Определение № 4139 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. В., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Б. С., срещу решение № 1407 от 15.11.2022 г. по в.гр.д. № 1972/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1286 от 15.04.2022 г. по гр.д. № 8980/2021 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от В. Д. В. иск по чл. 200, ал. 1 КТ за осъждане на ответника „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място], да заплати 13 898 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, претърпени вследствие на трудова злополука на 30.04.1998 г., за периода от 01.03.2020 г. до 28.02.2021 г. в размер на разликата между получената пенсия за инвалидност поради трудова злополука и трудовото възнаграждение, което би получил през същия период. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответникът по касационната жалба „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт С. Р., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество - жалбата е неоснователна. Претендира се присъждането на разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 200 КТ, съгласно който работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука независимо от това дали негов орган или друг негов работник има вина за случилото се. Той е длъжен да репарира всички преки имуществени и неимуществени вреди, включително и пропуснатата полза /ал. 2 на чл. 200 КТ/, като за да бъде уважен този иск е необходимо доказване на факта на настъпване на трудовата злополука, настъпването на вреди и причинно-следствена връзка между двете. Пред въззивната инстанция спорът между страните касае въпроса дали са налице вреди за работника, представляващи разликата между получаваната пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което би получил ако работеше на същата длъжност, ако към началото на исковия период – 01.03.2020 г. той би бил придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Разгледани са трите експертизи, приети пред първата инстанция, като от повторната съдебно-счетоводна експертиза е установено, че ищецът е работил на длъжността „електромонтьор мрежи, възлови станции, трафопостове и улично осветление“ /поддържане и ремонт на електропроводни линии, мрежи, възлови станции и трафопостове/. Съгласно чл. 2, т. 31 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране длъжността му попада във втора категория труд. Съгласно чл. 69б, ал. 2 КСО лицата работили 15 г. при условията на втора категория труд имат право на пенсиониране при навършване на 57 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 100 за мъжете към 31.12.2015 г. За всяка следваща година се добавят по 2 месеца. От същото заключение е прието, че още към 2019 г. за ищеца би била налице възможността за упражняване на правото за пенсиониране по този ред, ако бе продължил да работи на същата длъжност, тъй като е имал навършени 58 години и 4 месеца, имал е повече от 15 години трудов стаж при условията на втора категория и общо 105 точки – сбор от осигурителен стаж и възраст. В изложенията по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по въпроса до кой момент се дължи обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получаваното трудово възнаграждение и отпуснатата пенсия за инвалидност за причинена трайна нетрудоспособност по чл. 200, ал. 3 КТ при действието на чл. 69б, ал. 2 КСО в приложимата редакция (ДВ, бр. 99 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.). Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 30.10.1975 г., решение № 4663 от 14.07.2010 г. по гр.д. № 1009/2009 г., III г.о., ВКС и решение № 227 от 21.11.2013 г. по гр.д. № 1848/2013 г., III г.о., ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно – самостоятелна предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Повдигнатият въпрос е обусловил изхода на спора, но е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази посочена от касатора. Според дадените в т. 6 на ППВС № 4/1975 г. разяснения, крайният срок, в който може да се претендира разлика между заплащаното преди непозволеното увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след това пенсия, е до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за прослужено време възраст. Това е крайният момент, до който може да търсят имуществени вреди от разлика над получаваната пенсия по общественото осигуряване. Именно разликата между трудовото възнаграждение, което би получил ищецът, ако бе останал здрав и бе продължил да работи, и отпуснатата пенсия, поради заболяването му, се явява компенсация за претърпените от него имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Същото разбиране е застъпено и в посоченото решение № 276 от 27.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1549/2010 г., III г. о., както и в решение № 90 от 30.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 797/2012 г., III г. о., решение № 227 от 21.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1848/2013 г., III г. о., а и в други постановени по реда на чл. 290 ГПК. В конкретния случай съдът, като се е позовал на приетите по делото експертизи, е приел, че за ищеца още към 2019 г. е била налице възможността за упражняване на правото му на пенсиониране по реда на чл. 69б, ал. 2 КСО. Останалите оплакванията, съдържащи се в касационната жалба и изложението към нея, касаят обсъждането на приетите по делото експертизи и преценката на съда по същество на спора, поради което не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 100 лв. деловодни разноски за касационното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.