Определение № 258 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1924/2013 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Н. М. и Л. И. М. против решение № 8197 от 10.12.2012г. по гр.д.№ 5405/2011г. на СГС, с което е обезсилено решение от 01.11.2010г. по гр.д.№ 3048/2008г. на Софийски РС, с което е признато за установено по отношение на П. Х. Н. – У., че касаторите са собственици на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица][жилищен адрес] с площ 108,50 кв.м. п наследство от С. И. И. на основание наследство и делба прогласено е за нищожно на основание чл. 42 б.”в” ЗН саморъчно завещание, оставено от С. И. в полза на П. Х. Н. и е отменен на основание чл. 431/ал.2 ГПК констативен н.а. № 170,т.2/2004г. и производството по тези искове е прекратено като недопустимо. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила – чл. 224 ГПК /отм/ поради това, че няма идентичност между вече приключилото дело по чл. 108 от ЗС и сега предявения иск, поради това, че новия иск е основан и на нов факт и защото няма идентичност на искането. В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК е формулиран въпроса: налице ли е тъждество на две дела и кога се разпростира силата на присъдено нещо и забраната за пререшаване на установителния иск за собственост, предявен след приключил ревандикационен иск. Допустим ли е иск за собственост и иск по чл. 431, ал.2 ГПК /отм/, респективно чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на издаден констативен нот. акт след влизане в сила на решение по чл. 108 ЗС по предходен спор. Ответницата по касация оспорва жалбата и допускането до касация. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Предявен е от касаторите И. Н. М. и Л. И. М. три иска: 1.иск да се признае за установено по отношение на П. Х. Н. – У., че те са собственици на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица][жилищен адрес] с площ 108,50 кв.м. по наследство от С. И. И. на основание наследство и делба, 2. иск за прогласяване за нищожно на основание чл. 42 б.”в” ЗН саморъчно завещание, оставено от С. И. в полза на П. Х. Н. и 3. за отмяна на основание чл. 431/ал.2 ГПК на констативен н.а. № 170,т.2/2004г., с който ответницата е призната за собственик на основание същото завещание. По делото е установено следното: Ищцата И. М. е една от наследниците по закон на С. И. И., починала на 17.04.1988г. Тя е била собственик по наследство и завещание от съпруга си на процесния апартамент, призната за такава с н.а. № 167,т.V/1978г. С. И. е оставила саморъчно завещание в полза на ответницата, с което й завещава процесния апартамент за това, че оказва и ще продължи да й предоставя грижи, храна, облекло, ще заплаща текущите разходи, ремонти и данъци и всички свързано с дома до смъртта на завещателката. По гр.д.№ 1572/1996г. на СРС от наследниците по закон на С., между които и ищцата по настоящия спор е предявен иск по чл. 108 ЗС против ответницата П. Н.. В хода на това производство ищците са твърдели нищожност на завещанието поради нарушение на забраната на чл. 14, ал.2 ЗН, и за това, че завещателката не е разбирала смисъла и значението на завещанието към момента на съставянето му. С решение № 29 от 16.09.1996г. съдът е прогласил за нищожно завещанието за ½ от предмета му на основание чл. 14, ал.2 ЗН, и за недействително за другата ½ част от предмета му на основание чл. 43, б. „а” ЗН и е уважил е иска по чл. 108 ЗС за целия апартамент. С решение от 10.04.1997г. по гр.д.№ 5368/1996г. на СГС е обезсилено решението в частта, с която е прогласено за нищожно и за недействително завещанието, поради това, че не е бил предявен инцидентен установителен иск и е оставено в сила решението по иска по чл. 108 ЗС. Молбата на П. Н. за преглед по реда на надзора на това решение е оставена без уважение с решение № 140 от 10.05.1999г. Не е допуснато и производство по отмяна на същото решение. Между наследниците по закон на С. И. е извършена делба по гр.д.№ 12867/2000г., приключила със съдебна спогодба, оформена с протокол от 08.05.2001г., с който процесния апартамент е предоставен в дял на ищцата, при заплащане на парично уравнение дяловете на останалите съделители. Това е станало во време на брака й с ищеца. С н.а. № 14,т.І-А/08.12.2003г. ищцата е призната за собственик на процесния апартамент. Ответницата, след влизане в сила на решението по иска по чл. 108 ЗС е поискала и е призната за собственик на основание същото саморъчно завещание с н.а. № 170,т.ІІ/05.04.2004г. В хода на това производство тя твърди нищожност на делбата защото нее участвал наследник по закон. За прогласяване за нищожна на същата делба е предявила иск по гр.д.№ 664/2008г. РС е приел, че саморъчното завещание е нищожно на основание чл. 42 б. „в” ЗН поради това, че вписаната в него тежест е невъзможна, поради което съсобственици са станали наследниците по закон, между които е извършена действителна делба. Възражението, че тя е нищожна е преценено за недоказано, поради което и неоснователно. Затова са уважени и трите иска. Въззивната инстанция е приела, че уваженият иск по чл. 108 ЗС с влязлото в сила решение съдържа и установителна част, какъвто е предмета на предявения установителен иск, поради което на основание чл. 224 ГПК /отм/, производството е недопустимо. Поради това, че в предходното производство ответницата е следвало да изчерпа всичките си възражения и не може отново да противопоставя довод, че е собственик на апартамента на основание саморъчното завещание, за което в мотивите е прието, че е недействително, СГС е приел, че е недопустим и иска на основание чл. 42, б. „в” ЗН, а поради това, че искът по чл. 431 ГПк не може да се предяви като самостоятелен, е прекратено производството и по него. Поставеният правен въпрос е относим към мотивите на съда, послужили като основание за обезсилване на решението и прекратяване на производството. Твърди се противоречие на въззивното решение на практиката на ВКС. С представеното Р № 878 от 16.10.2008г. по гр.д.№ 850/2008г. ВКС ІІІ гр.о., постановено по отменения ГПК е прието, че няма тъждество между две дела, когато петитумът по двата иска е различен, дори да имат за предмет един и същ имот и същите юридически факти. В същия смисъл е и Р № 33/22.03.2005г. по гр.д.№ 284/2004г. по гр.д.№ 284/2004г. ІІ т.о. на ВКС. С определение № 421 от 09.10.2009г. по ч. гр.д.№ 406/2009г. на ВКС ІІ гр.о., постановено на основание чл. 273, ал.3 ГПК е отменено определение № 6659/16.06.2009г. по ч.гр.д.№ 4862/2009г. на СГС, с което е оставена без уважение частната жалба на ищците по настоящото дело против определение от 26.03.2009г. и е върнато делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В това определение е разгледан въпроса за приложението на чл. 224 ГПК /отм/ към исковата молба по настоящото дело и е прието, че тя е допустима. Въззивната инстанция не се е съобразила с посоченото определение по настоящия спор и представените две решения на ВКС, което е основание за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение