Определение № 2011 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2125/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. Х. – Б. срещу решение №84 от 19.03.2024 г. по в.т.д.№281/2023 г. на АС Варна. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №457 от 18.10.2022 г. по т.д.№150/2021 г. на ОС Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. М. Х. – Б. срещу „Юробанк България“ АД иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит H./08.04.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД и Н. М. Х. – Б., изменен с допълнителни споразумения от 13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., сключени между „Бългериън Ритейл Сървисис” АД и Н. М. Х. – Б., на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1, пр. първо и трето ЗЗД, вр. чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП. В касационната жалба се навеждат доводи, че решението в посочената част е неправилно, като се поддържа, че въззивният съд не се е съобразил с разясненията, дадени от СЕС в определение №С-117/23. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК: 1. Следва ли съдът да обяви за нищожен договор за кредит с потребител, когато е констатирал неравноправна клауза в предмета на договора и при липса на погасителен план. 2. Следва ли съдът, дори да не е сезиран за обявяване на нищожност на договор, да обяви за нищожен договор за кредит с потребител при констатирана неравноправна клауза, която при премахването й налага заместване на уредбата на отношенията на страните по договора от съда. 3. Може ли съдът при констатирана неравноправна клауза да се намеси в облигационните отношения на страните по договор за кредит с потребител, като измени договорени от страните клаузи без тяхно участие. 4. При договор за кредит с потребител, при който сумата на кредита е посочена в договора и фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната или резервната за страната валута, а задължението за погасяване на кредита е деноминирано в чуждестранна валута, как следва да процедира съдът, когато установи неравноправността на клаузите, по силата на които потребителят трябва да изплаща кредита в чуждестранна валута и да носи целия валутен риск, при релевирано от потребителя възражение за нищожност на целия договор за кредит, може ли да запази договора при действието на неравноправните клаузи и да неутрализира неравноправния им характер или следва да прогласи целия договор за нищожен. 5. В случай, че съдът уважи искането на потребителя и провъзгласи договора за нищожен, при реституционен ефект, в каква валута страните трябва да възстановят една на друга полученото, тъй като в случая реално кредитополучателите са получили лева или резервната за страната валута евро, докато кредитодателят търси франкове. 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевираните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, предвид обстоятелството, че Н. М. Х. – Б. не е потребител, тъй като е сключила договора за кредит в качеството си на търговец. Предявява насрещна касационна жалба срещу решение №84 от 19.03.2024 г. по в.т.д.№281/2023 г. на АС Варна в частта, с която е потвърдено решение №457 от 18.10.2022 г. по т.д.№150/2021 г. на ОС Варна в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Н. М. Х. – Б.: сумата от 17 516.78 швейцарски франка, представляваща платена без правно основание от ищцата разлика между размер на договорена възнаградителна лихва и заплатена в резултат на едностранно увеличена от страна на банката лихва по Договор за потребителски кредит H./08.04.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД и Н. М. Х. – Б., изменен с допълнителни споразумения от 13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., за периода от 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г., ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, както и сумата от 16 513.83 евро, платена от ищцата без правно основание по договор за потребителски кредит H./08.04.2008 г., изменен с допълнителни споразумения от 13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., за периода от 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г., представляваща курсови валутни разлики, ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В жалбата се излагат съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като ищцата не е потребител, а сумата от договора е използвана за погасяване на финансовите й задължения като едноличен търговец. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси 1. При формиране на преценка дали физическо лице-кредитополучател има потребителско качество по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП по сключен от него договор за банков кредит, следва ли съдът да съобрази за какво е използван и разходван изтегленият банков кредит – за потребителски или за търговски нужди. 2. При направено възражение за липса на потребителско качество у кредитополучателя по договор за кредит, от кого се носи доказателствената тежест – от търговеца или от кредитополучателя, който желае да черпи права. 3. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба. 4. Може ли да се счете, че кредитополучателят е засегнат от формирана курсова разлика между две валути, ако същият получава доходите си в трета държава. 5. На кого следва да се възстановят сумите при уважен осъдителен иск за неоснователно обогатяване, свързан с вноски на ищеца по договор за кредит, след като вноските са направени не от него, а от трето лице. Спрямо първите два въпроса се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, спрямо третия въпрос - основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо останалите – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Н. М. Х. – Б. заявява становище за недопустимост на насрещната касационна жалба, тъй като с такава жалба не може да се обжалва необжалвана с основната касационна жалба част от въззивното решение, а предмет на касационно производство може да е само онази част от правния спор, която е в състояние на висящност, обусловена от проявения суспензивен ефект на подадена в срок касационна жалба. Поддържа и съображения за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба на Н. М. Х. – Б. е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е намерил, че предоставеният кредит от банката в полза на ищцата не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката съответно се явява търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП, като е без значение как кредитополучателката след усвояване на кредита е разходвала средствата, тъй като това не променя извода за наличието на потребителско качество у същата при сключването на процесния договор, респективно в отношенията между страните следва да намери приложение ЗЗП. Изложил е съображения, че в случая волята на страните за предоставяне