Определение № 618 от 20.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1270/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С касационна жалба Н. П. П. обжалва решение № 934 от 15.10.2014 г. по в. т. д. 1331/14 г., Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 2518/12.05.2014 г. по т.д. 18 743 /12 г., В. ХХХV състав и вместо него е признал за установено между страните, че Н. П. П. дължи на ЗК [фирма] сумата от 15 142,79 лв, представляващо изплатено застрахователно обезщетение в полза на родителите на починалото лице Д. М. А. застрахователно обезщетение и лихва за забава върху сумата от 70 000 лв, представляващо обезщетение за периода от 07.06.2007 г. до 17.11.2008 г в резултат на ПТП, настъпило на 07.06.2007 г. по вина на ответника като водач на лек автомобил „Ситроен ксара“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 16.07.2012 г., както и сумата от 302,86 лв. направените по делото разноски, а които е издадена заповед № 5424/17.07.2012 г., поправена с разпореждане № 46814 от 24.09.2013 г. на основание чл. 422 от ГПК.

Касаторът сочи, че според него няма пълна идентичност между вземанията, за които е издадена заповед и решението на съда. В противоречие с тълкувателно решение на ВКС в заповедното производство, съдът, констатирайки липса на представителна власт е следвало да прекрати производството по делото, вместо да издаде заповед за изпълнение. Ищецът не претендирал лихви, Варненски окръжен съд се бил произнесъл по несъществуващо искане. Варненски окръжен съд бил нарушил нормата на чл. 213 от КЗ от 2005 г. Били нарушени нормите на представителство. Необосновано, неправилно и незаконосъобразно съдът бил приел, че основният спорен между страните момент е относно обстоятелството налице ли са предвидените разпоредби на чл. 227, ал. 2, т. 2 от КЗ от 2005 г. изключения, при които регресният иск би бил неоснователен, а именно застрахованото лице да не е изпълнило задълженията си по причини, които не могат да му се вменят във вина. Твърдението за изпълнение изобщо не било обсъждано. Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено увреждане, неправилно и незаконосъобразно, в нарушение на процесуалния закон сбила променена доказателствената тежест.

Ответникът ЗК [фирма] оспорва в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК касационната жалба. В тежест на ответника било установяване на някое от обстоятелствата по чл. 227 т. 2 от КЗ от 2005 г., която била неприложима в конкретния случай. Напротив била налице тази предпоставка и се дължали лихвите до съобщаване на обстоятелствата по чл. 224 от КЗ. Относно задаваните въпроси счита, че не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като взе предвид изложеното в касационна жалба, с оглед данните по делото и доводите на страните намира следното:

С решение № 934 от 15.10.2014 г. по в. т. д. 1331/14 г., Варненски окръжен съд, е отменил решение № 2518/12.05.2014 г. по т.д. 18 743 /12 г., В. ХХХV състав и вместо него е признал за установено между страните, че Н. П. П. дължи на ЗК [фирма] сумата от 15 142,79 лв, представляващо изплатено застрахователно обезщетение в полза на родителите на починалото лице Д. М. А. застрахователно обезщетение и лихва за забава върху сумата от 70 000 лв, представляващо обезщетение за периода от 07.06.2007 г. до 17.11.2008 г в резултат на ПТП, настъпило на 07.06.2007 г. по вина на ответника като водач на лек автомобил „Ситроен ксара“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 16.07.2012 г., както и сумата от 302,86 лв. направените по делото разноски, за които е издадена заповед № 5424/17.07.2012 г., поправена с разпореждане № 46814 от 24.09.2013 г. на основание чл. 422 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че е подадено заявление по чл. 410 от ГПК за процесната сума, за която е издадена заповед за изпълнение. В законоустановения срок длъжникът е подал възражение и това е породило интерес у ищеца да предяви иска.

Съдът е установил съществуването на застрахователно правоотношение между [фирма] и М. В. А. – П. по отношение на л.а Ситроен К. рег. [рег.номер на МПС], за периода от 21.02.2007 г. до 20.02.2008 г. Застрахователят е посочил в полицата си адрес на управление [населено място], [улица]. Към датата на пътнотранспортно произшествие е бил налице сключен договор за застраховка. С влязла в сила присъда от 21.05.2008 г. по н.о.х.д. 648/2008 г. на В. ответникът Н. П. П. е признат за виновен за извършено пътнотранспортно произшествие на 07.06.2007 г. и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. М. А.. С влязло в сила съдебно решение е осъден да заплати на М. К. А. и В. Й. А. сумата от по 35 000 лв на всеки от тях, обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им Д. М. А.. Решението е постановено при участие на третото лице помагач ЗК [фирма]. Въз основа на искане вх. № 21 от 04.06.2009 г., основано на изпълнителен лист по влязлото в сила съдебно решение ЗК [фирма] е изплатила на пострадалите. Съдът е приел, че по делото е разпитана Г. П. Д., която посочва, че през лятото на 2007 г. началото на м. юни е била упълномощена от М. А. за уведомяване на ЗК [фирма] за настъпило застрахователно събитие. Свидетелката посочва, че е предприела действия по изпълнение на задълженията, но не е открила офис на застрахователя в [населено място].

На основание чл. 213 от КЗ от 2005 г. съдът е приел, че на основание чл. 227, т. 2 от КЗ от 2005 г. в тежест на ответника, именно касатора Н. П., е да докаже причина за неизпълнение на задължението по чл. 224, ал. 1 от КЗ. Приел е, че не е погасено. Съдът въз основа на събраните доказателства е установил, че наличие на пречки за уведомяване на застрахователя, които да са от такъв характер, че да изключват вината на застрахования, няма. Показанията на разпитаната свидетелка не се подкрепяли от други доказателства и не е доказана основателна причина да не се изпълни задължението. Приел е, че няма погасяване на иска по давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че е налице недопустимост на съдебното решение, защото няма идентичност между заповедното производство и постановеното съдебно решение по установителния иск по реда на чл. 422 от ГПК. Заповедният съд се е произнесъл с отказ за поправка на очевидна фактическа грешка поради липса на претенция за лихви. Приемайки след това за разглеждане на такава претенция (за лихви) съдът е подменил вътрешното убеждение и това е довело до свръхпетитум и сочи противоречие с решение № 125 от 14.10.2011 г. пот.д. 577/10 г., ТК, I ТО ВКС.

Съдът бил се произнесъл по непредявен иск.

Освен това счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса следва ли съдът да отхвърли заявлението за издаване на заповед за изпълнение при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410, ал. 2 от ГПК. Противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 4 от 18.6.2014 г. пот.д. 4/13 г. на ВКС следва да се отхвърли заявлението когато не е налице надлежно упълномощаване. Варненски окръжен съд е приел, че претенцията на въззивника е доказана и основателна въз основа на един решаващ извод – наличие на пречки за уведомяване на застрахователя, които да са от такъв характер, че да изключат вината на застрахования.

Предвид изложените съображения поставя следните въпроси:

1. Следва ли съдът да отхвърли заявлението за издаване на заповед за изпълнение при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410, ал. 2 от ГПК ?

2. Какво е значението на процесуалноправния въпрос за правомощието на въззивния съд служебно да приеме различна правна квалификация на предявения иск без съответно оплакване във въззивната жалба?

3. Допустимо ли е съдът по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред факти и обстоятелства и следва ли да обосновава решението си при наличие на променен по негова инициатива правнорелевантен факт, обуславящ възражението на ответника?

4. Допустимо ли е съдът да се произнася по непредявен иск като присъжда непоискани лихви?

Сочи основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК.

Предвид логиката във всички производства по ГПК, според касатора, съдът следва да се произнесе първо по довода на касатора относно вероятността обжалваното въззивно съдебно решение да е недопустимо.

По релевираните от касатора въпроси, на основание чл. 288 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че соченото от касатора основание е подадено заявление без представителна власт от страна на ЗК [фирма]. Видно от заявлението по чл. 410 от ГПК, подадено пред Варненски районен съд, от ЗК [фирма], че е подадено чрез пълномощник на изпълнителните директори юрисконсулт Ц. Л. Н. с приложено пълномощно с правата да представлява ЗК [фирма] пред всички съдилища на територията на страната и да предявява искове и представлява дружеството.

В заявлението, действително е посочено, че законен представител на [фирма] са лицата Д. С. Т. и Н. Г. И. като заявлението е внесено в съда на 10.07.2012 г. чрез юрисконсулт Н.. А едновременно с това пълномощното е подписано от К. Рознак и Н. Г. И. с дата 16.5.2011 г.

Към датата на подаване на заявлението 10.07.2012 г. представители са изпълнителни директори на [фирма] са Н. Г. И., Н. Г. Каварджилеков и Д. С. Т. като начин на представителство е посочен: двама изпълнителни директори заедно или председателя на Управителния съвет и един изпълнителен директор.

Преди това, преди 10.11.2011 г. изпълнителен директор е бил и К. Рознак, заедно с Н. Г. И., Н. Г. Каварджилеков и Д. С. Т. като начина на представетилство е същия- Пълномощното за юрисконсулт Н., подал заявлението по чл. 410 от ГПК е от 16.5.2011 г. е подписано от Рознак и И., които към датата на подписване на пълномощното са били изпълнителни директори и са могли да представляват дружеството. Веднъж възникнала представителната власт за юрисконсулт Н. е имала права да представлява дружеството. В заявлението са посочени представителите на дружеството към момента на подаване на заявлението. Д. Т., Н. И..

Следователно няма нередовност на заявлението и е налице надлежна представителна власт. Липсва основание за вероятност решението е да е недопустимо поради нередовност на заявлението по чл. 410 от ГПК. В т. 1 от тълкувателно решение 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. 4/2013 г. е разгледана хипотеза на нередовност на заявлението по чл. 410 от ГПК, за която съдът не дава указания да се отстрани. Но в случая настоящият съдебен състав, не установи такава нередовност.

Така поставения въпрос не следва да се допуска до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като е налице тълкувателно решение на ОСГТК, което изключва приложението на посочената норма.

По отношение на релевираната недопустимост на решението на въззивния съд поради това, че се е произнесъл на различно основание в заявлението по чл. 410 от ГПК. В настоящия случай заявлението по чл. 410 от ГПК съдържа посочване на основанието като са посочени следните факти: наличието на застрахователен договор по застраховка гражданска отговорност сключен между ЗК [фирма] и собственикът на автомобила, управляван от Н. П. П., че е станало пътно-транспортно произшествие от 07.06.2007 г. Извършителят, за чиято отговорност застрахователят, отговаря не бил съобщил в срок на застрахователя за това пътно-транспортното произшествие, а едва на 17.11.2008 г. Това е основание съгласно чл. 227, ал. 2 от КЗ с извършеното плащане от ЗК [фирма] е възникнало регресно право за платените лихви за забава, съответстващи на периода от датата на настъпване на събитието до съобщаване на обстоятелството, а именно в размер на 15 142, 79 лв.

В съответствие с така заявеното право на застрахователя ЗК [фирма] е предявен и искът като в диспозитива си районният съдия е разгледал иска за заплащане на лихва върху застрахователно обезщетение, платена на родителите на пострадалото дете за периода от 07.06.2007 г. до 17.11.2008 г. Въззивният съд е разгледал именно така предявения иск, съобразявайки пренасянето на разглеждането на спора пред втората инстанция на основанията посочени във въззивната жалба.

В този смисъл съдът намира, че искът по реда на чл. 422 от ГПК съответства на заявлението по чл. 410 от ГПК, както и съдът е разгледал предявения иск, представляващ единство между основание и искане.

Не може да бъде аргумент, че е разгледан непредявен иск заповедта на Варненски районен съд с оглед разпореждане № 46 814 / 24.09.2013 г. на Варненски районен съд, ч.гр.д. 100223/12 г. на В., по което е издадена и заповедта по чл. 410 от ГПК, че е допусната поправка на очевидна фактическа грешка като в диспозитива на решението след сумата 15 142,79 лв посочената сума представлява изплатено от ЗК [фирма] застрахователно обезщетение, без добавката „и разноски по ликвидация на щета“.

Настоящият съдебен състав намира, че застрахователното обезщетение, изплатено от застрахователя на основание договор за гражданска отговорност от застрахователя [фирма] към пострадалите от пътно-транспортно произшествие, обхваща както размера на вредите, които подлежат на възмездяване (в случая неимуществените вреди), така и изплатеното обезщетение за забава, определено на основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Конкретизирано е вземането на застрахователя в заявлението по чл. 410 от ГПК именно чрез очертаване на вземането на застрахователя от прекия причинител на увреждането, представляващо обезщетение за забава на основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД от момента на увреждането до съобщаване за извършеното пътно-транспортно произшествие и завеждане на иска от пострадалите лица срещу причинителя. Уведомяването на застрахователя за претенции срещу прекия причинил, за които отговаря и застрахователя на основание договора за гражданска отговорност, е станало едва с привличането на застрахователя като трето лице помагач в този исков процес. Посочването на основанието в заповедта по чл. 410 и в решението по чл. 422 от ГПК като „застрахователно обезщетение“ не променя същността на претенцията. Застрахователното обезщетение, платимо от застрахователя на увредените лица, обхваща и основаното на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД обезщетение за забава. В този смисъл това не прави решението недопустимо. С оглед разясненията в ТР 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. 1/2009 г. съдът следва да допусне до касационно обжалване въззивно решение, за което има вероятност да е недопустимо. Но по изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че няма вероятност решението на въззивния съд да е недопустимо и няма основание да се допуска до касационно обжалване.

Поставеният въпрос 2 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно значението на правната квалификация.

Първоинстанционният съд е посочил, че претенцията на ищеца е по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно основание чл. 227, т. 2 от КЗ. Въззивният съд е приел, че претенцията е по реда на чл. 422 от ГПК за изплатена законна лихва върху присъдените в полза на родителите на починалото лице Д. М. А. застрахователни обезщетения в размер на по 35 000 лв за периода от 07.06.2007 г. (датата на пътно-транспортно произшествие до 17.11.2008 г. (датата на уведомяване на ЗК [фирма] за застрахователното събитие) в резултат на ПТП, настъпило на 07.06.2007 г. по вина на Н. П. като водач на лек автомобил „Ситроен ксара“ с рег. [рег.номер на МПС].

Съдът не намира, че е налице дадена различна правна квалификация от въззивния съд. Поради това така посочения от касатора въпрос не е разрешен. Въззивният съд е квалифицирал иска като регресно притезание, основано на разпоредбата на чл. 213 от КЗ (2005 г.) при спазване заявеното право от ЗК [фирма] да търси размера на изплатената от него лихва като обезщетение за неимуществени вреди. Нормата на чл. 227, ал. 1, т. 1 от КЗ от 2005 г. предвижда право на застрахователя на регрес от застрахования за всички платени лихви за забава, съответстващи на периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 от КЗ от 2005 г. от застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ от 2005, освен ако застрахованото лице не е изпълнило задълженията си по причини, които не могат да му се вменят във вина. Поради това не е налице общо основание, посочване от касатора на разрешения от въззивния съд материално правен въпрос, като общо основание за допускане до касационно обжалване, за който въпрос да са налице някои от допълнителните основания по чл. 280, ал.1, т. 1 - т. 3 от ГПК.

Освен това съгласно разясненията в ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите относно правилността на въззивното решение не са въпроси, които следва да се предмет на разглеждане в производството по чл. 288 от ГПК. Соченият от касатора въпрос не следва да е от значение за правилността на съдебното решение. Въпросът за правната квалификация е въпрос за приложение на конкретната материалноправна норма и не е въпрос, който е разрешен от въззивния съд. Поради това така посоченият въпрос не е налице общото основание за допускане до касационно обжалване на въззивното съдебно решение, на основание чл. 280 от ГПК.

Поставеният като трети въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е намерил разрешение от въззивния съд. Твърдението на касатора, че е налице промяна на фактите, които са заявени от страните и конкретно променен факт, обуславящ възражението на ответника, е само едно изявление, което не се основава на данните по делото и мотивите, изложени в решението на въззивния съд. Касаторът сочи, че е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя ЗК [фирма] (предишна фирма [фирма]) за настъпилото пътно-транспортно произшествие на 07.06. 2007 г. и са неправилни изводите на съда, че следва да доказва, че има причини, които са му попречили да изпълни задължението си по чл. 224, ал. 1 от КЗ от 2005 г. Преди всичко, съдът не се е произнесъл по възражения, които не са направени от касатора в качеството му на ответник в исковия процес. С оглед твърденията му и събраните доказателства, съдът е приел, че не е доказано твърдението за изпълнение на доказателствата. Така посоченият мотив на въззивния съд не представлява разрешаване на материално правен въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 то ГПК. Този въпрос е въпрос на анализ на доказателствата и съдът намира, че не може да го преценява в производството по чл. 288 от ГПК, тъй като той е свързан с възприемане на фактите по делото. На второ място, въззивният съд е посочил, че ответникът следва да посочи правоизключващи доказателства и в този смисъл е посочил, че следва представи доказателства, че има основателна причина да не изпълни задължението си и не отговаря за неизпълнение на задължението си. Отново няма разрешен противоречиво процесуалноправен въпрос. Съдът е указал доказателствената тежест съобразно изложените твърдения и възражения на страните и с оглед посочените от тях доказателства. Макар и да е разрешил въпроса за отговорността на касатора да заплати на основание регресното право на застрахователя, обезщетение, което той е изплатил на пострадалите лица и да съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване, той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд на Р България, така както е изразена в решение № 228 от 22.02.2012 г. на ВКС по т.д. 877/10 г, ІІ ТО, както и в решение № 100 от 05.08.2013 г. по т.д. 1007/12 г. на І ТО на ВКС, решение № 214 от 21.05.2014 г. по т.д. 992/12 г. на І ТО на ВКС и решение № 21 от 16.01.2015 г. по т.д. 4043/2013 г. І ТО на ВКС.

Въззивният съд е преценил с оглед приложението на материалната норма доказателствената тежест на ответника и съобразно нея е указал за какви факти ответникът не сочи доказателства. Но това не означава подмяна на посочените от ответника факти. Разрешаването на въпроса за отговорността на ответника е въпрос за правилност на въззивното решение, а не е разрешен материалноправен или порцесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че не е налице общото основание за достъп до касационно обжалване – да е посочен, разрешен от въззивния съд процесуално правен или материалноправен въпрос.

По отношение на четвъртия въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК – Допустимо ли е съдът да се произнася като присъжда непоискани лихви? Така зададеният въпрос е хипотетичен и изолиран и не е разрешен от въззивния съд в обжалваното въззивно решение. При наличие на сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, застрахователят е длъжен при настъпване на пътно-транспортно произшествие, да заплати обезщетение на пострадалите лица. Обезщетението обхваща вредите, които са в причинна връзка с противоправното поведение, а също така и обезщетението за забава, което по силата на закона – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД се дължи веднага. Нормата на чл. 223, ал. 2 от КЗ от 2005 г. предвижда, че застрахователят заплаща обезщетение, включително лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Застрахователят отговаря за лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования, считано от датата на съобщаването по чл. 224, ал. 1.

Следователно лихвите за забава са част от дължимите от застрахователя суми, поради това съдът намира, че въпросът относно това дали са присъдени недължими лихви не е разрешаван от въззивния съд. Въззивният съд се е произнесъл относно правото на застрахователя да получи от застрахованото лице респ. от ползващото се от застраховка „гражданска отговорност“ лице лихвите, които е платил от момента на увреждането до момента на съобщаването за настъпило застрахователно събитие, поради неизпълнение на задължението от страна на деликвента да съобщи на застрахователя за настъпилото пътно-транспортно произшествие в срок, съгласно задължението по чл. 224, ал. 1 от КЗ. От данните по настоящето дело не се установи недопустимост на въззивното решение, изразяваща се в присъждане на непоискани лихви.

Ето защо съдът намира, че няма произнасяне по непредявен иск и няма основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение.

Не са налице и останалите сочени общи основания за допускане до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК.

Посоченото основание по чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК е формално посочено и не следва да се обсъжда.

По всички изложени съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение