Определение № 118 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1045/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от М. Г. П., П. Н. П. и Я. М. П., чрез адв. И. П. против решение № 2476/12.11.2019 г. по в.гр.д. № 1247/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 17.12.2018г. по гр.д. № 16649/2017г. на СГС за признаване за установено по иска на „Банка ДСК”ЕАД против касаторите по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане в размер на 114 687,74 лв. – главница, ведно със законната лихва от 08.12.2016г. до цялостното й изплащане; 74 419,95лв. – договорна лихва за периода 20.09.2010г. - 07.12.2016г.; 6 930,37лв. – санкционираща лихва за периода 08.12.2010г. - 17.05.2016г.; 1 864,82лв. – такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист от СРС-123 състав по гр.д. № 72081/2016г. Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е постъпил отговор от ответника по касационната жалба „Банка ДСК”ЕАД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по реда на чл.422 ГПК. Установил е, че по договор за ипотечен кредит от 29.09.2006г., сключен между банката и кредитополучателя Я. П., по който касаторите М. и П. П. участват като съдлъжници, кредиторът е предоставил, а кредитополучателят е усвоил кредит в размер на 120 000лв. След тълкуване на обективираната в договора и допълнителното споразумение воля САС е приел, че М. и П. П. са встъпили в дълга на Я. П. спрямо банката. Последната е изпратила до всеки длъжник нотариална покана, в която ясно и недвусмислено е изразила воля, че упражнява правото си да обяви кредита за предсочно изискуем, поради забава в уговорените плащания. Нотариалните покани са надлежно получени от длъжниците. Въз основа на заключението на ССЕ и процесния договор въззивната инстанция е установила, че към датата на получаване на нотариалните покани са настъпили договорените условия, при които за банката възниква право да обяви кредита за предсрочно изискуем – неплащане на изискуеми вноски (в случая се доказват 66 бр.). Не е било уважено възражението за давност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси: 1/Следва ли нотариалната покана, която материализира волеизявлението за предсрочна изискуемост на кредита, да съдържа волеизявление за това, че счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, вкл. и вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, както и да опише обстоятелствата, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита? Достатъчно ли е в нотариалната покана да се посочи само, че кредиторът обявява кредита за предсрочно изискуем, като посочи общия размер на отпуснатата сума, без да посочи размер на непогасения остътък, вноските с ненастъпил падеж, както и да не посочи на какво основание е възникнала предсрочната изискуемост /напр. неплащане на три последователни вноски/? Ако уведомлението не съдържа този по-горе описан непогасен остатък от кредита, както и условията, на които банката основава правото си да обяви дълга за предсрочно изискуем, то същото уведомление постига ли търсеният от банката ефект за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, относно непадежиралите вноски и наказателни лихви?; 2/Разпоредбата на чл.266 ГПК изключва ли възможността въззивната инстанция да събира доказателства, които не са нововъзникнали, а не са събрани от първата инстанция, поради пропуск на страна на ищеца да ги представи, а същият е могъл да го стори своевременно именно пред първата инстанция? Нотариални покани изпратени до жалбоподателите, преди образуване на делото, непредставени пред първата инстанция от ищеца, представляват ли новооткрити доказателства, и следва ли САС да ги приема като доказателства или следва да бъдат изключени от доказателствата по делото? Следва ли САС като въззивна инстанция да изисква служебно заповедното производство от СРС и едва като въззивна инстанция да приеме като доказателства приложените по заповедното производство доказателства, без да има инициатива от ищеца по делото?; 3/ Фигурата на съдлъжници на ответниците от наименованието посочено в договора за кредит ли се определя или при определяне на същността на това им правно качество е от значение постигнатото съгласие за правата и задълженията на страните по договора, а не на даденото наименовние? Касаторите считат, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителна практика на ВКС и от практиката на ВКС, обективирана в решенията по чл.290 ГПК: по първи въпрос – в Решение № 106/20.06.2017г. по гр.д. № 60152/2016г. на ВКС, IV г.о и в т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; по втори въпрос – в т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в Решение № 199/01.02.2019г. по гр.д. № 4108/2017г. на ВКС, III г.о. и Решение № 314/07.03.2017г. по гр.д. № 2499/2016г. на ВКС, IVг.о. и по трети въпрос – в Решение № 654/08.01.2008г. по т.д. № 320/2007г. на ВКС, II т.о. Не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Няма различие между претендираното със заявлението вземане и петитума на исковата молба. Изрично в заявлението е индивидуализирано вземането като: 114 687,74 лв. – главница, ведно със законната лихва от 08.12.2016г. до цялостното й изплащане; 74 419,95лв. – договорна лихва за периода 20.09.2010г. - 07.12.2016г.; 6 930,37лв. – санкционираща лихва за периода 08.12.2010г. - 17.05.2016г.; 1 864,82лв. – такси. Същите суми на същото основание са претендирани и с исковата молба по реда на чл.422ГПК. Кредиторът е посочил 66 бр. вноски, които са послужили за основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но не е ограничил претенцията си по заявлението само до тях. Неоснователно е твърдението, че е налице произнасяне при неадминистрирана частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. С определение по ч.гр.д. № 3858/2019г. на СГС е било потвърдено разпореждане от 24.01.2017г. по гр.д. № 72081/2016г. на СРС – 123 състав за незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Ето защо не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение. По първи въпрос САС е приел, че от съдържанието на процесните нотариални покани може да се установи, че кредиторът е направил изрично изявление, че поради забава в плащанията на задължението по кредита обявява същия за предсрочно изискуем. Поради което съдът е счел, че поканите до всеки длъжник притежават характеристиката на нарочно изявление на банката да обяви на длъжниците, че счита кредита за предсрочно изискуем. Така приетото съответства на разрешението дадено в т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК и цитираното от касаторите Решение № 106/20.06.2017г. по гр.д. № 60152/2016г. на ВКС, IV г.о, според които обявяването на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, вкл. и вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Волеизявлението следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Нито съдебната практика, нито правната теория, поставят някакви формални изисквания към съдържанието на волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, но във всички случаи то трябва да е изрично и недвусмислено. В писмения документ кредиторът може да даде и срок за изпълнение на задължението, конкретизирайки го в определен размер към момента на изявлението. Посочването по този начин на размера на дълга е от значение за отправената към длъжника покана за доброволно изпълнение, а не към обявяването на предсрочната изискуемост на кредитното задължение. Изискуемостта дава възможност на кредитора да иска и да получи изпълнение във вида и размера, който задължението би имало, ако срокът бе изтекъл. В този смисъл, упражняването на предоставеното от договора право на предсрочна изискуемост е санкция за неизправността на длъжника и не погасява уговорените задължения, а отнема преимуществото на срока, като изискуемостта настъпва и за непадежиралите към този момент анюитетни вноски. Въведените с втори въпрос факти не съответстват на приетите от въззивния съд. Той е счел, че в исковата молба е било направено искане за прилагане на заповедното производство, но първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по това доказателствено искане на банката, като оплакване за допуснато процесуално нарушение в посочения смисъл е обективирано в писмения отговор на банката срещу въззивната жалба на длъжниците. В тази връзка, а не служебно, каквото условие е поставено с втори въпрос, САС е преценил, че са изпълнени изискванията на чл.266 ГПК и следва да изиска заповедното производство за прилагане на делото към това по чл.422 ГПК, като нотариалните покани се съдържат в делото на СРС. Трети въпрос също не съответства на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК спрямо общото основание за достъп до касация. САС е направил извода за качеството, в което М. Г. П. и П. Н. П. са се задължили спрямо банката въз основа на направено тълкуване на клаузите на договора за кредит, на допълнителното споразумение по чл.20 ЗЗД. Изрично е коментирана т.1.4 от последното, където е изявена воля от съдлъжника да отговаря солидарно с кредитополучателя на осн. чл.101 ЗЗД – т.е. в хипотеза на всъпване в дълг. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд