Определение № 4843 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 986/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№504520/27.11.2023г. на УМБАЛ „Канев“АД, гр. Русе, представлявана от изпълнителния директор И. И., чрез процесуалния представител адвокат Е. Н. от АК-Русе, срещу решение № 189 от 20.10.2023г., поправено с решение № 204 от 02.11.2023г., постановени по в.гр.д.№ 213/2023г. на Великотърновския апелативен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 193 от 08.06.2022г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №6 от 09.01.2023г., постановени по гр. д. № 313/2021 г. на Русенския окръжен съд, е уважен изцяло предявеният от Л. Д. Т. против касатора осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД –за осъждане на ответната болница да заплати на ищеца сумата от 200 000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие непозволено увреждане - авулзия на десен уретер по време на ендоскопска процедура на 21.02.2020 г.; сумата 3 836 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото увреждане, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 21.02.2020 г. до окончателното им изплащане и са присъдени сторените по делото разноски. Решението е постановено при участието на ЗК „УНИКА“ АД, гр. София като трето лице-помагач на страната на касатора. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция по чл. 49 ЗЗД бъде отхвърлена изцяло със законните последици, евентуално размерът на обезщетението за неимуществени вреди, определен по реда на чл. 52 ЗЗД, да бъде намален. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1. Касаторът твърди, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д.№ 2956/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 106 от 02.07.2020 г. по гр. д.№ 1897/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 508/18.06.2010 г. по гр. д. № 1411/ 2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 103 от 15.07.2019 г. по гр. д. № 2700/2018 г. на ВКС,III г. о., без да формулира конкретен въпрос. Поддържа, че въззивното решение противоречи и на практиката на ВКС относно съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД /решение № 211 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 831/2019 г. на ВКС, III г. о./.По същество изложението възпроизвежда оплакванията, обективирани в касационната жалба, за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, необоснованост на формираните фактически констатации и нарушаване на материалния закон. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Л. Д. Т., чрез процесуалния си представител адвокат П. И., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.Третото лице помагач ЗК „УНИКА“ АД, [населено място] не е изразило становище по касационната жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е установил, че на 21.02.2020 г. на ищеца Л. Д. Т. е била извършена оперативна интервенция - ендоскопско отстраняване на камък от уретера вдясно, в резултат на което е настъпило разкъсване, като лекарят, извършил интервенцията е служител към ответната болница УМБАЛ „Канев“ АД. Посочено е, че в заключението по допуснатата от първата инстанция КСМЕ, вещите лица са заявили, че диагнозата на ищеца е поставена правилно и избраният метод за лечение на ищеца чрез ендоскопска екстракция е адекватен, но не е единствен; разкъсването /авулзия/ на уретера в некомпроментираната зона може да настъпи единствено при неправилно изпълнение на процедурата, като извеждането на нефростома в спешен порядък е бил единствения възможен избор за запазване дренажа на урина на десния бъбрек; директен резултат от авулзията на уретера е настъпването на ретроперитонеална травма с остър кръвоизлив поради разкъсване на кръвоносните съдове на уретера, което е довело до остра кръвозагуба с опасност за живота.Загубата на уретера самостоятелно е довела до постоянно разстройство на здравето на пациента поради невъзможност за оттичане на урината от бъбрека по естествен път.Едновременно с това е била нарушена функцията на десния бъбрек поради невъзможност за дрениране на урината от него.Като индиректен резултат от последващите хирургически интервенции, свързани пряко с авулзията на уретера и наличието на нефростома, е формирането на голяма постоперативна херния, обхващаща цялата дясна лумбална и коремна област, сраствания в коремната кухина, хронично възпаление на десния бъбрек, довели до нова оперативна интервенция и отстраняване на десния бъбрек, дясната надбъбречна жлеза и апендикса. Посочили са, че от представената медицинска документация е установено, че ищецът има общо 8 стационарни лечения със 101 дни болнично лечение, като едно от тях е пролежаване на 16 дни в инфекциозно отделение с диагноза SARS CoV2 с асоциирана двойна пневмония, което заболяване не може да се свърже пряко с процесния инцидент. В резултат на получения кръвоизлив, във връзка с авулзията на уретера и настъпилата остра кръвозагуба, наложила кръвопреливане, ищецът е бил в контролирано състояние опасно за живота му.Оперативните интервенции, свързани с отваряне на коремната кухина, в следоперативния период са свързани с болки в областта на разрезите.Голямата постоперативна херния е свързана с болки, чувство за тежест и други неприятни усещания, довела е до ограничение на физическата активност на ищеца, а наличието на нефростома също е довело до неприятни усещания и неудобства, свързани с наличието й, изпразването й, както и с болков синдром при всяко запушване на нефростомната тръба, респективно и от възпалителни промени в десния бъбрек. Вещите лица са отбелязали, че при ищеца са настъпили трайни и необратими последици за физическото и здравословното му състояние като загуба на десен уретер; загуба на десен бъбрек; загуба на десен надбъбрек; загуба на апендикс; постоперативна рецидивираща херния; хронична бъбречна недостатъчност I степен; наличие на нефростома /за осем месеца/. Посочили са, че по отношение на хернията прогнозата е същата да прогресира постепенно, което да наложи извършването на нова оперативна интервенция, а по отношение на бъбречната функция прогнозата е несигурна - възможно е както запазване и стабилизиране на сегашното състояние, така и постепенно влошаване. Заключили са, че отстраняването на десния бъбрек е било най-правилното и адекватно решение от терапевтична гледна точка, като с оглед анатомичната близост и наличието на множество сраствания на бъбрека с околните тъкани, отстраняването на надбъбречната жлеза е било неизбежно. Въззивният съд е приел, че неправилното изпълнение на процедурата по ендоскопска екстракция от д-р В. Г. е довело до изтръгване /авулзия/ на десния уретер на ищеца. В обясненията си вещото лице професор д-р Р. Д., е посочил, че всеки тръбен орган е достъпен за ендоскопска процедура и че така, както е влязъл ендоскопа, така е трябвало да излезе, без да нарани в случая десния уретер, това е нормалната и правилна процедура, това са критериите на добрата медицинска практика.Прието е, че имено в нарушаването на тези критерии, свързани с медицинските стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина, във връзка с чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето за своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, се изразява противоправността на деянието. Взето е предвид, че вещото лице д-р А., е съобразил и оперативен протокол от 21.02.2020 г. на УМБАЛ „Канев“, където е записано че има стеноза, която е била преодоляна, защото е допуснала уретероскопа да премине през нея и да достигне до бъбречното легенче, поради което стенозата няма отношение към разкъсването на десния уретер.Първоначалното разкъсване е настъпило в зоната на прехода между уретера и легенчето на бъбрека, докъдето уретероскопа е достигнал, след което при изваждането му уретерът е разкъсан по цялата му дължина и напълно откъснат в долния му край, в зоната на прехода му към пикочния мехур, което съответства на цитирания в заключението на вещото лице оперативен протокол от 21.02.2020г., където е отбелязано, че при екстракция на утерескопа настъпила пълна авулзия на уретера, като същият се намерил надянат около уретероскопа по цялата му дължина. Посочено е, че показанията на свидетеля д-р В. Г., че най-вероятно диаметърът на уретера е бил по-тесен, настъпил е спазъм по време на самата манипулация, или налични промени в стената на уретера, са приети за предположения, недоказани по делото, направени от свидетел, който е заинтересован от изхода му и не са кредитирани от въззивния съд. Прието е, че непосредствено свързани с разкъсването на десния уретер на ищеца са и други увреждания.Има директна връзка между разкъсването на десния уретер и наложилата се животоспасяваща операция; нарушената функция на десния бъбрек, поради невъзможност за дрениране на урината в него, които са довели до постоянно разстройство на здравето на ищеца.Косвена е връзката между разкъсването на десния уретер и настъпилите трайни и необратими последици за здравословното състояние на Т., а имено: загуба на десен бъбрек; загуба на десен надбъбрек; постоперативна рецидивираща херния; хронична бъбречна недостатъчност I степен; наличие на нефростома /за осем месеца/, свързани с общо 8 стационарни лечения и 101 дни болнично лечение. Въззивният съд е изложил мотиви, че при определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД следва да се вземе предвид обстоятелството, че в резултат на увреждането, коренно се е променил начина на живот на ищеца. Той е преустановил търговската си дейност, която е била източник за доходи за него и семейството му, престанал е да спортува и да се грижи за лозето и овощната градина, да помага в семейството като се грижи за внука си и извършва нужните ремонти в дома си, в резултат на което се е чувствал излишен и ненужен, които обстоятелства са установени от събраните гласни доказателствени средства-показанията на свидетелите С. Г. Т., С. Х. М. и П. Г. Д., кредитирани като обективни, непротиворечащи помежду си. Невъзможността да води обичайния си начин на живот и липсата на оптимистична прогноза за излекуването му, са причинили посттравматично стресово разстройство при ищеца, имащо характер на хронична психотрамва, което е установено от заключението на вещото лице по допуснатата от съда СПЕ. Прието е, че в резултат на виновното противоправно деяние на служител на ответното лечебно заведение, на ищеца са причинени изключителни по интензитет неимуществени вреди, представляващи физически болки и психически страдания, намиращи се в пряка причинно- следствена връзка, както с претърпените от него увреждания, така и с липсата на оптимистична прогноза за излекуването му.Справедливият размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди, е определен по реда на чл. 52 ЗЗД на сумата от 200 000 лева. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно дадените указания в т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Липсата на такъв въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.Това е така, тъй като касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба. Ето защо, предвид липсата на конкретно формулиран правен въпрос от касатора, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт.Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството.Касационната инстанция не констатира такива пороци на обжалваното решение. В касационната жалба и изложението се навеждат доводи, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви по предмета на спора и не е дал отговор на направените в жалбата оплаквания, което е обусловило неправилност на атакуваното въззивно решение.Този довод е неоснователен, тъй като при постановяване на своя съдебен акт въззивният съд се е съобразил изцяло с разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като е формирал самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесъл по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК.Въз основа на събраните по делото писмени документи и експертни заключения въззивният съд е приел, че претърпените от ищеца увреждания са в резултат на неправилното изпълнение на процедура по ендоскопска екстракция от лекар, който работи като хирург в УМБАЛ“Канев“ - гр. Русе. Именно извършването на процедура, която е несъобразена с критериите на добрата медицинска практика е довела до изтръгване на десния уретер на ищеца, което е наложило провеждането на животоспасяваща операция.Това е довело до нарушаване функцията и загуба на десния бъбрек, както и загуба на десния надбъбрек. При ищеца се е проявила постоперативна рецидивираща херния, хронична бъбречна недостатъчност I степен и наличие на нефростома /за осем месеца/. Не може да се приеме, че въззивният съд е нарушил принципа за справедливост, който е установен в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел всички обстоятелства, които имат значение за това: възраст на пострадалото лице; продължителност на лечебния и възстановителен период; естеството на проведеното лечение /консервативно или оперативно/; видът на получените телесни увреждания, които са довели до загуба на жизненоважни органи; интензитет на търпените болки и страдания; затруднения при обслужване на ежедневни нужди; претърпяна тежка психическа травма; момент на настъпване на деликта. От изложеното следва, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение