находящо се в непосредствена близост до бл. 304 на адрес: [населено място],[жк]и находящите се в него движими вещи, и който пожар бил предизвикан от действия на малолетното дете на ответниците. С обжалваното въззивно решение е потвърдено обжалваното от ищеца първоинстанционното решение № 269120 от 08.11.2019 г. по гр. д. № 38707/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 88 състав, с което предявените срещу двамата ответници искове с правна квалификация чл.48, ал.1, вр. чл.45 ЗЗД за солидарното им осъждане за 24 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, са отхвърлени, но при променена правна квалификация на исковете- такава по чл. 47, ал. 2 ЗЗД-доколкото са били разгледани правнорелевантните факти, и по частично различни мотиви. Въззивният съд е приел, че макар по делото да е установено, че на посочената дата в исковата молба е възникнал пожар в собственото на ищеца заведение за хранене – кафе – аперитив „Ива“, и че ответниците са родители на малолетния към датата на пожара З. И., не е установено по безспорен начин авторството на деянието, съответно че малолетното дете З. И. е бил съпричастен към възникването на пожара. Последният извод на въззивния съд е мотивиран с дадената преценка на събраните по делото доказателства. Прието е, че постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, макар и официален документ, няма обвързваща гражданския съд доказателствена сила относно деянието и неговия извършител, вкл. и съобразно изложените в същото мотиви, каквато сила чл. 300 ГПК придава само на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то само относно обстоятелството дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Показанията на свидетеля В. К.-дъщеря на ищеца-едноличен търговец, кредитирани по реда на чл. 172 ГПК, също е прието да не установяват по несъмнен начин, че малолетният З. И. е причинител на пожара, доколкото свидетелката не е пряк очевидец на събитието, заявеното от нея, че децата са си признали деянието, също не отразява преките впечатления на свидетелката, същата не е присъствала на разпита на децата в полицията, и при посочване от нея, че на мястото е имало общо 6 деца, не е ясно дали всички деца или някои от тях, и кои от тях, са заявили, че са допринесли за пожара, а изказаното пред свидетеля съжаление от родителите на З. и на друго дете - Ива, също не водело до несъмнения извод за лицата, извършили деянието. Приел е още, че и от другите доказателства не се установява авторството на детето З. И., конкретно, че изготвената съдебно-пожаротехническа експертиза, макар и компетентно дадена, също се базира на постановлението за прекратяване на наказателното производство, и не е годно доказателство да установи авторството на деянието, и като е приложил последицата от носената от ищеца доказателствената тежест по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, е приел, че не е доказано авторството на деянието по отношение на детето З. И., което е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове. Изложил е също така и съображения, сходни на тези на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се установяват конкретно настъпилите имуществени вреди в имота на ищеца, поради липсата на ангажирани надлежни доказателства относно повреденото имущество – това, което е съществувало преди пожара, и това, което е било увредено от него. По отношение на установяването на тези факти е лишил от доказателствена стойност и приетата по делото като частен документ- частна експертна оценка, с приложен към нея снимков материал, като неотговаряща на доказателство събрано по реда на чл.200 ГПК, също и заключението по делото на комплексна съдебно-техническа и счетоводна експертиза, което като изготвено въз основа на частната експертиза не можело да служи също за доказателство за тези факти, също и снимките без дата и неяснота дали касаят именно процесното заведение. Прието е още, че първоинстанционният съд правилно е изключил от доказателствата представените от ищеца фактури и стокови разписки, доколкото производството по чл.193 ГПК за тях е било открито при спазване и на нормата на чл.182 ГПК. Изложил е и евентуално доводи, че с тези частни документи се установява само, че вещите по тях са закупувани към датата на издаване на фактурите, но не и че реално са съществували към деня на пожара и са се намирали в изгорелите помещения. Приел е още въззивния съд, че дори и при безспорно установен факт на възникване на пожара, съдът не може да уважи иска при липса на данни какви са конкретно възникналите щети, установени с допустими по ГПК доказателствени средства, защото решението в тази връзка не може да почива на предположения, а при липсата на надлежни доказателства за конкретно настъпилите вреди, за съда няма и задължение служебно да назначи оценителна експертиза, което следва да направи едва при доказване на вредите и при липса на достатъчно доказателства за тяхната стойност. Така е счел предявените искове са недоказани и подлежащи на отхвърляне, без да е необходимо излагане на допълнителни мотиви дали ответникът Ц. И. е имал задължение да осъществява надзор над малолетното си дете. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора е поставен въпрос, който се твърди да е от значение за изхода на спора и обосноваващи допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Длъжен ли е съдът да се съобрази с материалната доказателствена стойност на официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, какъвто в случая е постановление на прокурор Каменова от Районна прокуратура - София, за прекратяване на наказателно производство? - по който въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 227 от 12.02.2014 г. по т.д. № 769/2012 г. по описа на ВКС, I т.о., и решение № 15 от 25.07.2014 г. по т.