на процесния кредит в швейцарски франкове, е ясно изразена в клаузите на чл.1, ал.1, т.1 и т.2 и ал.3, чл.2, ал.1 и ал.5 и чл.6, ал.2, изр.1-во от сключения между страните договор за потребителски кредит, като механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс. По тези съображения е приел, че доколкото клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3 и чл.2, ал.1 и ал.4 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и са ясни и разбираеми, съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП, въпросът относно тяхната неравноправност не следва да бъде разглеждан. Изразил е становище, че на основание чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, договорните клаузи на чл.6, ал.2 – в частта за приложимия при служебното превалутиране курс, и на чл.22 ал.1 и чл.23 за неравноправни, понеже не са индивидуално договорени в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същите не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателката да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от преминаване на валутния риск върху него, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и създават във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Посочил е, че в останалата си част разпоредбата на чл.6, ал.2 от договора не нарушава принципа на добросъвестност, като същата предвижда възможност, когато на съответния падеж кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1 от договора и при наличие на средства в лева или евро по негови сметки в банката, погасяването да може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове, което предотвратява изпадането на кредитополучателя в забава и не води до неравнопоставеност между страните, ако не е свързано с прилагане на изменящ се неблагоприятно за кредитополучателя валутен курс. Счел е, че установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро за съответния ден на превалутирането и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя – потребител, позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. В заключение е посочил, че процесният договор за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без частта от клаузата на чл. 6, ал. 2, в частта й преценена като неравноправна и без клаузите на чл.20, ал. 2, чл. 22 и чл. 23 от договора, тъй като се запазват съществените задължения на страните по договора за банков кредит – задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Изложил е съображения, че клаузите, уговорени в чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.12, ал.1 от договора за банков кредит от 2008 г. са неравноправни тъй като с тях по същество се предоставя възможност на банката-ответник да промени едностранно БЛП, а с това и автоматично да се променя размерът на погасителните вноски. С оглед установеността на неравноправност в тези клаузи, в частност уреждащите възможността на банката едностранно да промяна лихвения процент по договора по критерии, които не са изцяло обективни и общоизвестни, е достигнал до извод, че заплатените от кредитополучателката суми в резултат на увеличение на първоначално определения лихвен процент съгласно чл.3, ал.1 от договора, се явяват платени при начална липса на основание, което обуславя извода за основателност на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, последният (съобразно дадените от вещото лице изчисления от първоначалната ССЕ) в размер на 17 516.78 швейцарски франка, представляващи платени без правно основание за периода от 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г., съставляващи разлика между размер на договорена възнаградителна лихва и заплатена в резултат на едностранно увеличение от страна на банката, ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. По отношение претенцията за заплащане на сумата от 23 913 евро като платена без основание по договора, съставляваща установените курсови валутни разлики за периода 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, е намерил, че същият е основателен до размера от 16 513.83 евро за периода от 11.01.2016 г. до датата на подаване на исковата молба, която сума представлява разликата в платените суми, вследствие промените в приложимия курс. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, въззивното решение в обжалваната от ищцата част следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първите четири въпроса (останалите въпроси не са обусловили решаващата воля на съда), които се свеждат до следния уточнен от настоящата инстанция въпрос: „Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13 и може ли съдът да запази договора като неутрализира неравноправния характер на клаузите, отнасящи се до валутния риск, или следва да прогласи целия договор за нищожен?“, за проверка на съответствието на становището на въззивния съд с разясненията дадени в решение №50011 от 26.11.2024 г. по т.д.№1060/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. С оглед допускане на касационно обжалване по касационната жалба, следва да бъде разгледана подадената насрещна касационна жалба, тъй като разглеждането й е обусловено от разглеждането на първоначалната. Подобна връзка обаче между предмета на двете жалби не е налице - институтът на насрещната жалба не е ограничен от законодателя в прилагането му само спрямо оная част от предмета на спора, въведена като предмет на съответното производство чрез жалба на противната страна, респективно следва да се признае възможността да се разширят пределите на разглеждане на спора в рамките на чуждото обжалване, включително и в хипотезата на обективно кумулативно съединени искове. По този начин се постига процесуална икономия и се избягват случаите на обжалване на всяка цена, особено когато страната е частично удовлетворена от решението, но не знае дали насрещната страна ще оспори същото. Предвид изложеното и с оглед изразените от въззивния съд мотиви, според които е без значение за потребителското качество как кредитополучателката след усвояване на кредита е разходвала средствата, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и в обжалваната от „Юробанк България“ АД част по първия от формулираните от банката касатор въпроси, за проверка на съответствието на становището на въззивния съд с практиката на ВКС, съобразно която понятието „потребител“ има обективен характер и трябва да се преценява с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото, като в съвкупност следва да бъдат съобразявани всички обстоятелства (допълнително целта на договора, обстоятелства, при които е сключен, връзка между страните и др.), въз основа на които да се направи извод дали договорното правоотношение е възникнало в хода на дейност, която е извън търговската, стопанската или професионалната дейност на физическото лице. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,