Определение № 413 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1812/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Терем-Ивайло“ ЕООД срещу въззивно решение на Апелативен съд - Велико Търново.

Ищецът „Политехника“ ООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ е осъден жалбоподателят да заплати на ищеца неплатения остатък от цената по сключен между страните договор за продажба на движими вещи, заедно със законната лихва.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът като продавач е доставил вещите, предмет на договора, в срока и мястото, уговорени в договора - 30 дни след снабдяване с необходимите документи за внос, в склад на купувача, за което на 12.05.2014 г. е подписан от двете страни приемо-предавателен протокол. Приел е, че съгласно уговореното плащането на остатъка от цената в размер на половината от общата цена се дължи в 7-дневен срок от подписване на приемо-предавателния протокол и издаване на съответните счетоводни документи (фактура и кредитно известие за авансово платената половина от цената), както и след „монтаж и запускане на двигателите с оформяне на констативен протокол“. Тълкувайки договора, съдът е стигнал до извода, че задължението за „монтаж и запускане на двигателите“ е за купувача като част от задължението му по чл. 19, т. 3 от договора и чл. 194 от ЗЗД да прегледа за недостатъци вещите при приемането им, а продавачът съгласно чл. 12 от договора е имал задължението да даде на купувача необходимото според обстоятелствата време да прегледа вещите за недостатъци и липси, което свое задължение ищецът изпълнил. Конкретно е посочил, че ищецът не е имал задължения, произтичащи от чл. 50 и чл. 51 от договора, да предоставя конструктивна документация и специалисти, както и да доставя допълнителни резервни части и агрегати, доколкото тези уговорки се отнасят до бъдещи отношения между страните във връзка с последващи действия по модернизация на превозните средства, за които са били предназначени двигателите, въз основа на допълнителни споразумения.

Оттук съдът е приел, че след като прегледът на закупените вещи чрез монтаж и запускане на двигателите и оформянето на резултата в писмен акт - констативен протокол е на ответника, но не е изпълнено от него въпреки оказаното от ищеца съдействие, вземането на ищеца-продавач за остатъка от цената не е станало изискуемо с изтичане на уговорения 7-дневен срок от подписване на приемо-предавателния протокол, а с предявяване на иска по чл. 79 от ЗЗД, поради което е отхвърлил като неоснователно и направеното от ответника възражение по чл. 110 от ЗЗД за погасяването на задължението по давност. Във връзка с това е отбелязал, че ежегодно подписваните между страните потвърждения на вземанията/задълженията им по договора не представляват прекъсващо давността признаване на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116, б.“а“ от ЗЗД, тъй като те се отнасят единствено до заплатения по договора аванс съгласно издадената фактура, отразено в потвържденията като задължение на ищеца към ответника, а не като задължение на последния за остатъка от цената.

В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо, тъй като искът е предявен, без да има правно основание за това, а съдът го е разгледал и решил въз основа само на твърдения, изложени в исковата молба, без да са представени писмени доказателства в тази насока - предвидените в договора документи (данъчна фактура, кредитно известие за получения аванс, приемо-предавателен протокол и констативен протокол, отразяващ резултата от монтажа и запуска на двигателите ), чиято липса въззивният съд не обсъдил. Поддържа се също, че неправилно въззивният съд е квалифицирал договора като такъв за продажба, вместо като договор за доставка, който според жалбоподателя съществено се различава от покупко-продажбата с подробно развити в тази насока аргументи. По отношение на погасителната давност е въведено оплакване за неправилност на извода, че изискуемостта на вземането е настъпила с предявяване на иска с произтичащия от това извод за неоснователност на възражението за давност, като се поддържа, че с оглед уговорения падеж и липсата на признание на дълга, прекъсващо давността, погасителният ефект на давността се е проявил преди предявяването на иска.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Изложените от жалбоподателя доводи, посочени по-горе, не обосновават вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като същите са изцяло по съществото на спора, от значение за правилността, а не допустимостта на решението. Други данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не се установяват и при служебната проверка, поради което на това основание касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено. В изложението по чл. 280 ГПК се препраща към съдържащите се в касационната жалба оплаквания, чието съдържание обаче не отговаря на посочените по-горе критерии за очевидна неправилност, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.

По чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани въпросите:

• при направено обосновано възражение за настъпила погасителна давност предвидена в чл. 110 от ЗЗД, следва ли претенцията да бъда отхвърлена;

• при липса на изпълнение по сключеният договор от страна на доставчика следва ли да бъде извършено плащане на остатъчната сума;

• необходимо ли е да бъдат изпълнени от доставчика условията, за да бъде извършено плащане по същия от купувача,

във връзка с които са изложени подробни доводи за противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС. Независимо от посочването и на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са изложени аргументи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С дадената формулировка въпросите не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са от правно естество и да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Първият въпрос, предпоставяйки основателност на възражението за давност, не съответства на изложените от съда мотиви за неоснователност на това възражение. Вторият въпрос също не съответства на мотивите на съда, доколкото същият не е приел за установена липса на изпълнение от страна на ищеца-продавач, а обратно - обосновал е извод за извършено точно изпълнение на поетите задължения, като във връзка със спорния въпрос относно обема на тези задължения е приел, че те не обхващат и задължение за монтаж и запуск на доставените двигатели. Третият въпрос не е от правно естество - същият е фактически, тъй като за всеки конкретен случай отговорът е в зависимост от конкретните уговорки на страните по договора за продажба относно условията за плащане на цената.

За пълнота следва да се отбележи, че в конкретния случай същественият за спора правен въпрос е този за началния момент на погасителната давност във връзка с приетото от въззивния съд, че давността е започнала да тече с предявяването на иска, поради което е счетено за неоснователно възражението за давност. Независимо обаче от съдържащото се в касационната жалба оплакване в тази насока (касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК), такъв правен въпрос като основание за допускане на касационната жалба до разглеждане съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК не е посочен от жалбоподателя, поради което същият не може да бъде основание за допускане на обжалването съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане на ищеца разноски за касационното производство не се дължат, тъй като не са представени доказателства за такива.

С тези мотиви съдът