д. № 1506/2013 г. по описа на ВКС, I т.о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се твърди и очевидна неправилност на въззивното решение –основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, мотивирано с твърдения за грубо несъответствие на изводите с установените по делото фактически положения поради нарушаването на логически и опитни правила, доколкото въззивният съд е тълкувал доказателствената стойност на процесното постановление на прокурор Каменова изолирано, като е сравнявал същото с наказателна присъда, и е приложен неправилно чл. 300 от ГПК, вместо чл. 179 от ГПК. Върховният касационен съд на РБ, състав на второ отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване, счита следното: Поставеният въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се явява обуславящ за извода на въззивния съд по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящ се до отричане на обвързващата за гражданския съд сила по чл.300 ГПК на постановлението на прокурора за прекратяване наказателното производство относно установяване на деянието, неговата противоправност и вината на дееца. За този извод въззивният съд не е отрекъл характера на това постановление на официален документ – такъв извод няма, а е преценил, че същото няма обвързваща за гражданския съд сила, каквато е дадена съгласно чл.300 ГПК само на влязлата в сила присъдата на наказателния съд, какъвто характер няма постановлението на прокурора за прекратяване наказателното производство. Преценката на съда по чл.300 ГПК не е такава за характера на документа като официален документ по чл.179 ГПК, а за преценка за последиците от властническото изявление на държавен орган за начина на приключване на наказателното производство, и значението му за съда, разглеждащ гражданските последици от деянието относно точно определени в нормата на чл.300 ГПК факти, която преценка на гражданския съд е определена от специалната норма на чл.300 ГПК, а не от тази на чл.179 ГПК, поради което с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на досъдебното производство. Този извод е в съответствие с формираната трайна практика на ВКС по въпроса – обобщена напр. в решение № 94 от 05.11.2020 г. по т. д. № 2009/2019 г., Т К, ІІ т. о. на ВКС, решение № 66 от 22.06.2018 г. по гр. д. № 3149/2017 г., ГК, І г. о. на ВКС. Посочените от касатора две решения на ВКС по други дела се явяват неотносима съдебна практика, защото същите разглеждат правното значение за гражданския съд на друг по вид официален документ- протокол за ПТП с оглед обвързващата сила на същия по смисъла на чл.179 ГПК да удостовери факта на направени пред съставителя изявления и за извършените от него и пред него действия, но не и за факти, които актосъставителят не е възприел. Дори и да се приеме, че извода по тези решения е, че доказателствената стойност на официален документ се простира върху възприетите от издателя му факти и и удостоверените от издателя направени пред него изявления и от него действия, в кръга на компетенциите на длъжностното лице- чл.179, ал.1 ГПК, първо, според изложеното по-горе обвързващата сила на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство като официален документ е отречена с чл.300 ГПК спрямо фактите, от значение за отговорността за деликт, и второ, с оглед съдържанието на същото това постановление, в случая то нито удостоверява лично възприети от прокурора факти по механизма на причиняване на пожара и лицата, които са го причинили, нито съдържа удостоверяване на изявление на лице пред прокурора, което изявление би могло да се преценява като признание на неизгоден за това лице факт, а и изявление на малолетно лице, макар и пред държавен орган, няма правно значение и не би могло да се зачете като признание. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с оплакванията си за неправилност на въззивното решение относно извода да липсата на обвързваща съда сила на постановлението на прокурора, изложени и в касационната жалба, които по същността си са оплаквания за неправилност по чл.281,т.3 от ГПК и не могат да се преценяват във фазата по чл.288 ГПК, и по отношение на който извод не се констатира грубо нарушение на материалния или процесуалния закон или превратното му прилагане съобразно изложеното по-горе при обсъждане на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Прочитът на мотивите на въззивното решение не сочи на тежък порок, който да се квалифицира като очевидна неправилност по смисъла на това понятие според изложеното по-горе. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо установените факти, исковете са отхвърлени поради изводи за липсата на доказателства за две от кумулативните предпоставки за ангажиране отговорността на родителите за деликт от малолетното дете ( които две предпоставки са елемент от състава както на чл.47, ал.2 ЗЗД, така и на чл.48, ал.1 ЗЗД), отсъствието на всяка от които би обусловило неоснователност на иска: недоказване авторството на дееца за настъпилия пожар и недоказване на конкретно настъпилите имуществени вреди в имота на ищеца, посочени от него, като за решаващия извод за липсата на доказателства за конкретните вреди касаторът не сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Не се констатират при извършената служебна проверка също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Касаторът следва да заплати на всеки един от ответниците разноски в касационното производство за защита от адвокат, съобразно исканията им със списъците по чл.80 ГПК и представените доказателства за разноски - съответно на Я. И. - сумата 2000 лв., платена в брой, и на Ц. И. - сумата 2280 лв., заплатена по банков път. Касаторът няма право на възстановяване на разноски с оглед изхода на делото. Предвид изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК