Определение № 2062 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2326/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Конами“ ЕООД, представлявано от адв. А. М., срещу въззивно определение № 99/ 14.02.2023 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 62/2023 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 3940/21.10.2022 г. по гр. д. № 2875/2021 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното определение е прекратено като недопустимо производството по предявените от жалбоподателя против С. Г. М., Г. Т. М. и „Вип Билд“ ЕООД насрещни искове в условия на обективно евентуално съединяване. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) за процесуалната допустимост на иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, респ. за процесуалната допустимост на постановеното по такъв иск съдебно решение в случаите, когато ищецът не е страна по договора, респ. налице ли е правен интерес от предявяването на такъв иск за нищожност на целия договор, и чии права брани ищецът с предявяването на такъв иск; 2) следва ли съдът да изследва в пълнота въпроса за собствеността при установителен иск за собственост и да се произнесе с решение, или е възможно да постанови прекратително определение, като аргументира прекратителни основания с основания по същество; 3) към кой момент се изследва и преценява валидността на договорите; 4) при каква степен на явна нееквивалентност на престациите сделката е нищожна, поради накърняване на добрите нрави; 5) симулативна ли е сделка, по която продажната цена не е била платена, респ. била е значително намалена (с над 40%); длъжен ли е съдът да се произнесе по така направеното възражение и с какъв акт; 6) към кой момент се преценява чия е собствеността на имотите, предмет на договорната ипотека с оглед условията за нейната действителност; 7) длъжен ли е съдът да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните от значение за разрешаване на спора по делото; 8) при необорен по съответния за това ред нотариален акт, има ли той доказателствена сила за собствеността на имота, докато съществува в правния мир. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Ответниците по жалбата – С. Г. М., Г. Т. М. и „Вип Билд“ ЕООД, чрез адв. М. У., в писмен отговор изразяват становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е посочил, че производството по гр.д. № 2875/2021 г. на ОС – Варна е било образувано по предявените от С. М., Г. М. и „Вип Билд“ ЕООД против „Първа инвестиционна банка“ АД и „Конами“ ЕООД искове за прогласяване недействителността на договор за ипотека по нот. акт № .../... г., с който ответното дружество е учредило ипотека върху недвижими имоти, находящи се в [населено място], за обезпечение на вземането на „Алфа банк - клон България“ по сключен договор за банков кредит № 502/20.06.2007 г. Носител на обезпеченото вземане след цедирането му е ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД, като ипотеката е подновена с вписване от 22.05.2017 г. Твърденията на ищците са, че „Конами“ ЕООД не е било собственик на имотите, предмет на ипотеката, тъй като техен собственик още тогава е била праводателката им Н. Х., от която те впоследствие са придобили собствеността с договор за продажба по нот. акт № ....... г., при квоти 40% за първите двама (в условия на СИО) и 60% за дружеството. По делото не е спорно, че с влязло в сила решение № 1404/02.04.2012 г. по гр.д. № 1674/2009 г. на РС – Варна, потвърдено с решение № 1734/17.11.2017 г. по възз.гр.д. № 3334/2012 г. на ОС- Варна, недопуснато до касационно обжалване с определение №156/27.03.2019 г. по гр.д.№ 4603/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., е прието за установено в отношенията между праводателката на ищците, ответното дружество „Конами“ ЕООД и праводателите му - прехвърлители по договор за продажба по нот.акт № ../.. г., че Н. Х. е собственик по наследство и реституция на процесните имоти. С решението е отречено със сила на пресъдено нещо придобиването на правото на собственост върху имотите от „Конами“ ЕООД с договора за продажба от 28.06.2007 г. По настоящото дело ответното дружество „Конами“ ЕООД е предявило против ищците С. М., Г. М. и „Вип Билд“ ЕООД насрещни искове, в условията на обективно евентуално съединяване, за прогласяване недействителността на договора за продажба от 08.08.2019 г., с който се легитимират като собственици, с твърдения, че: 1) прехвърлителката Н. Х. не е била собственик на имотите, предмет на договора; 2) договорът е сключен от лице без представителна власт, от мним пълномощник на продавача; 3) договорът е симулативен, тъй като продажната цена не е действително заплатена, а уговорената е близо 40 % по-ниска от данъчната оценка на имота; 4) договорът противоречи на закона, тъй като имотът е продаден от несобственик и с него се цели „постигане на забранен или непозволен от закона правен резултат“. При тези данни въззивният съд е приел, че „Конами“ ЕООД обосновава правния си интерес от завеждане на насрещните искове с твърдението, че е собственик на процесните имоти, съгласно договора за продажба по нот.акт № ../... г. Същевременно, в приключилото с влязло в сила решение по гр.д. № 1674/2009 г. на РС – Варна е прието за установено както по отношение на дружеството, така и на неговите прехвърлители по продажбената сделка, че собственик на имотите е Н. Х. - праводателка на ищците по настоящото дело. Следователно, формирана е сила на пресъдено нещо по отношение правото на собственост на Н. Х., придобито чрез посочения способ (наследство по закон и реституция), а ищците са нейни частни правоприемници и решението ги обвързва. Силата на пресъдено нещо обвързва и ответното дружество, като в настоящото производство то не може да твърди, че праводателката на ищците не е била собственик на процесните имоти, респ., че то е собственик по договора от 2007 г., тъй като този факт е преклудиран за пререшаване между страните по насрещните искове. От това следва, че дружеството не се легитимира като собственик на имотите към момента на учредяване на ипотеката и за него липсва правен интерес от защитата с предявените насрещни искове на поддържаните основания. Искът за обявяване недействителността на договора от 08.08.2019 г., като сключен от мним представител на продавача, е недопустим и с оглед приетото по ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че такъв иск може да бъде предявен само от мнимо представлявания или универсалните му правоприемници. Останалите обстоятелства, с които се обосновава недействителността, са останали неуточнени, въпреки многократно даваните указания и възможности - ищецът твърди, че договорът за продажба, сключен от несобственик, не е нищожен, а само няма вещно-транслативен ефект, но въпреки това претендира да се прогласи недействителността на договора, тъй като праводателката Н. Х. не е била собственик и с това се целяло постигане на забранен и непозволен от закона резултат. Твърденията за симулация също са останали неизяснени и неконкретизирани, доколкото се поддържа, че договорът е симулативен, защото по него не била заплатена уговорената продажна цена, а същевременно, че тя е и 40 % по-ниска от данъчната оценка. В заключение съдът е приел, че предявените насрещни искове са недопустими и е потвърдил първоинстанционното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В случая, чрез изведените въпроси и аргументацията им в изложението жалбоподателят изразява несъгласие с приетите за установени от съда фактически положения, което е извън предмета на производството по допускане на касационно обжалване. Първият въпрос в изложението няма претендираното значение, защото същият не е зададен в контекста на конкретни правни разрешения и изводи на въззивния съд, а е абстрактно, теоретично и общо поставен. Поради това въпросът не отговаря на характеристиките за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК (вж. – мотиви по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Извън това, най-общо може да се посочи, че правният интерес от разрешаване на определен правен спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите страни твърди, че се засяга правната му сфера. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото (вж. – мотиви по т.1 от ТР №8/27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК, ВКС). Вторият въпрос в изложението е изцяло неотносим. Въпросът не е бил предмет на решаващата дейност на въззивния съд, тъй като съдът е прекратил производството по предявените от жалбоподателя насрещни искове за недействителност на договора за продажба от 08.08.2019 г., а не по установителни претенции за собственост. Следващите три въпроса са формулирани според защитните твърдения на касатора, като същите предпоставят факти и обстоятелства, каквито въззивният съд не е приемал за установени по делото. В случая съдът е посочил, че предявените насрещни искове за нищожност на договора за продажба са недопустими, тъй като е налице процесуална пречка за разглеждането им по същество - формирана е сила на пресъдено нещо по предходен спор за собствеността на имотите между праводателката на ищците и ответното дружество (ищец по насрещните искове), вкл. праводателите му по договора от 2007 г. (от който „Конами“ ЕООД извежда легитимацията си на собственик); както и поради липсата на правен интерес от завеждането им. Формулировката на поставените въпроси (№ 3-5) касае спора по същество на редовно предявени и приети за разглеждане искове за недействителност, а в случая претенциите са преценени за недопустими и производството по тях е прекратено, поради липса на активна легитимация, отсъствие на правен интерес и неотстранени нередовности на исковата молба. Въпроси № 6 и 8 в изложението са необуславящи, тъй като отново са поставени в контекста на предходния приключил спор за собственост на имотите (предмет на ипотеката), решението по който обвързва жалбоподателя. Следва да се посочи, че постановеното решение, с което е уважен предявеният от праводателката на ищците установителен иск за собственост, установява със сила на пресъдено нещо правото й на собственост в момента, в който то е възникнало по наследство и реституция - т.е., към минал момент, който предхожда придобивното основание (договора за продажба от 28.06.2007 г.) на дружеството. С решението по гр.д. № 1674/2009 г. на РС – Варна нотариален акт № ../.. г. не е отменен, тъй като той не е от категорията констативни нотариални актове и актове по обстоятелствена проверка, но неговият легитимиращ прехвърлителен ефект е отпаднал по силата на съдебното решение, установяващо, че прехвърлителят на имота не е бил собственик, респ. не е могъл да транслира права, които не притежава (вж. – ТР №3/29.11.2012 г. по т.д. №8/2012 г. на ОСГК). По въпрос №7 не е налице противоречие с посочената от касатора практика, тъй като въззивният съд е изложил подробни и ясни съображения по релевираните доводи, оплаквания и възражения на страните, с което е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение