Определение № 1571 от 28.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1959/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 1281 от 05.03.2024 год., постановено по в. гр. дело № 567/2023 год. по описа на Софийски градски съду ГО, ІІ-А с-в, с което, като е потвърдено решение № 20047936 от 14.07.2022 год., постановено по гр. дело № 13243/2020 год. по описа на Саофийски районен съд, ГО, 57 с-в, са уважени предявените от Л. К. В. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № РД-08-78 от 14.01.2020 год. на Главния прокурор на Република България, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Ръководитгел вътрешен одит – директор“ в Администрацията на главния прокурор и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 25 841.16 лв., представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ /брутен размер/ за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение за периода от 14.01.2020 год. до 14.07.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.03.2020 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че съгласно чл. 21, ал. 5 от Закона за вътрешния одит в публичния сектор /ЗВОПС/, освобождаването на вътрешните одитори в организациите, изброени в приложението към чл. 12, ал. 2, т. 5, чиито ръководители са второстепенни разпоредители с бюджет, се извършва след писмено съгласие от министъра на финансите. В ред № 15 на приложението е посочена и Прокуратурата на Република България. Разпоредбата на чл. 340а, ал. 6 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/ дава възможност на работодателя – административен ръководител на орган на съдебната власт, да прекрати правоотношението със съдебен служител, получил най-ниската годишна оценка за изпълнението на длъжността. Оценяването на всички съдебни служители в администрацията на ответника, включително на съдебните служители на длъжност „Ръководител на вътрешен одит – директор“ в Администрацията на главния прокурор, се извършва по показателите, посочени в чл. 119, ал. 1 от Правилника за администрацията на прокуратура на Република България. Поради това основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 340а, ал. 6 ЗСВ е специално, като за прекратяването на трудовото правоотношение е достатъчно да е осъществен описания в тази норма фактически състав. Разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС е приложима само по отношение на субсидиарно приложимите разпоредби за прекратяване на трудовото правоотношение по КТ, като например поради закриване на част от предприятие, съкращаване на щата, намаляване на обема на работа, дисциплинарно уволнение и др., при които е важно да се съблюдава изискването за независимост на вътрешния одитор при изпълнение на дейността. Неправилно въззивният съд е приел, че в случая е приложима нормата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, с оглед заеманата от ищеца длъжност и качеството, което Прокуратурата на Република България има като организация по смисъла на чл. 12, ал. 2, т. 5 ЗВОПС. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Необходимо ли е съгласие на министъра на финансите по чл. 21, ал. 5 ЗВОПС за законосъобразността на освобождаването на ръководител на одитно звено в организация по чл. 12, ал. 2, т. 5 ЗВОПС, когато за съставомерността на основанието за освобождаване/уволнение не се изисква съответният работодател да извършва преценка на организационната и „управленската“ дейност на служителя, нито се засягат принципите по чл. 3 и чл. 4 ЗВОПС? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото Ответникът по касационната жалба Л. К. В. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Поддържа, че нормата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС се явява специална по отношение на общата норма на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ. Съгласието на министъра на финансите е необходимо при освобождаване на съдебен служител, който изпълнява длъжността на вътрешен одитор, което изискване в разглеждания случай е несъмнено установено, че не е спазено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заемал длъжност „Ръководител вътрешен одит – директор“ в звено „Вътрешен одит“ в Администрацията на главния прокурор, като съществуващото между страните трудово правоотношение е прекратено едностранно от ответника без предизвестие със заповед № РД-08-78 от 14.01.2020 год. на Главния прокурор, на основание чл. 340а, ал. 6 ЗСВ – поради получена най-ниска годишна оценка – 5 „Слаб“ на изпълнението на заеманата от ищеца длъжност. Посочил е, че разпоредбата на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ урежда потестативното право на работодателя едностранно да прекрати трудовото правоотношение с работника/служителя при наличие на определените в хипотезиса на нормата предпоставки, като същото е относимо както към безсрочните, така и към срочните трудови договори, а надлежното му упражняване се осъществява чрез отправяне на писмено изявление, без предизвестие. В случая правоотношението между страните е прекратено по реда на чл. 335, ал.2, т. 3 КТ, т.е. с връчването горепосочената заповед на ищеца на 14.01.2020 год. Като е констатирал, че основния спорен по делото въпрос е свързан с относимите правни норми и реда за тяхното прилагане, доколкото ответникът поддържа становището, че нормата на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ е специална и дерогира разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, както и основанията за прекратяване на трудовите правоотношения по КТ, въззивният съд е приел следното: Съществувалото между страните правоотношение отговаря на определението за трудово по смисъла на чл. 1, ал. 2 КТ, като с оглед обстоятелството, че работодател е Прокуратурата на Република България то за правоотношението е приложим ЗСВ, като само за неуредените въпроси за съдебните служители се прилага субсидиарно КТ – чл. 359 ЗСВ. С оглед заеманата от ищеца длъжност – „ главен вътрешен одитор“ в звено „Вътрешен одит“ на Администрация на главния прокурор, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, съгласно която назначаването и освобождаването на ръководителя на вътрешния одит и на вътрешните одитори в организациите по чл. 12, ал. 2, т. 1, 3, 4 и 5, ал. 3 и 4 се извършват след писмено съгласие от министъра на финансите, като искането за назначаване и освобождаване се придружава от мотиви и копия на съответни документи. Прокуратурата на РБ е организация, изрично посочена в цитираната разпоредба /в приложението към т. 5 от нормата/, поради което предвиденият ред за даване на съгласие на министъра на финансите за освобождаване /прекратяване на правоотношенията с одиторите/ е приложим. Нормата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС е специална спрямо ЗСВ, който е общият закон – уреждащ статута на съдебните служители, а не обратното, защото урежда предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение за точно определена длъжност в определено звено. Доколкото цитираната правна норма изисква мотивирано и подкрепено с писмени доказателства искане на работодателя до министъра на финансите, за да бъде дадено надлежно съгласието на министъра на финансите за освобождаването /уволнението/ на вътрешния одитор, то преценката относно законосъобразността на уволнението на такъв служител, включва и това дали съгласието на министъра на финансите е надлежно дадено. Въззивният съд е счел, че не може да бъде споделено становището на ответника, че тази норма е неприложима в хипотезата на уволнение по реда на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ, доколкото последната е специална и дерогира чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, тъй като в случая специалният закон предвижда сложен фактически състав, като съгласието на министъра за финансите за прекратяване на правоотношение с одитор в администрацията на Прокуратурата на Република България е последният юридически факт, за да се реализира правото на работодателя, да прекрати правоотношението със служител, заемащ длъжността „ вътрешен одитор“. Независимо от основанието, на което се прекратява трудовото правоотношение с вътрешен одитор, назначен в Прокуратурата на Република България в изпълнение на ЗВОПС, каквато е и заеманата от ищеца длъжност, включително на предвидените в КТ основания, които се прилагат субсидиарно, във всички случаи, за да е законно уволнението, е необходимо писменото съгласие на министъра на финансите по предвидения в чл. 21, ал. 5 и ал. 6 ЗВОПС ред, като при липсата на такова писмено съгласие не е завършен фактическият състав на уволнението, съответно същото е незаконно. Въззивният съд е посочил, че съобразно чл. 340а, ал.6 ЗСВ, при получена най-ниска годишна оценка на изпълнението на длъжността на даден съдебен служител, работодателят може да прекрати трудовото правоотношение с този служител. Последното, обаче, не означава, че ако за съответната длъжност са налице специфични /допълнителни/ изисквания за прекратяване на трудовото правоотношение, те са неприложими при уволнение по реда на чл. 340а, ал. 6 от ЗСВ. Приел е, че разглеждания случай са налице такива специфични изисквания за освобождаване на вътрешен одитор – даване на съгласие на министър на финансите по реда на чл. 21, ал. 5 от ЗВОПС, които по същество целят да гарантират ефективността и обективността /без натиск или упражняване на влияние/ на служителя вътрешен одитор при изпълнение на неговите задължения в рамките на организацията, в която полага труд, като обезпечават възможността да изпълнява трудовите си функции в съответствие с принципа за независимост и обективност на вътрешния одит, въведен от разпоредбата на чл. 4, т. 1 ЗВОПС, съобразно действащата нормативна уредба. Ответникът, чиято е доказателствената тежест да установи законността на уволнението, не е ангажирал доказателства, а и не е изложил твърдения, че е поискал съгласие на министъра на финансите по реда на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, поради което уволнението на ищеца се явява незаконно. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК или от касационната жалба, а може само да го утотни и конкретизира. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Поставеният в изложението въпрос се свежда на практика до това как се съотнасят нормите на 340а, ал. 6 ЗСВ и чл. 21, ал. 5 ЗВОПС – чл. 340а, ал. 6 ЗСВ се явява специален закон по отношение на ЗВОПС или обратното, разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС се явява специален закон по отношение на ЗСВ, както и дали чл. 21, ал. 5 ЗВОПС ограничава правото на работодателя /дисциплинарната му власт/ да прекрати трудовото правоотношение на всички основания за това или само на част от тях. Този въпрос е от значение за изхода от спора, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото, защото законът е ясен и по прилагането му няма противоречива съдебна практика. Разпоредбата на чл. 340а ЗСВ визира всички съдебни служители, не само одиторите. Обратното, разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС се отнася до всички одитори, независимо от това в коя сфера на публичния сектор извършват одит. Затова тя е специална по отношение на ЗСВ. Трудовото правоотношение на всички съдебни служители може да бъде прекратено на основание чл. 340а, ал. 6 ЗСВ, но ако тези служители са одитори в организации по чл. 12 ЗВОПС, за законосъобразността на уволнението е необходимо то да е извършено със съгласието на министъра на финансите. Установената в чл. 21, ал. 5 ЗВОПС съгласувателна процедура с министъра на финансите при освобождаване /както и при назначаване/ на всички вътрешни одитори цели да осигури по-голямата им независимост и обективност при изпълнение на функциите им, поради което и приложното й поле не е ограничено само до определени основания за прекратяване на трудовото правоотношение. Това е прието и в обжаваното решение, поради което и няма основание същото да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 500 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд