Определение № 378 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 324/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба с вх. № 98975/02.08.2019 г. подадена от К. И. М. и А. В. М. чрез адв. В. Б. - САК против Решение № 4710/26.06.2019 г по въз. гр. д. № 6474/2018 г. на Софийски градски съд, IV –Д състав. С посоченото решение Софийският градски съд, в правомощията си по чл. 258 и сл. ГПК като въззивна инстанция е отменил Решение № 286073 от 05.12.2017 год. по гр.д. № 16003/2016 г. на Софийския районен съд и е постановил ново, с което е отхвърлил заявения иск по чл.108 ЗС от К. И. М. и А. В. М. срещу Е. М. И. и Е. Е. И. за собственост на 1/2 идеална част от жилищна сграда, построена в дъното на двора на съсобствен недвижим имот в [населено място], пл. № *, кв.168, „З.**“ - район В., [улица], с площ от 61.24 кв.м. и РЗП от 122.48 кв.м., състояща се от приземен етаж, етаж на кота „0“ и мансарден етаж, както и искането за отмяна по реда и на основание чл. 537, ал.2 ГПК на констативен НА №167/2015 година. С касационната жалба се поддържа довод, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, и т. 3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК с доводи, че при постановяване на решението по въпроса: Възможно ли е да бъде придобито по давност правото на собственост върху обект изграден без строителни книжа и от кой момент започва да тече придобивната давност за упражняващия фактическата власт?“ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 328/ 29.11.2011 г. по гр.д. № 1362/2010 г. на II – г.о. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса „ Какъв е начина на точното определяне обема на ограниченото вещно право на строеж и неговото индивидуализиране“ с доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 345/ 16.09.2010 г. по гр.д. № 139/2009 г. на IV – г.о., Решение № 316/ 20.05.2013 г. по гр.д. № 217/2012 г. на II – г.о., Решение № 178/ 09.07.2012 г. по гр.д. № 972/2010 г. на I – г.о. и Решение № 488/ 02.03.2011 г. по гр.д. № 364/2010 г. на II – г.о. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса „ Приложим ли е института на погасителната давност по чл. 67, ал.1 ЗС по отношение на правото по чл.66, ал.2 ЗС на собственика на погиналата постройка да я построи отново“, с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 837 /2006 г. по гр.д. № 538/2005 г. на IV – г.о. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по доконкретизирания от касациоинния съд въпрос :“ Представлява ли нов обект на правото на собственост постройка, изградена в обем и вид различен, от учредения по силата на вещното право на строеж такъв обект „ с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д. № 7025/2013 г. на II – г.о., Решение № 62/ 30.03.2011 г. по гр.д. № 148/2010 г. на I – г.о., Решение № 147/ 07.08.2012 г. по гр.д. № 880/2011 г. на II – г.о., Решение № 178 /09.07.2012 г. по гр.д. № 972/2010 г. на I – г.о., Решение № 675 /26.01.2011 г. по гр.д. № 656/2009 г. на I – г.о. и Решение № 444 /12.09.2013 г. по гр.д. № 1183/2011 г. на I – г.о. Петият въпрос, посочен като основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1 т.1, ГПК е доконкретизиран в смисъл :“ за задължението на въззивния съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните, съобразно събраните по делото доказателства“ с доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 137 /17.06.2014 г. по гр.д. № 6868/2013 г. на I – г.о., Решение № 316/ 20.05.2013 г. по гр.д. № 217/2012 г. на II – г.о., Решение № 162 / 29.01.2019 г. по гр.д. № 10/2018 г. на I – г.о. и Решение № 184/ 31.01.2019 г. по гр.д. № 219/2018 г. на I – г.о., Решение № 158/ 18.12.2018 г. по гр.д. № 4555/2017 г. на I – г.о., Решение № 185 /02.01.2019 г. по гр.д. № 1161/2018 г. на III – г.о. и Решение № 77 /17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на IV – г.о. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците Е. И. и Е. И. чрез адв. В. Й. – САК, в който се излагат съображения, за липсата на визираните пороци на въззивното решение. Претендират се разноски, към отговора на касационната жалба е представен Договор за правна защита и съдействие от 19.11.2019 г./ лист 91 по делото /. Съставът на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и като съобрази ограниченията за касационен контрол, установени с чл. 280, ал. 3 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт - решение на въззивния съд по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови решението си, въззивният съд, приема че по делото не е установено твърдяното от ищците обстоятелство, че са собственици по наследство, делба и договор за издръжка и гледане на 1/2 идеална част от дворното място. Въз основа на доказателства по делото,решаващият съд приема, че праводателят на спорещите страни е придобил през 1924 г. собственост само върху две паянтови едноетажни къщи с площ от 19, 68 кв. м. и от 27 кв. м. намиращи се в двор с обща площ от 245. 85 кв. м., в [населено място], на [улица]. Решаващия съд приема, след тълкуване волята на страните по приложения нотариален акт не следва извод за придобити вещни права по отношение на дворното място, в което са били построени паянтовите къщи. Последващите актове за собственост, включително от протокола за съдебна делба от 1988 г. потвърждават този извод. Констативните нотариални актове на двете страни, съответно от 1998 г., касаещ придобития от ищците имот, съставляващ жилище, находящо се на таванския етаж в двуетажна жилищна сграда, разположена откъм улицата в дворното място на [улица] със застроена площ от 106. 51 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, и този от 2015 г. относно процесната жилищна сграда, находяща се в [населено място], на [улица]в дъното на двора, със застроена площ от 61, 24 кв. м., а с РЗП 122, 48 кв. м., състояща се от приземен етаж и подпокривен етаж, заедно с идеалните части от правото на строеж върху дворното място, не сочат на вещни права по отношение на дворното място. Според решаващия съд дори да бъде приета тезата на страните, че те са собственици на дворното място в обема, в който твърдят, ищците не могат да придобият по приращение изграденото в повече от наследодателя на ответниците право на строеж, тъй като когато е надхвърлен обемът на правото на строеж вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика - когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми, приложима е разпоредбата на чл. 92 ЗС, а когато извършеното строителство не представлява такъв обект, за него важат правилата на чл. 97 ЗС или 98 ЗС - обектът или следва режима на главната вещ, или се присъединява, но не към земята, а чрез неделимото му свързване с друга главна вещ. След преценка на наведените доводи, настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато. По първия формулиран от касатора въпрос, относно възможността да бъде придобит по давност имот, който е изграден без строителни книжа, се твърди противоречие на възприетото от въззивния съд с практиката на ВКС, изразена по Решение № 328. В цитираното решение е възприета тезата, че „ Изграденият без строителни книжа обект може да бъде годен обект на извършване на прехвърлителни сделки, както и за придобиване право на собственост по давност едва след издаването на удостоверението за търпимост по реда на § 16 ПР ЗУТ“, доколкото съставянето на акт за узаконяване не е достатъчно основание за придобиване на собственост от лицето, на чието име е издаден. Този акт касае статута на обекта и с оглед изискването на устройствените закони и строителните правила и норми дава възможност за последващо придобиване на собствеността, тъй като придава на обекта характера на самостоятелна вещ. Едва от момента на узаконяването започва да тече придобивна давност за упражняващото фактическа власт лице. До момента на издаване на удостоверението за търпимост обектът, който представлява обща част по предназначение в сграда в режим на етажна собственост, може да бъде предмет на разпоредителна сделка или на придобиване на право на собственост по давност само в отношенията между лица, които притежават самостоятелни обекти в сградата. В подобна хипотеза по категоричен начин следва да се установи, че е преодоляна презумпцията на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че обектът е придобит на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. По делото не е спорно, че новопостроената сграда е изградена в периода 1996 – 1998 г., и съобразно § 16, ал.2 от ПЗР ЗУТ и е със статут на търпим строеж. Теи изводи на въззивния съд не са в противоречие с посочената практика, поради което и не са налиже предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. След преценка на наведените доводи, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато и въз основа на втория формулиран от касаторите въпрос. Съгласно разясненията на т. 1 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да има характера на обуславящ изхода на правния спор. Поставеният въпрос от касаторите въпрос касаещ начина на точното определяне обема на ограниченото вещно право на строеж и неговото индивидуализиране, не може да обуслови визираното противоречие с практиката на ВКС, доколкото в посочените от касатора решения се застъпва тезата, че обема на учреденото право на строеж се определя от рамките на договора, с който е учредено правото на строеж. За да постанови решението си въззивният съд се позовава на практика на ВКС по Решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 291/2011 г.на І - ГО на ВКС/, в което е възприета теза, че „когато е надхвърлен обемът на правото на строеж вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика - когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми, приложима е разпоредбата на чл. 92 ЗС, а когато извършеното строителство не представлява такъв обект, за него важат правилата на чл. 97 ЗС или 98 ЗС - обектът или следва режима на главната вещ, или се присъединява, но не към земята, а чрез неделимото му свързване с друга главна вещ. Тази хипотеза възниква, когато при неспазване на учреденото право на строеж е увеличена застроената площ на съществуваща сграда, както и на разрешена нова пристройка или надстройка. Това тълкуване се основава на правилото, че собствеността не може да възникне върху несамостоятелен обект“, като съобразява, че по дело изслушаните съдебно – технически експертизи установяват, че новоизградената постройка излиза извън обема на учредената суперфиция, но сама по себе си тя - постройката не може да бъде обособена в самостоятелни обекти. По въпроса приложим ли е института на погасителната давност по чл. 67, ал. 1 ЗС по отношение на правото по чл. 66, ал. 2 ЗС на собственика на погиналата постройка да я построи отново с посочената съдебна практика на ВКС по Решение № 178 е развита теза, че „правото на строеж не се погасява, ако сградата или част от нея погине, поради което и, без да е необходимо учредяването на ново вещно право, собственикът й може да я построи отново в същия обем и вид, освен ако в акта за учредяване не е предвидено друго – чл. 66,ал. 2 ЗС. С разпоредбата на чл.63 ЗС се създава възможност за съществуване на самостоятелно право на собственост върху постройката, отделно от правото на собственост върху терена, така че теренът и сградата, представлявайки самостоятелни обекти на правото на собственост да могат да принадлежат на различни лица. В случая въззивният съд не е постановил своето решение в противоречие с посочената практика, възприемайки и тълкувайки правилно закона, поради което и искането за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК не може да бъде уважено. По въпроса представлява ли нов обект на правото на собственост постройка, изградена в обем и вид различен, от учредения във вещното право на строеж не може да бъде допуснато касационно обжалване. Поставеният въпрос няма характеристиката на обуславящ изхода на спора правен въпрос. В посочените от касатора решения на ВКС са разгледани хипотези, в които за да се прецени дали носителят на ограниченото вещно право е надхвърлил обема на учредената му суперфиция или не, не е имало спор, че същият притежава обем права в собствеността на терена. В настоящия случай се касае до безспорно приета теза, че ищците, претендиращи права в обем на 1/2 идеална част в новоизградената постройка, не са доказали да са собственици на терена, за да могат да претендират права, придобити по силата на приращението. Касае се до преобразуван в нов обект право на строеж, притежавано само от наследодателя на ответниците, позоваващи се на наследственото правоприемство. Въпросът би бил релевантен само ако ищците бяха установили по несъмнен начин правото си на собственост по отношение на терена. Поставеният въпрос за процесуалното задължение на решаващия- въззивен съд обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно в тяхната взаимовръзка и зависимост, също не би могъл да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. По естеството си въпросът съставлява релевиран довод за несъблюдаването на процесуалните правила при формиране волята на съда при постановяване на съдебното решение. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само ако е допуснато касационното обжалване, поради което не може така поставен въпрос да бъде и основание за допускане на касационно обжалване. По направеното от ответниците по касацията Е. И. и Е. И. искане за присъждане на разноски. Настоящият състав намира, че искането е основателно, разноските в касационното производство следва да бъдат възстановени. Същите са дължими съгласно разпоредбите на чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на делото - а именно изводите на касационния съд за недопускане на касационно обжалване. Същите следва да се присъдят в претендираният размер от 1000 лв. (хиляда лева) като доказани, съгласно Договор за правна защита и съдействие № 656775 от 19.11.2019 г. /л. 91/, в който е записано, че уговореното адвокатско възнаграждение е заплатено по посочения в договора за правна защита и съдействие начин, а именно в брой, поради което искането се явява доказано. По изложените съображения, и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и чл. 81 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия